Нанси Фишер
Код „Червено“ (31)

Глава 30

Луси се олюляваше. Димящото оръжие висеше в ръката й, погледът й не се откъсваше от разкъсаното тяло на Бил Милър. Майк се изправи, приближи до нея, прегърна я и я изтегли по-далеч от заразената със смъртоносни вируси кръв. Краката й се подкосиха, докато Росети я водеше към една щайга до стената. Луси се отпусна върху нея и се облегна на ръката му.

— Откъде намери този пистолет? — попита тихо той.

— Беше на баща ми — Луси впери поглед в оръжието, като че го виждаше за пръв път. — Не бях сигурна, че ще мога да го направя. Човек си мисли, че знае на какво е способен, но когато се наложи… — гласът й заглъхна.

— Никога ли не си стреляла по-рано? Та ти си страхотен стрелец.

— Стреляла съм. По ламаринени кутии и бутилки. Не това имах предвид. Исках да кажа, че никога не съм вдигала оръжие срещу човек… Никога не съм убивала… Дори и при самозащита. Не бях сигурна дали ще мога да го направя — тя потрепери. — Аз съм лекар.

— Ти отстрани раковото заболяване и спаси пациента.

— Пациентът все още не е в безопасност. Не и докато Карл е на свобода.

— Как е рамото ти?

— Боли ме, но не смятам, че е сериозно.

— Не изглеждаш добре. Очите ти са силно зачервени.

— Чувствам се ужасно. Струва ми се, че имам температура — тя изведнъж се отдръпна и по лицето й се появи тревога. — По-добре стой на разстояние.

— Не се безпокой. Нали беше безобидният вирус на ваксината?

— Надявам се, да е само това — отговори доктор Неш, припомняйки си, че ръката й беше докоснала потната буза на Карл. Думкането по външната врата продължаваше, ала изтощена докрай, Луси почти не го чуваше.

— Нито една форма на Перувиа не е „безобидна“ — измърмори тя. — Сега вирусът има ваксиниращо действие, ала би могъл отново да мутира. И двамата трябва да преминем през камерата за обеззаразяване. И през карантина. А складът трябва да бъде запечатан незабавно — доктор Неш отново погледна към труповете. — Можеш ли да се добереш до телефона на Бил и да се обадиш на Том?

— Подозирам, че не е необходимо — в същия миг вратата се огъна навътре. Майк се втурна към фигурите с черни униформи и извика: — Стойте далеч от мъртвите тела!

— Майк? Ти ли си?

— За бога, Том. Спри ги! Кръвта е инфектирана със смъртоносен вирус!

Том рязко издаде заповед и се обърна към Майк.

— Луси с тебе ли е?

— Тя е хей тук.

— А аз си мислех, че сте на сигурно място в полицейския участък на Деветнайсети район.

— Не успяхме да се доберем. Как ни намери?

— Да ти призная честно, не търсехме вас. Хората от екипа, наблюдаващ лабораторията, чули някакви изстрели и изпратили човек да провери какво става. Открили познатата кола на Милър, паркирана на ъгъла. Никой не я свързвал с това място. Сметнали, че по всяка вероятност шефът на ОММП е успял да се измъкне. Изпратих група да прибере колата. Обаче един от каубоите навън — той посочи с брадичка товарния док, — стрелял напосоки срещу тях. Едва тогава всички неща си дойдоха по местата — Том замълча за миг. — Тук мирише ужасно — агентът от ФБР се вгледа в кървавата сцена, залята от студена светлина. — Какво се е случило?

— Милър е мъртъв, Рене де Палма също. Този тук е Винс — просто наемник.

Том поклати глава.

— Как стана?

— Рене застреля Винс, Милър уби Рене, Луси довърши Милър… Някои моменти от развоя на събитията ми се губят.

Том се обърна и впери поглед в Луси.

— Тя ли го застреля? — той се приближи и внимателно измъкна пистолета от пръстите й. Луси не реагира. Агентът от ФБР се наведе и се вгледа в лицето й. — Постъпили сте правилно. Направили сте, каквото е трябвало — Том забеляза раздрания от куршума ръкав и очите му се разшириха. — Ранена ли сте?

— Да, но раната не е сериозна — отговори доктор Неш. — По-добре не я докосвайте. Хванахте ли Карл Андерс?

— Не, той все още не се е приближавал до лабораторията. Нашите хора…

— Той е тук — заяви Луси. — На горния етаж.

— Къде? Къде на горния етаж?

