Нанси Фишер
Код „Червено“ (26)

Глава 25

Луси се клатушкаше напред-назад върху твърдата разнебитена седалка на таксито, вдишвайки топлия аромат на влажна растителност. Вече за хиляден път се питаше защо, по дяволите, я бяха изпратили тук. Как е възможно опитен фелдшер да обърка симптомите на малария с тези на неизвестен филовирус? Защо Кен Уелш беше проявил такова нетърпение, та дори не бе изчакал да изследват кръвните проби. И защо, ако наистина бе съществувала сериозна възможност епидемията да е предизвикана от вируса Перувиа, я изпратиха сама, без опитен персонал, обучен да работи в условията на биохимическа опасност? Изминалите три дни бяха чиста загуба на време. Беше уморена. Имаше чувството, че са злоупотребили с доверието й. Плати на шофьора, взе чантата си и влезе в сградата на летището, изпълнена с нетърпение да си тръгне по-скоро оттук.

— Доктор Неш? — Луси спря и се обърна. Около тридесет и пет годишен невзрачен мъж с гъсти белезникави мустаци бе застанал до нея. — Отново се срещаме — каза той, усмихна се и й подаде месестата си длан. — Аз съм Джак Мак Налти, помните ли ме? — Луси се намръщи. Изглеждаше й познат, ала не можеше да си спомни къде го беше виждала. — Летище „Маяруна“. Миналата година през ноември.

Лицето на Луси светна.

— Да, разбира се. Вие сте представителят на ОММП в Южна Америка.

— Бях. Сега съм представител на организацията в Африка. — Той се поколеба. Съжалявам за неприятната история с доктор Дидие. Противно. — Луси кимна, ала не каза нищо. Представителят на ОММП хвърли поглед към куфара в ръката й. — Къде е останалият ви багаж?

— Нося само това. Бях за малко тук.

— Позволете ми да го занеса на гишето за регистрация. Просто ми дайте билета си и…

— Не е необходимо — заяви Луси.

— О, ОММП е организация, която се грижи за своите членове — отбеляза Мак Налти и й намигна дружелюбно. — Освен това опашката е ужасно дълга — той посочи към тълпата, която напираше към гишето. — Вие само си намерете някъде място, а аз ще се погрижа за всичко.

— Благодаря — Луси напипа самолетния билет в чантата си и му го подаде.

— Ще трябва да взема и куфара. — Мак Налти протегна ръка.

— Няма да го регистрирам. Ще го взема със себе си на борда — беше категорична Луси.

Мъжът се поколеба.

— Напоследък проверяват и ръчния багаж. Не се тревожете, ще ви го върна.

Тя остави куфара си и представителят на ОММП го взе.

— Седнете тук — предложи й той. — Така ще зная къде мога да ви намеря. О, да ви донеса ли нещо за пиене? Газирана вода? Кафе?

— Предпочитам газирана вода, благодаря.

— Ще ви донеса или в метална кутия, или в запечатана бутилка — той кимна одобрително. — Умен избор в тази част на света.

Луси проследи с поглед как изчезва в тълпата, после се отправи към редицата оранжеви пластмасови столове, които й бе показал Мак Налти, и се отпусна на един от тях. Летището „Маяруна“. Толкова много неща се бяха случили от оная дъждовна сутрин и нито едно хубаво. В паметта й изплуваха седмиците с Жан-Пиер в Перу, припомни си и раздялата на летището. „В багажа ми има нещо за тебе“ — беше й казал той. Две грозни статуи и шест килограма хероин. Много ти благодаря, Жан.

— Съжалявам, че се забавих толкова много — Мак Налти се отпусна на стола до нея. — Ето куфара ви — здрав и непокътнат. Билетът ви е върху него. Купих ви кока-кола, надявам се, че ще одобрите избора ми.

— Благодаря — каза тя, леко изненадана, че той беше отворил кутията и бе напъхал сламката вътре.

— Пълно обслужване — обясни Мак Налти, забелязвайки изражението й. — Имате на разположение още двадесет минути. — Той отпусна гръб върху облегалката на стола и се протегна. — Очаквате ли с нетърпение да се приберете у дома?

— Да. Честно казано, не зная защо въобще идвах тук. Сигурно разполагате с местни специалисти, които биха могли да се справят с епидемия от малария.

