Нанси Фишер
Код „Червено“ (3)

Глава 2

Може би все се случваше така, защото семейството й често се преместваше от един град в друг. Баща й беше военен хирург. Може би просто самата тя го предизвикваше — щом стана пълнолетна и заживя самостоятелно, изобщо не се задържаше на едно място — колеж в Колорадо, медицинска академия в Мичиган, аспирантура в Ню Йорк, две години в Центъра за контрол и профилактика на инфекциозните заболявания в Атланта. Едва преди осем месеца се беше завърнала отново в Ню Йорк. Без да си обясни точно коя е причината, Луси се сприятеляваше бързо, ала в приятелствата й липсваше особена дълбочина. На тридесет и две години, тя внезапно откри, че има много познати и малко истински приятели. Тъкмо затова връзката с Жан-Пиер й беше толкова ценна.

Луси лежеше сред смачканите чаршафи с обляно в сълзи лице. Бил Милър беше попитал дали да се обади на някого, ала към кого ли би могла да се обърне тя сега? Кейти в Хонконг? Месеци наред не се бяха чували. Лин в Сиатъл? Моника в Атланта? Знаеше как би протекъл подобен разговор. Естествено, приятелките й първо щяха да се ужасят, а след това да се опитат да я утешат и ободрят. После — познатите стари въпроси. Наистина ли се е влюбила в Жан-Пиер, след като са прекарали заедно само три седмици? Нима тази връзка не е едно от поредните й мимолетни жарки приключения? Самата Луси бе започнала да се пита дали приятелките й нямат право. Това правеше болката още по-непоносима. Само времето би могло да ги опровергае. Уви, времето беше изтекло…

Унесе се в неспокоен сън точно преди зазоряване. Тялото и умът й бяха изтощени до крайност. Събуди се около обяд. Примигна на слабата ноемврийска светлина, която се процеждаше през щорите. Чувстваше се съсипана. Взе душ, отърва се от мръсотията, напластила се по тялото й след пътуването, ала не можа да избяга от непоносимата тъга и отново се отпусна на леглото, а сълзите пак обляха лицето й. Наложи си да се изправи, изтри очи и взе чантата с екипа си. Да поддържа тялото си в добра спортна форма бе истинска страст за нея. Повторението на физическите упражнения й помагаше да се възстанови психически. Краят на любовните връзки често я отвеждаше в гимнастическия салон, където се потеше на пътеката за бягане или правеше бясно лицеви опори.

Премина с бързи стъпки край портиера и излезе на улицата. Тъмната й късо подстригана къдрава коса се рошеше от вятъра. Когато зави към Второ авеню, някакъв опърпан мъж се затътри към нея, мърморейки под нос, вдигнал ръце високо във въздуха. Беше навлякъл няколко ризи и пуловери, а върху тях носеше ватирано яке. Рошавата му посивяла коса отчасти се покриваше от синя бейзболна шапка, върху чиято козирка имаше жълт надпис — ФБР. Светлосивите очи на мъжа се спряха върху Луси, а на лицето му грейна усмивка, разкриваща няколко липсващи зъба.

— Познавам те — избъбри мъжът на дребната фигурка и протегна към нея пластмасова чашка с няколко монети на дъното. — Ти си лекарката, нали? — усмивката му беше широка, детински откровена — като на човек, справил се с някакво огромно предизвикателство за ума.

Точно така. Аз съм лекарката — Луси все не можеше да реши дали мъжът наистина страда от забавено умствено развитие, или лекарствата, които приемаше, бяха причината за състоянието му. Независимо от това тя бе започнала да се смята отговорна за него. — Как си, Рей?

— Добре. Наистина съм добре — той се намръщи. — Ти нали замина някъде, а?

— Бях в Перу. Вече се върнах.

Той закима енергично.

— Аз също работя!

