Нанси Фишер
Код „Червено“ (28)

Глава 27

— Имам нужда от помощта ти.

Рене изгледа подозрително изпотения и задъхан мъж пред себе си.

— Много е късно. Трябваше първо да ми се обадиш.

Тя затръшна вратата на апартамента под носа му, ала той успя да я открехне, преди графинята да я е залостила.

— Важно е!

— За тебе може би да — Рене се намръщи и изопна полупрозрачната си дреха.

— Важно е за нас двамата. Моля те!

Тя направи лека гримаса, ала отстъпи, позволявайки му да влезе в слабо осветената всекидневна.

— Ти ме пренебрегва прекалено дълго. Сега изведнъж пристигаш посред нощ и очакваш да падна в ръцете ти?

Рик поклати глава.

— Не за това съм тук — опитваше се да прикрие облекчението си от думите й. — Прекалено много те уважавам, за да…

— Е, може би ще ти простя — подхвърли Рене, хвана ръцете му и го поведе към канапето. — Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. Рене, аз…

— Струва ми се, че едно питие ще ме освежи — тя отиде при малкото барче и си наля скоч.

— Съжалявам, че те събудих.

— Не бях заспала — Рене отново се обърна към него. — Каза, че имаш нужда от помощта ми.

— Да. Изгубих Луси.

Очите на графинята блеснаха яростно.

— Твоят малък любовен роман не върви и очакваш аз да се загрижа за това? Как смееш…

— Въобще не е така за бога! — възкликна бързо Рик. — Искам да кажа, че въобще нямам представа къде се намира. Нали знаеш, че Милър ме помоли да я следя отблизо. Тази вечер отидох на летището — продължи той с историята, която вече бе съчинил на път от кабинета на Бил, — но Луси въобще не беше там. Поне не се появи в отделението за получаване на багажа. — Изразът на Рене се бе смекчил, ала все още не бе предпазлив. — Нали не мислиш, че ме е грижа за нея? След жена като теб! Не, Луси е само задача. Задача, свързана с Бил.

— Разбирам. Бил ли те изпрати след нея?

— Знаеш, че е така. Казах ти го преди няколко седмици.

— Имам предвид — той ли те изпрати тази вечер?

„Внимавай! — помисли си Рик. — Тя знае нещо.“

— Не. Но това ми е постоянна задача. Защо? Какво се е случило тази вечер?

— Щом Бил не ти е казал…

— Всъщност беше оставил съобщение на телефонния ми секретар, че иска да се срещне с мен. Имал да ми предава някакви новини — Рене вдигна вежди. — Но аз се страхувах, че ще ме попита за Луси и… о, божичко, изглеждаш страхотно!

— Така ли?

— Синият цвят толкова ти отива!

— Дори повече от никакъв цвят? — Широката дреха се плъзна по раменете й и заблестя като малко езеро в краката й. Графинята вдигна гърдите си с ръце и му ги предложи, заливайки го със сънливата си усмивка.

— Знаеш, че не мога да го направя сега — изрече Холандър, придавайки си съжаление. — Не и докато Луси…

— Забрави Луси — изрече грубо Рене. — Луси е мъртва.

Рик пребледня.

— Мъртва?

— Може и така да се каже.

„Значи все още не е мъртва — помисли си трескаво Холандър. — Може би все още има време…“

— Какво е станало?

— Бил Милър се погрижи за нея — обясни Рене, коленичи пред него и започна да милва слабините му. — Вече не трябва да се тревожим за нея.

— Онзи номер с наркотиците? Хероин в багажа?

Ръката на Рене застина.

— Значи знаеш?

— Бил ми каза — притисна зърното на гърдата й с пръсти. — Така ли елиминираха и Луси?

— О, скъпи — въздъхна графинята, затваряйки очи. — Не спирай.

Рик спря.

— Първо ми кажи.

Рене отново отвори очи.

— Да, опитаха с хероин, ала се получила някаква засечка. Никой не знае защо. Но това няма значение. За щастие онази глупачка отишла направо в лабораторията. Карл Андерс е уредил въпроса.