— Малария? Това ли било? Боя се, че не разбирам особено от медицина. Аз просто посрещам и изпращам лекарите доброволци. — Той я погледна. — Пийте.

Луси пое малка глътка от питието. Беше топло и много силно газирано.

— Харесва ли ви Бряг на слоновата кост? — попита тя. — Сигурно промяната от Южна Америка е твърде голяма.

— И да, и не. Всички летища в света си приличат.

— От време на време може би живеете и извън летището?

— О, да. Всъщност обичам да пътувам, да посещавам нови интересни места. Пораснах във Вирджиния. Хубав край, ала прекалено тих за моя вкус. Баща ми предложи да се присъединя към ОММП. Той беше стар приятел на Бил Милър.

Луси изведнъж си спомни разговора, който бе водила с Бил след смъртта на Жан-Пиер. Тогава тя бе предположила, че Джак е поставил хероина в куфара на Жан-Пиер, а Милър я бе уверил, че подобно нещо е невъзможно. Бе споменал, че бащата на Джак е работил в Лангли. Никой не използваше това име, ако нямаше предвид ЦРУ. Защо тогава бе сметнала, че е маловажна подробност? Може би синът също е бил агент в миналото? Тя се намръщи.

— Къде другаде са ви изпращали от ОММП? — попита Луси, опитвайки се да си придаде небрежност, въпреки обезпокояващите мисли, които кръжаха в ума й.

Мак Налти се замисли.

— Работил съм предимно в Южна Америка. О, бях една година и в Турция, но оттогава мина много време. Защо не допиете питието си? Тогава ще можем да минем през изхода, за да се качите на борда на самолета.

— Нима ще дойдете с мен?

— Пълно обслужване! — Луси успя да се усмихне.

— Добре, да вървим.

— Х-м-м… по-добре първо изпийте питието си. Не мисля, че ще ви позволят да пренесете стоманената кутия през пропуска.

— Наистина ли? — Луси вдигна металната кутия. — Наздраве — тя стисна сламката между устните си и го погледна. Мъжът бе вперил очи в кутията от кока-кола.

— Хайде, обърнете я с дъното нагоре!

Луси не успя да преглътне и замръзна. „Колко си глупава. Глупава, глупава!“ Заля я студена бяла вълна от страх. Остави сламката и му подаде кутията.

— Бихте ли задържали питието ми, моля? — опитваше се да запази спокойния лек характер на разговора. — Трябва да отида до тоалетната — Луси взе куфара си и бързо се обърна, за да скрие лицето си от Джак.

— Оставете багажа при мен — извика й той, ала доктор Неш не му обърна внимание.

Влезе в дамската тоалетна, затвори се в една кабина и започна трескаво да претърсва багажа си. Нищо. Облегна гръб в металната стена, вцепенена от ужас. „И аз отидох за помощ тъкмо при него. Разказах му всичко. Спах в проклетата му къща. Облекчих работата му.“ Когато погледна часовника си, ръцете й трепереха. Времето изтичаше. Наведе се и извади всичко от куфара си, трупайки дрехите върху влажния мръсен под. Опипа страничните стени, после дъното и изведнъж почувства как подплатата поддава. В единия край ръбът на плата беше леко увиснал, а отдолу изглеждаше лепкав. Луси го дръпна. Беше залепен върху парче корав картон, създаващ впечатление, че тъкмо това е дъното на куфара. Лепилото все още не се беше втвърдило. Това фалшиво дъно беше залепено над… Над какво? Луси бързо дръпна картона. Той се отмести с лекота, разкривайки пространство около два инча. Натъпкано с пет пластмасови торбички бял прах.

Луси бързо извади едната торбичка, вдигна я над тоалетната чиния и разкъса найлона с нокти. Съдържанието се изсипа и Луси пусна водата. Изпразни и следващата торбичка. Отново пусна водата. Постъпи по същия начин й с третата. Накрая събра петте празни найлонови плика, хвърли ги в тоалетната чиния и отново пусна водата. После отиде до мивката, изми си ръцете, напои няколко салфетки с вода и избърса дъното на куфара. Когато то бе напълно чисто и сухо, доктор Неш събра дрехите си, подреди ги отново и напусна тоалетната, напъхвайки фалшивото дъно в един контейнер за смет до вратата.