— Така ли? Страхотно! — Лицето на Луси светна. Месеци наред тя се бе опитвала да убеди Рей да потърси помощ от многобройните организации и мисии, които се грижат за бездомниците. — И къде работиш?

— Е, вероятно ще започна през следващата седмица… Ще си намеря наистина добра работа…

Усмивката на Луси помръкна.

— Разговаря ли с хората, за които ти разказах? Обади ли се на онзи телефонен номер?

Рей я погледна безизразно.

— Телефонен номер ли?

— Записах ти го, преди да замина… Нищо, пак ще ти го напиша.

— О, онзи телефонен номер. Ще им се обадя утре. Наистина ще го направя! А дотогава, докторке, може би ще ми помогнеш с нещичко… Някаква храна… — Отново протегна пластмасовата чашка към нея и я разклати.

Луси въздъхна.

— Разбира се, Рей. — Пъхна ръка в джоба на джинсите си и извади монета от двадесет и пет цента. — Само толкова имам в себе си… — Рей се намръщи насреща й. — Портмонето ми е вкъщи. Ще ти се обадя по-късно. Обещавам ти.

Рей изгледа монетата с презрение. Направи гневен жест и продължи с несигурни стъпки надолу по улицата, ругаейки под нос. Луси го изпрати с поглед. Бяха й казвали да не дава пари на бездомници. Така само им пречеше да потърсят дългосрочна помощ от специализираните центрове, които можеха да им предложат някакво обучение и работа. Но Лудия Рей, както беше известен в квартала, очевидно отказваше да потърси такава помощ. Пък и го беше виждала на опашка в „Макдоналдс“ и знаеше, че поне част от парите, които събираше, отиваха за храна, затова се чувстваше по-добре, когато пускаше в пластмасовата му чаша един-два долара. През последните осем месеца тези сравнително щедри дарения бяха предизвикали кучешката му преданост.

В квартала, където живееше Луси, имаше и други бездомници: дрипава млада жена с голям мръсен бинт на врата; мъж с дълги тънки плитчици, който изглежда се бе прикрепил за постоянно към контейнера с отпадъци на един супермаркет и все събираше празни бутилки. От време на време Луси пускаше монети в протегнатите им ръце, ала интересът й към Лудия Рей беше по-специален. Няколко човека вече се бяха оплакали на местните полицаи, че той се държи необуздано. Говореше се дори да му забранят чрез сила да се мярка по улиците. Ала бездомникът продължаваше да си броди наоколо и Луси винаги пускаше по нещо в пластмасовата му чаша. Истината беше, че той просто не позволяваше на хората да направят нещо друго за него.

Мислите й за Лудия Рей отстъпиха място на спомените за Жан-Пиер. Талантът му на любовник. Уменията му на лекар. Привързаността му към красивите неща. Наркотрафикант? Въпреки доводите, които щяха да изтъкнат Моника, Кейти и Лин, Луси смяташе, че е опознала Жан-Пиер достатъчно добре през тези три седмици, за да е убедена в абсурдността на подобно твърдение. Но какво можеше да направи? Умът й бе зает с този въпрос, когато премина енергично през вратата на физкултурния салон и се насочи към съблекалнята. „Мога да се опитам да докажа, че е невинен“ — изрече с мрачна решимост тя. Изведнъж рязко смени посоката и се насочи с бързи крачки към телефонните кабини.

 

 

Бил Милър, известен сред подчинените си като „доктор Бил“, се подаде през открехнатата врата на кабинета си.

— Алиша? Луси Неш ще пристигне всеки момент — обърна се той към секретарката си. — Искам да разговарям с нея веднага щом се появи.

— Но вие имате среща с доктор Улф.

— Зная. Провери дали не можеш да се свържеш с него и го попитай дали ще има нещо против, ако отложим срещата за утре.

— Ще опитам — изрече несигурно Алиша. — Но по всяка вероятност той вече е излязъл.

