Нанси Фишер
Код „Червено“ (32)

Глава 31

Слънчевата светлина се отразяваше от найлоновата завеса около болничното легло. Под тънката завивка Луси изяде последната лъжица, кихна два пъти и отново се отпусна на възглавниците.

Вратата на стаята се открехна и през пролуката надникна Майк.

— Имаш ли настроение за посетители? — думите му прозвучаха приглушено зад найлоновата завеса. — Том е с мен.

— Разбира се — тя ги покани с махване на ръка.

Майк приближи стола си до леглото.

— Как се чувстваш?

— Ужасно. Но ужасно като при грип, а не като при неизлечима болест. Затова, макар че вие бродите по улиците на града, а аз ще остана затворена в тази проклета палатка през следващите три седмици, не мога да се оплача от участта си — тя се усмихна.

Росети беше минал през най-щателно обеззаразяване, всичките му дрехи бяха изгорени и накрая бе пуснат на свобода. Обаче Луси, която също бе изгубила дрехите си, остана под карантина в Обединената болница на Ню Йорк и това никак не я изненада. Изследванията бяха потвърдили, че единствените вируси на Перувиа в кръвта й са от безопасната разновидност. Макар че доктор Неш проспа първите десет часа от затворничеството си, вече изпитваше истинско отвращение при мисълта, че трябва да остане тук три седмици.

— Как е рамото?

— Не чак толкова зле. Куршумът е засегнал само кожата. Прибраха ли контейнера с вирусите?

— Да. Екипът на ЦКПИЗ действа бързо и дискретно — осведоми я Майк. — Трудно ги убедих, че сме прекарали контейнера през седем минутна процедура за обеззаразяване, но когато разбраха, че говоря сериозно, ми бяха много благодарни.

— Не се съмнявам — усмихна се Луси.

— Отначало линейката ги хвърли в ужас — намеси се Том. — Помислиха си, че е станал някакъв инцидент с вируса. След като разбраха, че…

— Каква линейка?

Майк стрелна с очи Том.

— Мислех да отложа разказа за това.

— Сега вече е твърде късно. Изплюй камъчето — настоя Луси.

Майк въздъхна.

— Когато стигнахме до твоя жилищен блок, екип от градските социални служби тъкмо прибираше един бездомник. Някой се обадил в полицията и съобщил, че лежи пиян на входа. Но от екипа казаха, че просякът умрял през нощта. Смятат, че е замръзнал.

— Рей — Луси бе сигурна и Майк само кимна. — Наистина ли смяташ, че е замръзнал? — попита тя.

— Възможно е, Луси. Снощи беше адски студено — стисна ръката й през найлоновата завеса. — Впрочем, екипът, който обеззарази склада, намери цилиндричните печати — нямаше търпение да смени темата. — Казах на Том, че вероятно ще пожелаеш да ги дариш на някой музей.

— Те мои ли са?

— Като че ли да. Искаш ли да ги продадеш?

— Може би — отвърна замислено Луси. — Тези пари ще помогнат на много хора.

— Не трябва да решаваш веднага. Първо оздравей.

Луси кимна.

— Забелязвам, че и двамата избягвате главния въпрос. Някакви новини за Андерс?

Том поклати глава.

— Колко бързо убива вирусът? Възможно ли е вече да е мъртъв?

— Още не, но със сигурност умира. Открихте ли кораба?

— Да, смятам, че се справихме с тази задача. Малък, регистриран в Либерия товарен кораб, собственост на крупна корпорация. Проследихме я и открихме, че е управлявана от човек на име Киамос — Том погледна часовника си. — Катерите на Бреговата охрана се движат в широк кръг около кораба, наблизо е и кръстосвач на Военноморските сили. Ако се опитат да избягат към сушата или в открито море, ще ги хванем. Ще се чувствам много по-спокоен, след като всичко това приключи.

— Неочаквано блестящо се справи със средствата за масово осведомяване, информационното затъмнение по въпроса е пълно — отбеляза Майк. — Не съм чул нито дума в новините.

— Досега имахме късмет. Но това няма да трае дълго.

Влезе медицинска сестра, носейки банка с разтвор на натриев хлорид, която окачи на стойката за системи до леглото на Луси.

— Има ли сред вас господин Райтсън? — попита тя.

— Да, аз съм — отговори Том и се изправи.

