Нанси Фишер
Код „Червено“ (27)

Глава 26

— Точно сега не мога да се обадя, но ако оставите името и телефонния си номер…

Рик рязко затръшна слушалката. Самолетът й се бе приземил преди два часа. Бе проверил, че тя е на борда. Тогава къде, по дяволите, се беше дянала? Намръщен, Холандър вдигна яката на анорака си и спря такси.

Във фоайето беше тъмно и тихо. Нощният дежурен от охраната седеше зад полираното бюро на рецепцията, пиеше кафе и четеше „Дейли Нюз“. Недалеч от асансьорите млад мъж в кафяв работен комбинезон апатично почистваше зеления мраморен под.

— С какво мога да ви помогна? — провлачи дежурният.

— Отивам в кабинета си — отговори му енергично Рик, размахвайки куфарчето си в ръка. — Трябва да се подготвя за важна конференция утре.

— Подпишете се — нареди мъжът и посочи с палец разграфената тетрадка на бюрото.

Рик написа нечетливо: — „Луи Пастьор, ОММП“ — и тръгна към асансьорите.

— Хмм… Отключен ли е входът за деветнадесетия етаж?

Дежурният от охраната хвърли поглед към тетрадката.

— Вие за ОММП ли работите?

— Точно така. Трябва да се справим с една сложна ситуация. Спешно е.

— Нямате ли ключове?

— Не съм ги взел. Позвъниха ми и ми казаха веднага да дойда тук — Холандър зачака напрегнато човекът от охраната да му зададе логичния въпрос: как така е взел куфарчето, а е оставил ключовете. Ала подобен въпрос не му беше зададен.

— Ако външната врата е заключена, Хосе може да ви я отвори — обясни му дежурният и махна с ръка към мъжа, който чистеше пода.

— В такъв случай ще бъде най-добре, ако той дойде с мен — предложи Рик.

— Както желаете — отговори му дежурният и се съсредоточи върху вестника.

 

 

— Ето, готово — Хосе отключи малката врата, монтирана под прав ъгъл спрямо дебелите двойни врати от плексиглас, върху които с дискретни златни букви беше написано: ОММП.

— Благодаря. А сега ще трябва да отключите и моя кабинет.

Лицето на мъжа изрази съмнение.

— Нямате ли ключ от кабинета си? — попита той, поглеждайки към куфарчето.

— Страхувам се, че забравих всички ключове у дома — отговори Рик и се усмихна мило. — Покрай тази конференция утре направо си губя ума.

Хосе се замисли за миг, след това вдигна рамене.

— Добре. Кой е вашият кабинет?

Рик се опита да определи къде се намира кабинетът на шефа на ОММП. Бе влязъл през друг вход и бе загубил ориентация.

— Тук — посочи той. „Кабинетът на Бил е в ъгъла. В края на коридора вляво от главната приемна.“ Рик тръгна решително напред, убеден, че върви в правилната посока. Запали осветлението, за да може да прочете имената върху табелките на вратите. — Ето тук — заяви Холандър, прочитайки с облекчение името Милър.

Портиерът се наведе над ключалката и вратата се отвори, след това натисна едно копче, разположено отляво над ключалката.

— Затворете вратата след себе си, когато си тръгнете — обясни той. — Ще се заключи автоматично.

— Благодаря — Рик влезе и затвори грижливо вратата. Запали осветлението, приближи до бюрото и прерови купчината хартии — дискетата не беше там, ала той и не очакваше да я намери. Голямото чекмедже беше пълно с химикалки, моливи, писалки, ментови бонбони за освежаване на дъха, кламери. Страничните чекмеджета обаче бяха заключени.

Самото бюро беше наистина много красиво, цялото от полирано палисандрово дърво и месинг. Няколко секунди Рик мълчаливо му се възхищава, след това вдигна рамене, извади чука и отвертката от куфарчето и разби ключалките на чекмеджетата. Запретърсва бързо. Размести папките, изсипа съдържанието на няколко плика за писма и най-сетне намери онова, което търсеше — дискетата беше пъхната между страниците на неизползван юридически наръчник.

Холандър включи компютъра, седна в креслото на Милър и започна да чете.

 

 

Облеченият в дрипи мъж бавно тътреше крака по улицата. Беше се свил от студа, но въпреки това протягаше, без да храни особени надежди, мръсната пластмасова чаша към редките минувачи. Вече беше късно и трябваше да се прибира във входа, където живееше. Стомахът му обаче виеше.

На улицата се показаха две жени, заобиколиха го отдалеч и си заминаха. Той дръпна вълнената кърпа, която покриваше главата му, по-ниско над ушите си и промърмори някакви ругатни.