— Какво е уредил?

— Бил каза, че изглеждало като нещастен случай по време на работа.

— Какъв нещастен случай?

Рене вдигна рамене.

— Има ли някакво значение? М-м-м… Така ми липсваше.

— Ще се наложи да ме почакаш още малко — Холандър отблъсна протегнатите й ръце. — Трябва да се срещна с Бил.

— Сега ли?

— Да, веднага. Но когато се върна… — той се наведе, захапа зърното на гърдата й и тя се задъха от удоволствие. — Ще ме чакаш ли?

— Може би — Рене се усмихна дяволито.

Рик изтича до вратата, отвори я рязко и изхвърча навън, затръшвайки я след себе си.

 

 

Улиците бяха пусти и таксито летеше безпрепятствено. „Дали не може по-бързо?“ — питаше се напрегнато Рик и непрекъснато подтикваше шофьора да увеличи скоростта. Спряха пред лабораторията на ОММП, Холандър подхвърли парите и изскочи навън. Отвори външната врата с картата си и прекоси тичешком малкото неохранявано фоайе.

Страхуваше се, че стоманените врати, отворени през работно време, сега може би бяха заключени, но с изненада установи, че широко зееха. „Разбира се, трябва да бъдат отворени — така нещастният случай по време на работа ще изглежда съвсем достоверен.“

Холандър прехвърча през потъналата в мрак приемна, претърси всички лаборатории поред, надникна във всички вградени шкафове. Нищо. А това можеше да означава само едно…

Затича по коридора към Ниво Четири. Бързо свали дрехите си, облече стерилно работно облекло и предпазен костюм и закрачи към камерата за обеззаразяване.

Тя беше заключена! За миг Рик изпадна в паника, ала светкавично осъзна, че е заключена откъм неговата страна. Освободи резето, влезе в Ниво Четири и завика:

— Луси? Чуваш ли ме?

Изтощена, с объркана представа за времето, Луси дремеше неспокойно на пода под работната си маса. Изведнъж се стресна и се огледа уплашено. Гласът на Рик ли я викаше? Или бе сънувала? Той нямаше разрешително за Ниво Четири и веднъж бе заявявал, че страда от остра форма на клаустрофобия. „Но, разбира се, Рик не е човекът, за когото се представя“ — напомни си мрачно доктор Неш.

— Луси! Къде си?

Замисли се дали да му отговори. Дали Рик беше дошъл да я освободи, или Милър бе разбрал, че я е инжектирал с неподходящ вирус и сега бе изпратил него да отстрани допуснатата грешка?

— Луси? — силни ръце я измъкнаха от скривалището й и започнаха внимателно да срязват със скалпел изолационната лента, която стягаше китките и глезените й. — Добре ли си?

Луси изчака, докато Рик я освободи, след това скочи и сграбчи друг скалпел от работната маса.

— Стой далеч от мен!

Той отстъпи изумен.

— Какво правиш?

— Зная, че не си Ричард Холандър! Работиш в съюз с Милър и Андерс.

— Това не е вярно. Аз…

— Сам си ми казвал, че нямаш разрешително за Ниво Четири. Дори мисълта за него ти причинявала гадене. Сега изведнъж нахълтваш тук като полицейски отряд… По дяволите…

— Аз наистина съм от проклетия полицейски отряд — понечи да хване ръката й, ала си спомни скалпела. — Хайде, хайде, Луси. Ако бях на страната на Милър, нима щях да те освободя? Щях ли въобще да бъда тук?

Луси се поколеба. Това наистина беше така. Но…

— Не мисли, че съм неблагодарна. Ти се втурна тук и сряза изолационната лента от китките и глезените ми — заговори вече по-спокойно тя. — Но кой си ти всъщност? Само не ми обяснявай, че си Ричард Холандър от Станфорд.

— Не можем ли да поговорим в камерата за обеззаразяване?

— Все още не възнамерявам да отивам там.