Мак Налти крачеше напред-назад пред тоалетната и все още държеше кутията с кока-кола в ръка.

— Добре ли сте? — попита той, взирайки се внимателно в лицето й. — Изглеждате някак особено.

— Стомашно разстройство — обясни лаконично Луси. — Накъде е изходът?

— Натам — той й подаде кутията с безалкохолното питие. — Кока-кола е прекрасно средство за болен стомах.

— Да, наистина — Луси взе кутията, всмука толкова, че течността да изпълни сламката и запуши върха й с език. Мак Налти забеляза, че жената преглъща, кимна и се усмихна.

— Това ще ви оправи — одобри той. — Ще видите.

— Вече наистина се чувствам по-добре — отговори му доктор Неш и изхвърли кутията. Замисли се какви симптоми да симулира. Интересно след колко време Мак Налти очакваше те да се проявят. Ала вече стигнаха изхода и се оказа, че подобен проблем за нея не съществува.

„Та той почти беше успял — мислеше си Луси, когато самолетът излиташе. — По дяволите, размина ми се на косъм. Добре, че мъжът прояви такава настойчивост…“

Самолетът набра необходимата височина и полетя между облаците, носейки се на запад. Доктор Неш си представи как Мак Налти прекосява тичешком фоайето, за да телефонира. „Да, тя изпи безалкохолното питие. Да, взе стоката със себе си. Всичко е по план“.

„Само се заблуждаваш, доктор Бил — помисли си Луси, обхваната от хладна ярост. — Все още не си победил.“

 

 

Макар и със закъснение, самолетът се приземи безаварийно на летище „Кенеди“. Доктор Неш премина без никакви спънки проверката на имиграционните власти и вече се насочваше към гишето за митническа проверка, когато няколко мрачни федерални агента се изпречиха на пътя й и я задържаха. Съпроводиха я до малко помещение. Там изпразниха куфара й и щателно претърсиха оскъдното му съдържание. Очевидно изненадани, че не намират контрабандната стока, те я подложиха на дълъг разпит. След това извикаха жена полицай, която я накара да се съблече и я претърси. Луси говореше колкото се може по-малко, тъй като отдавна бе готова с плана си за действие. Когато най-сетне агентите бяха принудени да я освободят и да й върнат вещите, тя бързо прекоси празния терминал и отиде на паркинга за таксита.

 

 

— Значи той е измаменият? — Росети впери поглед в Том над издрасканата пластмасова маса, после поклати глава, обзет от безсилие. — Само преди три дни предполагаше, че Милър използва ОММП за трафик на наркотици с цел набиране на средства за крайно леви терористични организации. А сега ми разправяш, че само го използвали, че е невинен и…

— Не твърдя подобно нещо — разгорещи се Том. — Не е толкова просто. — Той огледа скришом почти празния ресторант.

— Обзалагам се, че никак не е просто. А сега ще ми кажеш ли какво става?

По-възрастният мъж разклати нащърбената чаша за кафе.

— През последните няколко години проследяваме развитието на два… различни случая — заговори най-сетне той. — Помолих за тази среща, защото на един човек… му хрумна, че те може би са свързани помежду си.

Росети кимна разбиращо.

— Ясно като в мъгла.

— Слушай сега — Том махна с ръка и отпрати сервитьорката в розова униформа. — Случай номер едно: Възможно ли е известен уважаван лекар да финансира крайно леви терористични организации? Това е тема, която аз и ти сме обсъждали и по-рано. Бил Милър, изтъкнат медик, безкористен лечител, изтънчен колекционер на картини, богат поддръжник на редица благотворителни инициативи…

— И наркотрафикант, свързан с крайно леви терористични групи.

— По-полека — Том отпи няколко глътки кафе. — Ивет била парижанка, която живеела на полуостров Бретан, когато…

— Коя е тази Ивет?

— Майката на Бил. Французойка. Запознала се с баща му към края на Втората световна война. Таткото бил офицер от военноморските сили, награден с орден за храброст. Двамата се оженили, Милър-баща бил изпратен на работа в Пентагона, заемайки пост някъде по средата на военната йерархия. Семейството се установило в щата Вирджиния. Бил е роден там. Баща му имал добри връзки, майка му изиграла по великолепен начин картата „европейска култура“, семейството водело твърде охолен живот. Хубава къща, образцови училища за сина, близки приятелски отношения с дипломати от средна ръка, военни и културни аташета.