Няколко минути покритата със сняг улица остана пуста. Тогава зад ъгъла се появи мъж с модно палто. Носеше ръкавици и държеше хартиен плик. Мъжът се приближи и до треперещата фигура на бездомника долетя апетитна миризма, която го привлече като магнит.

Той протегна апатично чашата си към непознатия. За негова изненада мъжът спря, бръкна в джоба си и му даде няколко дребни монети. „Не стигат“ — помисли си просякът, изруга и се обърна.

— Рей? — тихо извика мъжът след него. — Ти ли си Рей?

Рей се обърна, свъсил чело.

— И какво като съм Рей?

— Донесох ти нещо за ядене — погледът на бездомника се залепи за кафявия хартиен плик с мазни петна. — Хамбургер — продължи мъжът. — Пържени картофи. И една чаша горещ шоколад — непознатият протегна плика към Рей. — Ето.

— Защо си ми донесъл храна? — попита подозрително той, протягайки ръка.

— Подарък.

— Подарък ли? — непознатата дума за миг обърка Рей, но след малко сви рамене. Извади хамбургера, отви хартията и отхапа лакомо. Беше много вкусно. — Защо ми носиш подаръци?

— Не е от мен. От докторката е.

— Коя докторка? — Рей отхапа отново.

— Ти я познаваш. Докторката. Онази мила жена, с която понякога разговаряш.

— О, да, докторката — измърмори Рей, дъвчейки. После притисна хартиения плик към гърдите си и се отправи към своя вход. О, как хубаво щеше да бъде, ако изпие горещия шоколад там…

Мъжът се поколеба, после тръгна след него и видя как дрипльото сяда върху ниското стъпало на завет и отваря капака на горещото питие.

— Приятно ядене — пожела му непознатият. — Дано шоколадът те постопли.

Рей го отпъди с ръка и нападна пържените картофи, изчаквайки какаото да изстине. Мъжът прекоси улицата и се отдалечи на няколко крачки, после спря и се обърна, наблюдавайки Рей. Сгушил се във входа, просякът приключи с храната и с питието, облегна се на стената и затвори очи, обзет изведнъж от непреодолима умора. Мъжът с модното палто потъна в сянката, постоя там известно време и погледна златния часовник на китката си.

След това отново прекоси улицата и коленичи до спящата фигура.

— Рей? — повика го тихо непознатият. — Искаш ли пари, Рей?

Не последва никакъв отговор, ала мъжът и не очакваше да получи. Той свали кожената си ръкавица, пъхна ръка сред дрипите, покриващи гърдите на Рей, изчака за момент, след това плъзна пръсти към врата на бездомника и напипа каротидната артерия. Всичко беше наред. След секунда непознатият се огледа, изправи се и се отдалечи по улицата. На ъгъла хвърли чашата от горещия шоколад в контейнера за смет, зави по пряката и изчезна.

 

 

„Колко ли време ще им бъде необходимо да открият, че митничарите са ме освободили?“ — мислеше тревожно Луси, прекосявайки бързо потъналата в мрак приемна. Колко ли време ще мине, преди да разберат, че не съм се прибрала у дома? Беше очевидно, че все още не са научили за истинското положение на нещата — никой не охраняваше лабораторията. „Беше толкова сигурен, че ще се справиш с мен, Бил. Прекалено сигурен.“

Доктор Неш бързо свали дрехите си, облече стерилно работно облекло и предпазен костюм, след това премина през камерата за обеззаразяване и влезе в Ниво Четири, вземайки пътьом от склада обезопасен контейнер за пренасяне на стъкленици с кръвни проби. Облечена в този костюм, Луси се нуждаеше от тръба за въздух, но в тайната лаборатория на Андерс нямаше. Значи трябваше да работи бързо, преминавайки между двете лаборатории в Ниво Четири. Спря първо до собствения си работен стенд, събра всички свои проби и ги напъха в обезопасения контейнер. След това отиде до хладилника и взе пробите на Перувиа, които се съхраняваха там. Впусна се към работното място на Карл и натисна копчето, което отваряше подвижната стена. Пое няколко пъти дъх, за да изпълни с кислород белите си дробове, и се изключи от тръбата за въздух. Взе контейнера и влезе в лабораторията на Андерс.

До работния стенд на Карл имаше малък хладилен шкаф. Луси го отвори. Стъкленици с бледорозова течност проблясваха едва-едва в слабата светлина. Имаше две пластмасови поставки за епруветки. Всяка съдържаше по три стъкленици. Още две подобни поставки с по шест епруветки стояха зад тях. Луси забеляза изумена, че върху поставките бяха сложени етикети, но самите епруветки въобще не бяха маркирани. Това не бе просто небрежност, то криеше огромни опасности. Луси огледа етикетите. Поставките с по шест епруветки съдържаха Перувиа „B“, другите две — Перувиа и Перувиа Морибунди.