— Но трябва да се махнем оттук — настоя Рик. — Не разбираш ли…

— Не, ти не разбираш — тя се поколеба, — първо трябва да свърша едно нещо.

— Какво?

— Не мога да ти го кажа, докато не знам кой си ти и какво правиш тук.

Рик кимна.

— Време е да ти обясня. Както вече спомена, аз не съм Ричард Холандър. Професор Холандър прекарва платения си служебен отпуск в Япония.

— Надявам се, че се чувства добре там. Продължавай.

— Тук съм, защото е необичайно една частна лаборатория да получи разрешително за Ниво Четири.

— Меко казано.

— Особено когато одобрението за разрешителното е подкрепено от двама души в ЦРУ, които работят по самостоятелни програми. Самото разрешително е получено съвсем законно и всички процедури по проектирането и надзора са спазени най-стриктно. В операцията няма нищо нередно, нищо което да буди съмнение. Затова ме изпратиха. Да наблюдавам, да следя дали в крайна сметка някаква подробност не би привлякла вниманието ми.

— Кои те? ЦРУ?

— Значи мислиш, че съм таен агент? — тази идея изглежда се стори твърде забавна на Рик. — Не, аз съм учен, също като теб. Е, не точно като теб. Работя за военните, във Военномедицинския изследователски институт на САЩ. Изпратиха ме да подпомогна Отдела за борба с тероризма във ФБР.

— Значи имаш връзка с Медицинския изследователски институт на Сухопътните войски? Баща ми имаше приятели там. Мога да проверя дали ми казваш истината.

— Направи го, моля те! Но не можем ли първо да се махнем оттук?

— Все още не си ми казал името си.

— Майор Майкъл Росети — отговори той и козирува, отдавайки й чест. — Приятелите ме наричат Майк.

— Сигурна съм, че те са много — отбеляза Луси и остави скалпела на работната си маса, — като се вземе предвид честността ти.

— Нали наистина не мислиш, че онова, което ние… което преживяхме заедно… Х-м-м… има някаква връзка с…

— Някога ще ти позволя да се опиташ да ме убедиш в това — отвърна Луси и се усмихна леко. После се поколеба за миг. — Всъщност чувала съм за тебе. Моята приятелка Моника се занимаваше с едно изследване…

— Моника Гейър? Изследване, свързано с антракса?

— Да, точно така — Луси се отпусна, изпитвайки истинско облекчение. „Той сигурно говори истината. А може би е научил по някакъв начин за Моника и за изследването на антракса?“ Усмивката й застина.

— Предполагам, не би трябвало да те виня за това, че все още се съмняваш в мен — каза Майк. — Може би ще те убедя, ако ти разкажа за компютърната дискета, която съм залепил с тиксо над глезена си.

— Залепил си дискета с тиксо над глезена си? Та това нарушава изискванията за безопасност…

— Прекалено е важна, за да я оставя в съблекалнята. Тя е копие от дискетата, която намерих в кабинета на Бил — Росети замълча за миг. — Не съм сигурен до каква степен си запозната с онова, което действително става тук, но втората разновидност на вируса Перувиа наистина съществува. Има и трета разновидност, която се нарича Морибунди…

— Зная. Карл ме инжектира с нея. Всичко е наред — добави бързо Луси, забелязвайки как той поема рязко дъх. — Всъщност само си мисли, че го е сторил. Подреждах стъклениците с вирусите с намерение да ги изнеса оттук и размених епруветките. Така че той ме инжектира с ваксината.

— Слава богу!

— Но инжектира себе си с Морибунди.

— О Знае ли?

— Не. Не ме послуша. Трябва да бъде намерен и поставен под карантина, преди случайно да е заразил някого.

— Обадих се на Том… човека от ФБР, с когото работя, веднага щом прочетох дискетата. Ще започнат да го издирват, след като получат съдебно разрешение за това. Милър също.

— Можеш ли да се свържеш с него сега и да го предупредиш за вируса, който носи Андерс?

— Ще се опитам.

— Би трябвало да го предупредиш и за още нещо. За някакъв план да заразят цялото човечество с Морибунди.