— Е, пробвай! Освен ако не искаш да го забавляваш тук двадесетина минути. — Усмивката му, широка и заразителна, го правеше по-млад от петдесет и една годишен. А той се усмихваше често.

— О, не и аз — твърдо заяви Алиша. Макар че беше убеден привърженик на ОММП, доктор Улф, известен с лошия си нрав, не беше никак популярен сред хората от администрацията.

— Тогава му се обади — настоя Бил и се усмихна. — Бързо набери номера му! Бързо!

Алиша също се усмихна и протегна ръка към телефона, а Бил се върна на бюрото си. Усмивката изчезна от лицето му. В какво, по дяволите, се беше замесил Дидие? Седна на стола, сложи ръце зад врата си и се отпусна на облегалката. Скъпото му спортно тъмносиньо сако беше метнато небрежно на фотьойла. Както обикновено не носеше вратовръзка, макар че имаше малка, ала изискана колекция в долното чекмедже на бюрото си. Използваше я при среща с хора, за които такива подробности имаха значение. Въпреки богатството си, Милър обичаше да се представя като човек от народа. Сега огледа облицования си с дърво кабинет. Сивите му очи обходиха многобройните статии, поставени в красиви рамки, които отразяваха героичните мисии на ОММП. След това приближи до малката масичка с вестниците — на първите им страници бе статията за задържането на доброволец от ОММП, арестуван за трафик на наркотици. Милър въздъхна дълбоко. Каква отвратителна каша!

ОММП беше рожба на Бил Милър. Беше се отказал от изключително доходоносна медицинска практика преди около шест години, за да създаде организацията, и сега се беше посветил на издръжката и управлението й, посвещавайки по-голямата част от времето си на привличане на финанси и доброволци. Беше във връзка с известни медици от цял свят, които използваше като консултанти. Запозна се с Луси Неш на една конференция и бе възхитен, когато научи, че тя желае да работи като доброволец за ОММП. Тъкмо такава личност той търсеше: умна, добър професионалист, идеалистка. Младостта и блестящото й физическо състояние също бяха плюсове — условията по време на мисиите обикновено бяха много тежки. Образованието й я превръщаше в най-подходящия човек, който би могъл да се справи с вирусната епидемия в Перу. И наистина доктор Неш си бе свършила добре работата. Милър вече с нетърпение очакваше да я изпрати на други мисии. Може би по-късно щеше да й предложи и постоянно работно място в организацията. Но защо се случи всичко това?

Той се изправи, закрачи напред-назад по полирания паркет и спря до тясната масичка, за да си налее кафе. Новината беше потресла всички, ала най-вече Луси. Доктор Милър се радваше, че тя се беше обадила и бе помолила да разговаря с него. Ако не го бе сторила, самият той щеше да я потърси. Нямаше търпение да научи как Луси Неш възприема ОММП и организираните от нея мисии след случилото се. Жалко, че загубиха Жан-Пиер. Надяваше се да не загубят и Луси.

— Успях да хвана доктор Улф тъкмо когато тръгваше — Алиша надникна през отворената врата. — Той не се зарадва особено.

— Той никога не е особено радостен — усмихна й се Бил, — ала винаги проявява щедрост.

— Доктор Неш пристигна току-що.

Бил се изправи, когато Луси влезе в кабинета. Тя носеше вълнени панталони, морскосин пуловер и черно кожено яке. Изглеждаше бледа, но решителна.

— Какво бих могъл да кажа? — измърмори докторът, повеждайки я към коженото канапе. Самият той се настани в креслото насреща й. — Ужасно! Истински шок за всички нас.

— Все още не мога да го повярвам! — Луси остави якето си на канапето.

— И ние. Кафе или нещо по-силно?

— Не, благодаря. Всъщност… Бил, не става дума дали съм в състояние да повярвам. Просто не мисля, че е истина.

— Боя се, че е. В багажа му имаше хероин.

— Не това имам предвид. Не мога да допусна, че Жан е знаел за него.