Първоначалният й план беше просто да изнесе всички вириони от лабораторията. Но след като видя, че върху отделните епруветки няма етикети, Луси реши просто да замени стъклениците.

Доктор Неш извади внимателно епруветките с Перувиа от поставката им, ругаейки непохватността на ръцете си заради дебелите предпазни ръкавици, след това внимателно ги сложи в обезопасения контейнер. Взе три епруветки с Перувиа „B“ и бързо ги постави на тяхното място. Белите й дробове вече се напрягаха, но тя вдигна внимателно три епруветки с Перувиа Морибунди и ги подреди на тезгяха, а в замяна остави стъкленици с Перувиа „B“. В шкафа пред себе си намери кутия с празни епруветки и още няколко поставки.

Усети, че й се завива свят. Премина бързо през подвижната стена, за да се зареди с кислород. Поемайки дълбоко хладния въздух, тя се запита дали Милър е узнал, че е избегнала капана, който той толкова внимателно бе подготвил. Стомахът й се сви от напрежение. След като той разбере, че не се е прибрала в апартамента си, веднага щеше да се досети къде е отишла. С колко ли време разполагаше?

Доктор Неш се върна в лабораторията на Карл, взе една празна поставка, надписа я с червения маркер на Андерс, след това коленичи и извади стъклениците с Перувиа от контейнера. Подреди ги внимателно в надписаната поставка и отново ги прибра. Върна се при шкафа и извади три празни епруветки. Напълни ги с вода и топна върха на маркера във всяка. Запуши ги с гумени тапи, разклати ги леко и ги постави в три от общо шестте свободни места, където бяха стояли стъклениците с Перувиа „B“. Техният бледорозов оттенък не приличаше съвсем на цвета в шестте епруветки с Перувиа „B“ във втората поставка, но разликата беше трудно уловима. Луси напъха втората поставка дълбоко в хладилния шкаф просто за всеки случай.

Тъкмо посягаше за още три празни епруветки, когато до слуха й долетя слаб звън. „Недостиг на кислород?“ — помисли си тя, но забеляза, че над отвора между двете лаборатории на Ниво Четири блести силна светлина. Сигналът за тревога бе истински. Някой сигурно бе влязъл в лабораторията откъм страната на ОММП. Луси остави епруветките в картонената кутия, затвори шкафа и вратата на хладилника, сграбчи обезопасения контейнер и изтича през широкия отвор в стената. Напъха контейнера в един от шкафовете, служещи за склад, и бързо се свърза с една от тръбите за дишане. Беше успяла да си поеме няколко пъти дъх и да се огледа за скривалище, ала тъкмо тогава си спомни, че беше забравила трите стъкленици с Морибунди върху работната маса в лабораторията на Карл. Освободи се от тръбата за въздух, изтича отново през отвора в стената и грабна стъклениците. Изведнъж се поколеба накъде да тръгне. Умът й работеше трескаво. Можеше ли да се измъкне от лабораторията през мисията „Звезда на надеждата“? Не. Трябваше й портативен кислороден апарат, за да премине през камерата за обеззаразяване. Можеше ли да се скрие някъде в ОММП? Дали това бе възможно? Дали щеше да има време да затвори тайната подвижна стена? Обърна глава и видя, че вече е безсмислено да си задава подобни въпроси. Три фигури в черни предпазни костюми с портативни кислородни апарати стояха между нея и спасителния изход.

— Казах на Бил, че ще дойдеш тук — извика й Карл през микрофона на шлема си. Приглушеността на звука, причинена от вградените в костюма й слушалки, въобще не смекчи заплахата в гласа му.

Той се приближи към Луси и присви очи, забелязвайки стъклениците в ръцете й, след това внимателно ги изтръгна от пръстите й.

— Значи си доставяш удоволствие с малко саботаж, скъпа? — Карл отвори хладилния шкаф и надникна вътре. — Виждам, че си задигнала ваксината — рече той, после извади поставката с надпис Перувиа „B“, там трябваше да има шест епруветки, ала три от местата бяха празни. — Без съмнение щеше да откраднеш и останалите вириони. — Луси опита да се освободи от ръцете, които я държаха, но само загуби и последните си запаси от кислород.