— Всичко е на дискетата — Майк се огледа. — Тук някъде би трябвало да има тайна лаборатория… — обърна се и изгледа изучаващо Луси. — Ти си я открила, нали? — Тя кимна. — И Бил е научил и те е изпратил в Африка.

— Мислех, че Бил е невинен, че не знае нищо, а Карл го използва за целите си.

— Известно време и аз смятах така. Кога разбра истината?

— Когато открих наркотика в куфара си — няколко секунди тя наблюдава лицето на Майк през прозрачния шлем. — Добре, вярвам ти. Поне вярвам, че не си на тяхна страна. — Приближи се до работната маса на Милър и натисна тайното копче. — Всички вириони са там. Ще се справя по-бързо, ако ми помогнеш. О, там няма тръби за въздух, затова си поеми дълбоко дъх.

Луси взе обезопасения контейнер, който бе скрила преди време, и двамата с Майк влязоха в тайната лаборатория на Андерс. Бързо прибраха всички стъкленици и запечатиха контейнера. Луси затвори подвижната стена между двете лаборатории и пренесоха контейнера в камерата за обеззаразяване.

Седем минути могат да изглеждат безкрайно дълго време, когато човек стои под душа с химически реактиви и чака часовниковият механизъм най-накрая да го пусне да си върви. Ала те едва стигнаха на Майк да разкаже на Луси всичко, което бе открил в дискетата, и на Луси да си изясни редица неща, които само подозираше.

— Преди три години — обясни Майк, — Карл, финансиран от Милър, тайно създава нов филовирус, наречен Сангре негра.

— Но тогава лабораторията на ОММП с Четвърто ниво все още не е съществувала!

— Не е било необходимо. Карл е свършил тази работа тайно в Мексико, където се е занимавал с хантавирус, носещ същото име. Използвал го е, за да прикрие работата си с Ебола.

— Ебола? Каква връзка има Ебола?

— Ебола е бил изходната точка. Разбираш ли, Карл е работил с вируса на Ебола — бил е един от малцината учени с практика в тази област. Той се е надявал, че като промени генетичния код на два от вирусните протеини, би могъл да създаде разновидност на вируса, предизвикваща имунитет срещу Ебола. — Луси кимна. Това обясняваше тайнствената прилика с вириона на Ебола, която тя бе открила. — Той разпространил тази разновидност в изолирана селскостопанска област в тропическите гори на Перу, но се оказало, че вирусът е изключително смъртоносен. Унищожил по-голямата част от местното население.

— Но не всички — подчерта Луси, — поне двама са оцелели.

— Да, но тогава Карл не е знаел за това. Върнал се е в лабораторията и направил втори опит — този път създал Перувиа. Но вече работел в лабораторията на ОММП. Избрал място, отдалечено на двадесет мили от областта, където извършил първите експерименти, и използвайки като прикритие факта, че действа в екип на ОММП, успял да зарази с Перувиа малобройно население с индиански произход. Оказало се, че новото заболяване е по-лека форма на Сангре негра, но все още смъртоносна и не можела да служи като ваксина.

— Искаш да кажеш, че лекарите на ОММП в действителност са участвали в този експеримент?

— Да, но без да го осъзнават.

— Божичко!

— Следващият опит на Андерс довел до създаването на Морибунди — истинския безотказен убиец. Но по това време Карл започвал да се тревожи дали изобщо ще успее да получи ваксината, която е обещал на Милър. Обаче ОММП те изпрати в Перу и той извади истински късмет.

— Втората разновидност, на която попаднах аз, вземайки кръвни проби от двамата индианци, избягали в джунглата. Разновидността в една от пробите, изпратени в ЦКПИЗ.

— А втората проба със същата разновидност отишла в ОММП. Индианците са оцелели след Сангре негра преди три години, движили са се из джунглата и са попаднали близо до селището, което Андерс по-късно избрал за експериментите си с Перувиа. Може би е имало и други оцелели; никога няма да узнаем това. Както и да е, оказало се, че в телата на индианците оригиналният вирион на Сангре негра е претърпял мутация, превръщайки се в Перувиа „B“ — нова разновидност, създаваща пълен имунитет срещу Перувиа и Морибунди. В дискетата не се споменава как Карл е научил това; вероятно е предприел още едно пътуване до Перу.