— Може би и с хора от ЦРУ?

— Да, смятам, че да. Това идва от територията, на която работел бащата. Както и да е, Ивет убедила Бил да учи в Сорбоната. Той е гравитирал в периферията на редица университетски групи с най-разнообразна политическа ориентация — от крайно леви до неонацистки, ала очевидно никога не е ставал редовен член. Майка му починала, когато бил студент в трети курс, и Милър незабавно се прехвърлил в Харвард, където продължил в Медицинския институт. Баща му починал преди около десет години.

— А Бил основал ОММП. Пусни тържествена музика и започни да изброяваш всичките му заслуги.

— Хайде, хайде, Майк. Истината е, че Милър е водил образцов живот…

— С изключение на търговията с наркотици.

— Не можем да го докажем. Всъщност опитвам се да ти обясня, че контактите му за набиране на средства извън страната са… твърде интересни — Том отпи от кафето си. — Именно това ни води до Случай номер две.

Майк вдигна ръка, за да накара Том да замълчи, след това направи знак на сервитьорката отново да напълни чашите им. Едва когато жената се отдалечи, го помоли да продължи:

— Случай номер две е следният: През последните години се появиха слухове за тайнствена фигура, могъщ човек, който прикрива крайнодесните си възгледи, използвайки терминология, типична за левите среди. Човек, който поддържа тезата за етническо прочистване и лансира идеята за световен елит, властващ над цялото човечество. Личност, разполагаща с достатъчна финансова и политическа подкрепа, за да се реши да реализира идеите си.

— И ти предполагаш, че е възможно Бил Милър да бъде този…

— Не, не, разбира се. Неговите политически възгледи са различни. Но може би го използват за достигането на тази цел.

— И го използва онази тайнствена фигура? — Майк поклати глава. — Нали стигнахме до извода, че Милър подкрепя крайно леви терористични организации, а не крайнодесни.

— Да, но точно така постъпва и Сянката.

— Значи смяташ, че тайнственият тип използва Милър, принуждавайки го да подпомага крайно левите терористични групи. Защо?

— По няколко причини. Първо: Милър е блестящ, що се отнася до набиране на средства. Заявявайки последното, имам предвид суми от десетки милиони долари. Второ: Въпреки изтънченото си възпитание, в политическо отношение Милър изглежда твърде наивен. — Майк се намръщи. — Какво?

— Нищо — отговори Росети, ала лицето му изведнъж придоби разтревожен израз. — Продължавай.

— Добре. Трето: Милър притежава блестящи международни контакти — семейни приятели, годините, прекарани в Сорбоната, известността му като лекар… Това би било много полезно за човека Сянка. Четвърто: ОММП — идеална институция както за набиране на средства, така и за пране на пари. Пето: Милър се ползва с подкрепата на няколко висшестоящи агента — нали помниш какво ти разказах във връзка с разрешителното за лабораторията на ОММП, съоръжена с Ниво Четири?

Майк кимна.

— Разбирам какво имаш предвид. Но защо тази твоя Сянка подпомага крайно леви терористични прояви, а всъщност е маниак с крайнодесни възгледи?

— Помисли си — прошепна насърчително Том, — какъв е възможният резултат от широко разпространен крайно ляв тероризъм? Освен убийствата и вилнеещото навсякъде насилие? — Росети вдигна рамене. — Широко разпространени прояви на насилие от страна на десните групировки като ответна реакция срещу левия терор — Том триумфираше. — По дяволите, само прочети вестниците. Тайнствената фигура подпомага леви терористични групи, с цел да предизвика ответната насилствена реакция на крайнодесните. Именно те ще го издигнат на власт. Добре манипулиран, Милър би могъл да бъде много, много полезен на такъв човек.

Росети поклати глава.

— Не съм убеден. Всичко е само едно… предположение.

— Тук имаш право: наистина е само предположение. Но ако тези два сценария са свързани помежду си, ако Милър наистина е използван от Сянката, то по всяка вероятност той има някакъв друг коз.

— Какъв?

— Ти трябва да го откриеш, Майк — Том се усмихна мрачно. — Затова получаваш толкова големи суми от нас.