— На мен също ми се ще да мисля така. Но ако наистина не е знаел, защо се е самоубил? Ако е бил невинен, със сигурност би пожелал да изчисти петното от името си.

Луси замълча. Бил имаше право. Самоубийството на Жан наистина изглеждаше като признание, че е виновен. И все пак…

— Няма да оставя нещата така — твърдо изрече тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще стигна до дъното на всичко това, ще защитя репутацията му. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се, разбира се. Но… какво възнамеряваш да предприемеш?

— Все още не зная. Ще разговарям с някого от Управлението за борба срещу незаконната търговия с наркотични средства, може би с някои от неговите приятели, колеги… — Тя замълча за миг. — Откога Джак Мак Налти работи за ОММП?

— Мак Налти ли? — Бил се намръщи. — Защо?

— Срещна се с нас на летище „Маяруна“. Погрижи се за багажа на Жан при отлитането му в Лима.

— И смяташ, че той е пъхнал хероина в куфара? — Това като че развесели Бил. — Твърде неправдоподобно. Джак работи за нас от години.

— Също и Жан.

Бил поклати глава.

— Не. Познавам Джак Мак Налти. Познавах и баща му, когато работеше в Лангли. Не е възможно да се е замесил в подобно нещо. Освен това хората от Управлението за борба с незаконната търговия с наркотични средства смятат, че хероинът е бил сложен в багажа в Лима.

— Откъде биха могли да установят това?

— От разликата в теглото на куфарите. Багажът е бил измерен и в „Маяруна“, и в Ню Йорк. Би могъл да сложи нещо друго в багажа си в Лима.

— Което тежи точно шест килограма? Малко вероятно.

Луси си припомни тревогата на Жан от възможността да пропусне срещата си с Хорхе в Лима. Всичко съвпадаше.

— Съобщил ли е някой на семейството му? — попита накрая тя.

Бил кимна.

— Обадих на майка му веднага щом научих за случилото се. ОММП ще уреди тялото да бъде изпратено със самолет във Франция, за да бъде погребано там. Съжалявам — добави той, забелязвайки израза на лицето й. — Някой ще трябва да се погрижи и за личните му вещи.

— Би ли ми дал телефонния номер на госпожа Дидие? Бих желала да й се обадя.

— Тя не говори английски.

— Зная малко френски. Достатъчно, за да изразя онова, което искам.

— Разбирам. Алиша ще ти го даде — Бил загрижено се наведе към нея. — Желанието ти да защитиш репутацията на Жан-Пиер наистина е прекрасно. Всичко това ни създава ужасни проблеми с пресата и възпрепятства усилията ни по събиране на финансите. Но какво можем да направим всъщност? Единственият човек, който знаеше истината, е мъртъв. А ако той наистина е бил замесен в нелегалния трафик на наркотици — аз също не желая да го повярвам, ала изглежда напълно вероятно? Не би ли било по-добре да продължим напред?

Луси поклати глава.

— Не мога да се откажа. Трябва да науча истината.

Бил въздъхна.

— Добре, ще те подкрепя, естествено. Но… — Замълча за миг, сбърчвайки чело. — Помисляла ли си за риска, който поемаш?

— Риск?

— Ако Жан-Пиер наистина е бил замесен в търговия с наркотици и ти започнеш да задаваш въпроси…

Луси се усмихна.

— Колко мелодраматично!

— Говорим за хероин, Луси. Организирана престъпност. Наркокартели… — Милър видя как усмивката й избледнява. — Най-добре да се откажеш. — Луси поклати глава. — Е, ти решаваш. Ще ме държиш в течение, нали? Сигурна ли си, че не искаш малко кафе? — Той се изправи и отново напълни чашата си. — Кога трябва да се върнеш на работа в болницата?

— По̀ следващия понеделник. Взех си шест седмици отпуск. Но смятам да се върна на работа по-рано. Колкото по-заета съм сега, толкова по-добре.

