Нанси Фишер
Код „Червено“ (21)

Глава 20

Портокалите изглеждаха добре. Тя избра три, добави ги към малкото печено пиле, тънкото продълговато френско хлебче и зеленчуците в кошницата си и отиде при касиера.

— Запасявате ли се? — попита той, докато Луси търсеше портмонето в дамската си чанта. — Прогнозата за утре е пет-шест инча сняг.

— И аз така чух. Дано грешат.

— Струва ми се, че ще вали.

— Май да — Луси прибра рестото си и излезе с покупките в студената нощ. Беше сряда. Мисълта за снежната буря можеше да предизвика приятни представи за горещ шоколад и прегръдки с Рик. Но…

— Здравей, докторке. Ще ми помогнеш ли да си купя нещо за ядене?

Луси се обърна точно когато Рей се измъкваше от един вход, където бе намерил подслон, и протягаше чашата си към нея.

— Разбира се, Рей. Знаеш ли коя съм аз?

Той се намръщи.

— Разбира се, че знам. Ти си докторката — внимателно наблюдаваше как монетите се изсипват в чашата му. — Къде се изгуби?

— Бях на работа — отговори Луси, въздържайки се да му напомни, че изчезналият беше той. — Помниш ли за какво си говорихме последния път? — Рей поклати глава и си тръгна. — Ще ти дам още пари — извика Луси. — Много повече.

Тези думи го накараха да спре и предпазливо да протегне чашата си към нея, ала тя поклати глава.

— Първо искам да ти купя нещо за ядене. В Макдоналдс ти харесва, нали?

— Да, да.

— Добре, хайде! Умирам от глад.

Но Рей я изгледа съвсем объркан.

— Искаш и аз да вляза с теб? Вътре?

— Разбира се. Вътре. Навън е много студено. Искам да поговоря с тебе — Луси внимателно го поведе към ресторанта, двамата преминаха стъклената врата и тя го настани до една маса. Хората започнаха да я гледат втренчено и гневно, но доктор Неш отклоняваше предизвикателно погледите им. — Ти остани тук, а аз ще донеса яденето. Какво искаш?

Когато Луси се върна с препълнения поднос, Рей съблече анорака си и махна мръсния си шал. Нахвърли се настървено върху храната, докато тя с усилие на волята задъвка своя хамбургер.

— Миналият път, когато те видях, ти имаше някакъв обрив на врата — подхвана Луси. — В кабинета си имам мехлем, който ще те облекчи.

Рей бе понечил да отхапе нов залък, но изведнъж застина.

— Искаш да погледнеш врата ми?

— Точно така. Аз съм лекарката, помниш ли?

Рей сви рамене.

— Добре.

Луси стана и се приближи към него. Внимателно смъкна мръсната яка. Белезите с форма на полумесец се различаваха отчетливо. Опитвайки се отчаяно да контролира израза на лицето си, тя се върна на мястото си.

— Имам прекрасно лекарство за този обрив. То е в кабинета ми в болницата.

— Обривът въобще не ми пречи.

— Не искам положението ти да се влоши. — Рей изглежда въобще не я чу. Той изблъска настрани празната кутия от хамбургера и се захвана със сладкия пай.

— Ако сега дойдеш с мен в кабинета — обеща Луси, — ще ти дам десет долара.

Рей вдигна изненадано глава. Устните му бяха изцапани с вишнев сок от пая, а светлите му очи се кокореха.

— Десет долара?

— Точно така.

Рей се намръщи.

— Това са много пари. Какво трябва да направя, за да ми ги дадеш?

— Ами, ние… хъмм… правим изследване върху обривите по врата — започна да импровизира Луси. — Специално изследване. Преглеждаме вратовете на хората и им плащаме… задето са ни отделили от времето си. А след това пишем трудове.

— Да не се майтапиш? — бездомникът натика последното парче пай в устата си и я погледна заинтригуван. — Значи ще ми платиш десет долара само защото си погледнала врата ми?

— Да. Ала ще трябва да дойдеш веднага с мен. С такси.