— Прехвърлихме телефонно обаждане за вас от стаята на медицинските сестри. Моля, не разговаряйте дълго — добави тя, преди да си тръгне. — Доктор Неш трябва да почива.

— Какво? Да не съм дете. Разговаряй колкото искаш, Том.

Телефонът иззвъня и той сграбчи слушалката.

— Райтсън е. Какво се е случило? — слуша няколко секунди и очите му станаха сериозни. — Разбирам. Всичките ли? Божичко! Да, веднага тръгвам към кабинета си.

— Е, хванахме го — обяви той. — Опитали са се да избягат. Нашите хора ги спрели и се качили на борда на кораба — агентът на ФБР се протегна за палтото си. — Андерс е инжектирал всички на борда с пробата, която смятал за ваксина. Всички са обречени — той въздъхна. — Повечето от тях са обикновени моряци. Нямат никаква представа нито какво се случва с тях, нито причината за това.

— Вашите хора намерили ли са стъклениците? — попита Луси и очите й потъмняха.

Том кимна.

— На борда на кораба открили лаборатория с Четвърто ниво. Андерс вече бил започнал да размножава вирусите.

— Милър беше планирал да води операциите от борда на кораба — намеси се Майк. — Това щеше да стане, след като обяви намеренията си на света. Всичко е на дискетата, която ти предадох.

— Какво ще предприемеш сега? — обърна се Луси към Том.

— Ще задържим кораба в морето, докато всички умрат на борда. Някои от персонала на ВМИИ на САЩ предложиха да останат, за да облекчат състоянието им, доколкото могат…

— Продължавай. По-лошо е човек да не знае.

— Телата ще бъдат изнесени, корабът ще бъде запечатан и обеззаразен, лабораторията ще бъде демонтирана, а вирусите унищожени.

— Ами средствата за масова информация?

— Ще им бъде подадена колкото е възможно по-ограничена информация.

— Този Киамос — подхвана Майк. — Сигурно ще го хванете. Него и останалите.

— Така ли мислиш? — Том цинично вдигна вежда. — В онази твоя дискета не бяха споменати никакви имена, забрави ли? Киамос ще излезе с твърдението, че е дал под наем кораба си на Милър и уговорката им е била да го използва като болница или научноизследователска станция. Откъде би могъл да научи какви са действителните намерения на Милър? Разбира се, финансовата подкрепа, която е оказал, всички суми са били внасяни на сметки на ОММП. За благотворителни цели.

— Но ние знаем, че не е така.

— Да. И като прегледаме счетоводните документи на ОММП, ще разберем кого да наблюдаваме в бъдеще — агентът на ФБР вдигна рамене. — Но това е всичко, което сме в състояние да направим.

— А какво ще стане с ОММП? — изрече мисълта си на глас Луси. — Като оставим Милър и Андерс настрана, тази организация изпълняваше наистина полезни за цял свят задачи.

— Да предположим, че се появят други фактори за финансиране… — подхвана Майк.

— Ами ако предположим, че се намесят други сили и предложат подкрепата си за благородната кауза на ОММП — изрече мрачно Том и облече палтото си, — би ли се доверил на подобно предложение, след всичко, което се случи? — той закрачи към вратата и я отвори. — Сигурно ме мислиш за циничен кучи син. И, разбира се, имаш право. Но… наистина ли вярваш, че сме в състояние да разберем какво става в сърцето на човека до нас?

— Твърде мрачни възгледи за света — обобщи Майк, когато Том затвори вратата след себе си.

— Предполагам, че това зависи от професията. Но има известно право.

Майк сви рамене.

— По отношение на ОММП може би. Но аз наистина зная какво става в сърцето ти. И ти знаеш какво става в моето.

Луси му се усмихна.

— О, разбира се, че зная. Все още обаче не съм сигурна в самоличността ти. Наистина ли си онзи тип Майк Росети? Искам да кажа — нали няма да влезеш в някоя телефонна кабина, а след това да се появиш като Кларк Кент? Или внезапно да решиш, че предпочиташ да бъдеш Дан Куейл, Хари Ризънър, а може би Мел Гибсън? Макар че Мел Гибсън би бил… Хей, забранено е да се пъхаш тук! Ами ако медицинската сестра се върне? Ще те постави под карантина заедно с мен. А това със сигурност ще бъде по-добре, отколкото да стоя сама. Хубаво, който и да си, вече ме убеди. Само внимавай с рамото ми.