— Хубаво. Свърши изключителна работа в Перу — отбеляза Бил, отивайки към бюрото си.

— Благодаря. Но има още толкова недовършени неща.

— С които ще се заемат приятелите ти от ЦКПИЗ — Бил Милър я погледна. — Надявам се, че този ужасен инцидент не е променил отношението ти към ОММП. Ние наистина ценим приноса ти и се нуждаем от теб.

Луси се усмихна.

— Сега, след като видях всичко със собствените си очи, желанието ми да ви сътруднича е още по-силно.

— Радвам се да чуя тези думи.

Тя протегна ръка към якето си. За миг се поколеба.

— Бил… ти не вярваш, че той го е направил, нали?

Милър се наведе напред и докосна дланта й.

— Не зная какво да мисля — тихо изрече той. — Нека не забравяме, че аз никога не съм бил влюбен в Жан-Пиер. — Създателят на ОММП отдръпна ръката си и се изправи. — Ето онзи телефонен номер.

 

 

Агентът на фирмата за недвижими имоти я очакваше в елегантното лоби. Да, мадам Дидие го уведомила, че упълномощила младата дама да влезе в апартамента на господин Дидие. Няколко куфара пристигнали току-що. Би ли желала младата дама да ги качат в апартамента? Носачът ще се погрижи. Ето ключът. Би ли била така любезна да го предаде на портиера, когато си тръгне?

Ден и половина, изпълнени с изтощително напрежение, бяха изминали от срещата на Луси с Бил Милър. За това време тя два пъти говори с майката на Жан-Пиер в Париж. Предложи й съчувствие. Обясни й връзката си с нейния син. Изтъкна й решимостта си да изчисти петното от репутацията му. Освен това спомена, че може да огледа нещата на Жан-Пиер и да се свърже с международната транспортна компания, която щеше да поеме грижата по опаковането на ценните предмети и транспортирането им до Франция. Луси беше истински експерт по нанасяне в нови квартири.

Разговорът с хората от Управлението за борба срещу незаконната търговия с наркотични средства протече изключително мъчително. Въпреки телефонното обаждане на доктор Бил, те не проявиха никакво желание да беседват с нея, споменавайки неща, с които тя вече бе запозната. По въпроса как, въпреки щателното претърсване, Жан-Пиер бе успял да скрие „хапчето отрова“, с което бе сложил край на живота си, агентите от управлението не дадоха никакъв коментар. Очевидно бяха на мнение, че въпросът „защо“ отпада от само себе си. Единственото, което бе успяла да изтръгне от тях, беше обещанието, че ще й върнат багажа на Жан-Пиер, щом приключат с него. По всичко личеше, че вече бяха приключили.

Сега, мъничко уплашена, тя отключи и влезе в апартамента му. Роялът блестеше във всекидневната. На стената зад него прозорците разкриваха изглед към морето от покриви и облачно небе. Стените бяха светлокремави. По-голямата част от дървения под беше покрита с китайски килим в синьо, бяло и розово. Имаше няколко африкански маски и малки каменни фигури. Спалнята беше в гълъбовосиво. Чаршафи на сиво-сини ивици покриваха голямото пищно легло, а синкавите завеси бяха привързани със сиви въжета от кадифе. Старомодно бюро с подвижно писалище допълваше обстановката.

Целият апартамент беше маниакално почистен и подреден. Нито една мръсна чаша; блестяща малка кухня; всички хавлиени кърпи в безукорната баня — внимателно сгънати. Луси се замисли за собственото си домакинство, което поддържаше както се случи и реши, че двамата с Жан-Пиер не биха могли да изтърпяват навиците си.

Върна се във всекидневната и се отпусна в креслото. Беше предложила да се погрижи за опаковането на багажа, защото това щеше да й даде възможност да разгледа някои неща. Но какво всъщност се надяваше да открие?