— Изследванията с филовируси са опасни — продължи Карл и пъхна трите епруветки, които току-що бе взел от нея, в обезопасения плик, който висеше на кръста му. — Наистина много опасни. Както скоро сама ще разбереш. — Той отново остави наполовина празната поставка в хладилния шкаф и извади от вътрешността му поставката с надпис „Морибунди“, в която имаше три епруветки. — Заведете я в нейната лаборатория — заповяда той на горилите си. След това взе една от епруветките, върна поставката в хладилния шкаф и последва своите подчинени в ОММП. Премина през отвора, натисна копчето и подвижната стена се затвори.

— Сложете я на пода до работния й стенд — заповяда Карл. — Свържете предпазния й костюм с тръба за кислород. Тя не трябва да умре от задушаване. — Той се усмихна, наблюдавайки как подчинените му я блъсват на пода. — Завържете я с изолационна лента! — Един от мъжете разви голяма част от топа плътна дебела лента и въпреки съпротивата на доктор Неш, успя да омотае здраво китките и глезените й.

Карл вдигна епруветката, която беше взел от поставката с надпис „Морибунди“, изтри тапата с напоен в алкохол тампон и взе спринцовка от шкафа на Луси.

— Представата, която ние искаме да създадем — започна да обяснява той и потопи иглата в епруветката, изтегляйки внимателно два кубически сантиметра от течността, — е, че тук в лабораторията е имало нещастен случай по време на работа.

Андерс вдигна спринцовката пред очите си, очарован от бледия розов блясък на съдържанието й.

— Дръжте я здраво — нареди Карл и сграбчи спринцовката като кама. — Смъртността при Перувиа Морибунди — приближаваше към Луси и продължаваше да обяснява, сякаш водеха приятелски разговор, — е около деветдесет процента. Разбира се, това вече ти е известно, защото си прочела моя доклад.

Луси изкрещя и опита да се отдръпне, ала мъжете в черни предпазни костюми я държаха здраво.

Карл дойде още по-близо.

— Боя се, че ще те заболи. Наведе се и изтри крачола на предпазния й костюм с напоен в алкохол тампон.

— Ти си обезумял! Не можеш…

Андерс замахна, проби с иглата предпазния костюм и я заби в бедрото на доктор Неш. След това вкара вируса в кръвта й. Писъците й загърмяха страшно в собствения й шлем. „Това просто не може да се случи — мислеше трескаво тя. — Не може.“ Едва тогава проумя значението на онова, което беше направил Карл.

Той извади иглата и залепи парче изолационна лента върху почти невидимата дупчица.

— Не бих желал да те убие нещо друго — Андерс я потупа по рамото. — Сега можете да я пуснете — обърна се към горилите. — Чакайте ме в камерата за обеззаразяване.

Мъжете се отдалечиха и Луси опита да се изправи, но Карл я ритна леко в стомаха и отново я събори на пода.

— Морибунди убива след около тридесет и шест часа, така че можеш да останеш спокойно на мястото си. Разбира се, ще заключим камерата за обеззаразяване отвън. Не можеш да излезеш и откъм мисията. Проходът вече е затворен — той се облегна върху работната маса и я погледна. — Веднъж те предупредих, доктор Неш, че ако желая да те умъртвя с летален патоген, няма да допусна никаква грешка — Андерс тъжно поклати глава. — Мястото на жените не е в Ниво Четири. Винаги съм споделял това мнение.

— Къде отнасяш епруветките? — прошепна Луси, вперила поглед в обезопасения плик на кръста му.

— А, добре, че ми зададе този въпрос — Карл извади една от стъклениците. — Преди да заразим света с Перувиа Морибунди, аз и приятелите ми възнамеряваме да си изградим имунитет към заболяването — той изтри гумената тапа на епруветката с напоен в алкохол тампон, избра нова спринцовка за еднократна употреба от шкафа и потопи върха на иглата в стъкленицата.

— Не, Карл. Недей!

— О, това не е за тебе — заяви той и разтвори костюма си между ръкава и ръкавицата. Изтри с тампон кожата. — Ваксината е за мен — Андерс заби иглата в ръката си и Луси с ужас видя как съдържанието на спринцовката полека изчезва. След като приключи, той захвърли празната спринцовка на работната маса. — Довиждане, доктор Неш. — Приятно ми е, че беше една от моите познати — с тези думи влезе в камерата за обеззаразяване.

Луси с мъка се надигна и застана на колене. Накрая успя да се изправи. Леко се олюля, вперила поглед във вратата, през която току-що бе излязъл Карл. След ден-два някой се надяваше „да открие“ нещастния случай, чиято жертва бе доктор Неш. Ала нещастен случай просто нямаше. Луси бе разменила епруветките и Карл бе вкарал в кръвта й вируси на Перувиа „B“.

А себе си бе инжектирал с Перувиа Морибунди.