— Не съм сигурна. Лабораторията е свързана с мисията „Звезда на надеждата“ чрез… тайно стълбище, което излиза в големия гардероб в склада. Милър спомена, че възнамерявал да ни качи горе в лабораторията, затова си помислих, че тя е свързана по някакъв начин и с това помещение. Карл излезе оттук — тя посочи към вътрешната врата, която сега беше открехната.

Том даде разпореждания.

— Тук първо трябва да дойде специален екип — предупреди го Майк. — Трябва да са с предпазни костюми за работа в агресивна среда. Имаме нужда и от медицински персонал за оказване на първа помощ. И от портативна камера за обеззаразяване.

— Ще ги получите — Том направи знак на хората си и взе радиостанцията.

— Не мисля, че трябва да докладвате за този случай, използвайки открита линия — прошепна Луси. — Мога да ви дам няколко телефонни номера — Том коленичи до нея и извади бележник и химикал от джоба на униформата си.

— Хей, чуваш ли? — Майк се обърна към труповете, ослушвайки се напрегнато. Том направи знак на подчинените си да пазят тишина. Прозвуча слабият звън на клетъчен телефон.

— Телефонът на Милър — прошепна Майк и се спусна към него.

— Не — Луси го спря. — Не го докосвай!

Том извади от джоба си чифт прозрачни ръкавици, каквито използваха при криминални разследвания.

— Тези стават ли?

Майк ги сложи. Заобикаляйки локвите кръв, той взе телефона, заедно с няколко напоени в алкохол тампона от подноса на Милър. Изтри го с тях и безгласно изрече някаква молитва. — Да? — тихо прошепна в телефонната слушалка.

— Милър? Ти ли си? Много зле те чувам.

— Милър е — продължи Майк, закривайки телефона с ръка.

— Вече наближаваме кораба. Искаш ли да изпратя после катера да те вземе?

— Отговори му положително — прошепна Том.

— Да, изпрати катера.

Последва кратко мълчание.

— Вие не сте Милър — заяви Карл. — Кой, по дяволите, сте вие?

— ФБР — отговори Том, вземайки телефона от Майк. — Милър е мъртъв. Лабораторията е запечатана. Знаем и за мисията „Звезда на надеждата“. Всичко свърши, Андерс. Предайте се.

— Лъжете! Свържете ме с Милър.

— Той е мъртъв.

— Глупости — отново се възцари тишина, този път за по-дълго. — Къде сте?

— А вие къде сте, Андерс?

— Това няма никакво значение. Недалеч от лабораторията, на ъгъла има склад. В него ще намерите една жена. Казва се Луси Неш. Тя умира от заболяване, което се нарича Перувиа Морибунди.

— Това не е истина — прошепна Майк на Том, който му махна с ръка да мълчи.

— Няма никакво лечение за Морибунди — продължи Карл. — Зная това със сигурност, защото аз съм нейният създател. В себе си имам стъкленица с вирусите на болестта. Те са достатъчни да убия стотици хиляди хора. Свържете ме с Милър или ще предизвикам епидемия.

Том закри с ръка телефона и погледна въпросително към Луси.

— Той би могъл да разпространи вирусите във въздуха — отвърна тя. — Но болестта се предава единствено чрез кръв и други телесни течности. Както и да е, аз размених стъклениците. Онова, което той взема за Морибунди, е всъщност ваксината срещу болестта. Но не му го казвайте.

— Истината е, че Милър е мъртъв — изрече Том в слушалката. — Знаем какъв е бил планът му, но без него той няма да се осъществи. Предайте се. Вие не можете…

— Мога! И ще го направя — заяви Карл. — Със или без Милър. Стигнахме прекалено далеч. Няма връщане назад — апаратът изщрака и гласът заглъхна.

— Ще го хванем — Том извади телефона си и започна светкавично да намира различни номера. — Бреговата охрана, Военноморските сили…

— Наредете им да не се качват на борда на кораба — намеси се Луси. — Не и без предпазни костюми за работа в агресивна среда. Не става въпрос за стъкленицата с вирусите. Самият Карл умира — Том вдигна глава и я погледна. — Той се инжектира с вирусите на смъртоносното заболяване. Смяташе, че е ваксината. Инжектира и Бил, и Рене. Карл умира от Морибунди.

Том хвърли телефона на Милър към Майк.

— Свържете се с институциите и искайте необходимото. Аз ще се заема с Карл — сбърчи нос. — Каква, по дяволите, е тази воня?

— Гнили банани — отговори му Майк. — Тук беше претъпкано с тях — погледна към опръсканите с кръв плодове. — Повече няма да хапна банан, докато съм жив.