— Не е било необходимо — каза Луси, припомняйки си празното отделение с натрапчивата миризма на формалдехид. — Той е заразил с Морибунди група бездомници. Държал ги е затворени в тайно помещение над мисията…

— Каква мисия?

— „Звезда на надеждата“. Сградата й е долепена до гърба на лабораторията. Друга група просяци били държани в самата мисия. Те са щастливците.

— Щастливци ли?

— Тях първо са ги инжектирали с ваксина.

— Божичко!

— И сега Милър възнамерява да ваксинира себе си и своите привърженици, а Морибунди да използва като средство за изнудване? Но защо?

— За да добие власт. Богатство. Той има подкрепата на крупни финансисти, известни в цял свят, и на управляващия политически елит на две малки, но фантастично богати държави… Милър има своя теория как трябва да бъде уреден светът и разполага със средство да опита да го уреди по този начин.

— Искаш да кажеш, че левите му политически възгледи не са само празни приказки?

— Леви политически възгледи ли? Нима си се хванала на неговите сърцераздирателни сценки? Не, в действителност Милър има крайнодесни възгледи. Том казва, че разполагат със сведения за някакъв тайнствен фанатик с такава ориентация — Сянката, Великия неизвестен, който правел планове един ден да управлява света. Той смята, че този тип използва Милър, ала греши.

— Защо?

— Защото Великият неизвестен е Милър.

Луси помълча известно време. Най-накрая запита:

— А къде е мястото на наркотиците?

— В набирането на средства. Малка допълнителна договореност между Милър и Мафията, комплимент към графиня Де Палма.

— Рене ли? Тя никога не ми е харесвала.

— И на мен — отговори й откровено Майк.

— Ами Жан?… — започна нерешително Луси. — Той… участвал ли е във всичко това?

— Не мисля — отвърна тихо Рик. — Разбира се, участвал е в незаконната търговия с предмети на изкуството, ала не е бил наркотрафикант. ФБР подозира, че Милър години наред е използвал медицинския персонал на ОММП като мулета, пренасящи наркотици, без тяхното знание. При това те не са били единствените хора, използвани за тази цел. Повечето от спонсорите на ОММП не са имали никаква представа за същността на организацията. — Росети погледна контейнера, който бяха оставили на пода. — Какво възнамеряваш да правиш с пробите?

— Не съм мислила за това. Просто исках да ги измъкна от ръцете им. Щях, разбира се, да се обадя на ЦКПИЗ.

— Колата ми е в един гараж съвсем наблизо. Можем да оставим контейнера в багажника, докато от ЦКПИЗ изпратят хора да го приберат.

— Добре. Но първо искам да ми дадеш ключовете от колата.

— Аз спасих живота ти, а ти все още не ми се доверяваш?

— Ще проверя самоличността ти. На паркинга има обществен телефон, откъдето ще се обадя до Военномедицинския изследователски институт на САЩ. Едва тогава мога да ти имам доверие.

— И ще събудиш дузина важни хора посред нощ, за да потвърдиш самоличността ми?

— Да, без всякакво колебание.

Майк я погледна с уважение.

— Добре, след като потвърдиш самоличността ми, може би ще ми позволиш да ти купя нещо за закуска рано призори, докато Том и неговите момчета откриват Милър и Компания.

Ала Луси поклати глава.

— Андерс и Милър мислят, че сега съм в капана на лабораторията и умирам от Перувиа Морибунди. Точно затова искам да се върна в апартамента си. Ти можеш да приготвиш нещо за хапване, а аз ще взема душ. — „В апартамента има нещо, което може би ще ни потрябва“ — помисли си тя.

Майк се намръщи, ала не възрази.

Душовете в камерата за обеззаразяване спряха, двамата излязоха, носейки заедно контейнера с вирусите.