Багажът пристигна и прекъсна размишленията й. Веднага щом вратата се затвори зад гърба на носача, тя изсипа съдържанието му на пода. Дрехи… Медицинско оборудване… Книги… Тоалетни принадлежности… Всичко беше разбъркано, смачкано или разкъсано. Стените на куфарите бяха разрязани. Жан й беше казал, че в багажа му има нещо за нея, ала тя не очакваше да го намери. Хората от УБНТНС (Управление за борба срещу незаконната търговия с наркотични средства) биха задържали всеки предмет, който според тях имаше някакво, дори минимално, значение за случая. Затова се изненада, когато на дъното на втория куфар се натъкна на две грозни дървени фигурки, които агентите на УБНТНС бяха разрязали на две. И тук бяха търсили наркотици.

Припомняйки си разговора с Бил Милър, изпълнена с надежда, тя вдигна частите от кухите фигури. Не, те в никакъв случай не тежаха шест килограма. Остави ги на масичката. Прикрепи горните парчета върху долните и ги заоглежда. Нима Жан-Пиер бе имал предвид тези грозновати същества, говорейки за подаръка й, когато се разделяха? Едната фигура беше на жена, другата — на мъж, и двете с преувеличени сексуални атрибути. Във всеки случай не изглеждаше, че притежават някаква стойност. А може би просто такъв род изкуство никога не е бил по вкуса й? Не, те наистина приличаха на евтини, произвеждани в големи количества имитации на предметите, които бе виждала на витрините на художествените галерии за примитивно изкуство. Обработката на дървото беше груба, фигурите бяха лишени от всякакъв чар. Тогава защо мъж с изтънчен вкус като този на Жан-Пиер, притежаващ тънката проницателност на истински колекционер, бе запазил тези предмети?

Обърна се отново към куфарите и изтърси дрехите от последния на пода. След това натъпка обратно всички вещи. Можеше да дари дрехите на някой магазин за подпомагане на бедните, а останалото щеше да изхвърли. Беше се разбрала с госпожа Дидие, че само ценните мебели и произведения на изкуството трябва да бъдат изпратени във Франция. Останалите предмети можеше да продаде или да подари на някоя благотворителна организация. Накрая постави и двете фигури върху купчината куфари — магазинът за подпомагане на бедните граждани щеше да получи и тях, ако, разбира се, продавачите пожелаеха да проявят достатъчно търпение, за да ги залепят.

А сега какво? Бюрото с подвижното писалище. Отиде в спалнята. Облаците бяха станали по-плътни. Запали лампата и се приближи до бюрото. Подвижната повърхност изглежда заяждаше. Опита се да я раздвижи напред-назад. Изведнъж плоскостта издрънча и се отвори. Луси не успя да си поеме дъх. Отдолу беше натъпкано с хартия. Страници от някакъв дневник, писма, документи, раздрана на ивици попивателна хартия. В чекмеджетата на бюрото цареше същата бъркотия, след което тя откри банкова книжка и банково бордеро, разкриващо внушителни авоари. Очевидно Жан-Пиер не беше сътворил този хаос. Нима агентите от УБНТНС? Но пък целият апартамент беше толкова чист и подреден!

Луси отиде до домофона и се обади във фоайето.

— С вас разговаря Карлос — отговори й портиерът.

— Доктор Неш от апартамент 34G. Кой е посещавал апартамента на доктор Дидие?

— Никой освен вас, госпожице.

— Сигурен ли сте?

— Да. Никой не е идвал в 34G, освен двата пъти, когато пристигаха хора от правителството.

— Два пъти ли? Кога?

— Искате да научите точните дати? Трябва да проверя в дневника. — Луси чу шумоленето на страниците. — Един мъж от Управление за борба срещу незаконната търговия с наркотични средства дойде във вторник привечер, тъкмо изтичаше дежурството ми. После пристигнаха двама мъже — следобеда на следващия ден.

— Те показаха ли ви документите си? Имаха ли разрешително за обиск?

— Първият път не. Мъжът просто каза, че е от УБНТНС. Показа ми картата си, затова му дадох ключа.

— Ами мъжете, които дойдоха в сряда? Те показаха ли ви разрешително за обиск?

— Да, госпожице.

— Не ви ли се стори странно, че един от техните хора е бил в апартамента предната вечер?

— Той ми каза, че работи по правителствена задача — отвърна Карлос отбранително. — Показа ми и документа си.

— Той беше ли един от двамата мъже, които се върнаха на следващия ден?

— Не. Двамата бяха негри, а първият агент от УБНТНС беше бял.

Агент на УБНТНС друг път, помисли си Луси. УБНТНС я бе уведомило, че хората му са претърсили апартамента на Жан-Пиер един ден след самоубийството му и не са открили нищо уличаващо го в престъпление; не бяха споменавали, че техен човек е посещавал жилището по-рано. Освен това хората, които действително работеха за УБНТНС, си бяха направили труда да оставят апартамента такъв, какъвто го бяха заварили, следователно бюрото вероятно е било претърсено, преди да се появят те със своето разрешително за обиск в сряда следобед.

— Няма значение — каза тя на портиера. — Всичко е наред.

Върна се в спалнята, огледа хаоса в бюрото, а после отново издърпа горната плоскост на мястото й. Дори и под нея да е имало нещо важно, сега то очевидно вече не е там. Намери телефонен указател и започна да звъни на магазините със стоки втора употреба.

 

 

Половин час по-късно, след като бе приключила с всичко, Луси излезе от апартамента и извика асансьора. Влезе в кабината, но тъкмо когато вратата започна да се затваря, тя изведнъж отново я блъсна и изскочи навън. Върна се в апартамента и в един от кухненските шкафове намери найлонова торба за отпадъци. Взе дървените фигури от куфара, напъха ги в нея и я завърза отгоре. Наистина бяха грозни, но ако Жан-Пиер бе възнамерявал да й ги подари, може би не бяха толкова евтини, колкото изглеждаха. Само експерт можеше да я осветли по този въпрос. А и тези предмети бяха единственото нещо, останало от него.

Луси отново напусна апартамента, заключи внимателно след себе си и слезе с асансьора във фоайето.

— Той ми показа картата му — настоя Карлос с напълно сериозен тон, когато тя му подаде ключовете. — Надявам се, че няма проблеми.

— Не, никакви — увери го Луси. — Наистина няма.

Портиерът изглеждаше успокоен.

— Свършихте ли работата си в апартамента?

— Не. Ще се върна следващата седмица. Ще посрещна хората от магазина за стоки втора употреба и служителите на компанията за транспортиране на багажа. — Тя замълча за миг. — Как изглеждаше той?

Карлос се навъси, опитвайки се да си припомни посетителя.

— С костюм — каза накрая.

— Млад? Висок? Нисък? С каква коса?

— Кестенява, струва ми се. Кестенява или черна. Не изглеждаше много висок.

— Колко?

— По-висок от вас, но по-нисък от мен. — Портиерът беше около шест фута.

— А на колко години изглеждаше?

Карлос вдигна рамене.

— Вероятно по-млад от мен. Аз съм на четиридесет и една.

— Имате добра памет — отбеляза Луси.

Той се усмихна.

— Работата ми го налага. Трябва да разпознавам всичките обитатели и да се обръщам към тях по име, ако желая добри бакшиши за Коледа.

Когато Луси излезе, навън се изливаше студен дъжд.

— По дяволите — изруга гласно тя. Първо обмисли възможността да се върне, за да вземе чадър от апартамента на Жан-Пиер. „Е, какво пък толкова — рече си после. — Малко дъжд няма да ти навреди“. На ъгъла имаше заслон на автобусна спирка. Затича към него, притискайки найлоновата торба към гърдите си. Среден на ръст тъмнокос мъж се подаде от един вход и я проследи с поглед.