— Къде ще ходим?

— В моя кабинет в болницата. Там провеждаме изследванията. Там държим и парите.

— Не искам да ходя в болница — отсече Рей. — Вече съм бил там.

— Нашата болница е друга. Ще останеш само няколко минути. Обзалагам се, че там, където си бил, не са ти платили десет долара.

— Платиха ми двадесет — възрази Рей, събра с показалец трохите от пая, облиза ги и вдигна глава, за да провери дали докторката му е повярвала.

— Ние обикновено плащаме по десет — продължи тя, — но предполагам, че бихме могли да ти дадем и двадесет. — Доктор Неш се опита да си припомни колко пари има в себе си. Предположи, че би могла да вземе на заем от някого в болницата. — Нахрани ли се вече?

— А не може ли да ги направим двадесет и пет? — попита, изпълнен с надежда, Рей.

Луси въздъхна.

— Добре, Рей. Двадесет и пет. Но само ако веднага дойдеш с мен.

Той стана и започна да омотава шала около врата си.

— Сигурно може да ми дадат и тридесет.

— Двадесет и пет.

— Добре — Рей облече палтото си и я последва навън на студа.

Първото такси, което Луси спря, отпраши веднага щом шофьорът разбра, че тя възнамерява да вземе и Лудия Рей със себе си. Луси отвори вратата на второто такси и настани бездомника на задната седалка, преди шофьорът, очевидно пришълец от Средния Изток, да се усети какво става.

— Не трябва да возиш този в обикновено такси — запротестира той на неправилен английски. — Не честно. Кола моя чиста. Не за него.

Луси не прояви никакво съчувствие.

— Карайте — нареди твърдо тя.

Минаваше шест часът и болничният персонал си поемаше дълбоко дъх, готвейки се за вечерното нашествие от нови пациенти. Една линейка беше спряла пред спешното отделение, когато Луси въведе Рей през главния вход, след което двамата се отправиха към асансьорите. Минаха по коридора към едно от хирургическите отделения и Луси потреперя при вида на няколкото облечени в специални костюми и маски фигури, които преминаха край тях, преследвайки делово някаква своя цел. Но когато двамата се озоваха в отделението за инфекциозни заболявания, атмосферата се успокои. Рей стана също по-уравновесен.

Преминаха край кабинета на Луси и тя го отведе в малкото помещение за прегледи.

— Защо не седнеш там на леглото? — предложи тя, но Рей поклати глава и се отпусна на един стол до нея. Доктор Неш остави чантата си с медицински принадлежности на бюрото и изведнъж се сети, че е забравила сака с покупките в таксито. „Двадесет и пет долара за Рей плюс девет долара и петдесет цента за покупките — цената дотук е твърде ниска“ — Ще бъде много по-лесно, ако седнеш на леглото.

Той я погледна хитро.

— Тридесет долара?

— Имам само двадесет и пет — Луси замълча за секунда. — Виж какво, ще ти дам още пет долара, ако седнеш на леглото и ми позволиш да ти взема кръв.

Рей моментално скочи.

— Веднага изчезвам оттук — заяви твърдо той.

— Добре, добре, няма да ти взимам кръв. Какво ще кажеш да ти направя една рентгенова снимка?

— Защо ти е тази рентгенова снимка? — попита той, изпълнен с подозрения.

— Това е част от изследванията, за които ти казах.

Бездомникът я изгледа изпитателно.

— Добре, но няма да ми взимаш кръв.

— Разбрахме се — все още навъсен, Рей се качи на леглото, а доктор Неш се обади в радиологичното отделение и помоли да й изпратят спешно филм за рентгенова снимка на гърдите.

— Защо каза „спешно“? — попита Рей.

— За да можеш да се прибереш по-бързо у дома. Нали не искаш да оставаш дълго време в тази болница?

— А как ще си отида у дома? — Внезапно му бе хрумнало, че няма никаква представа къде се намира.

— Ще платя на някое такси да те закара обратно. Разтвори си ризата, моля.

Луси отново прегледа белезите. Повече от всичко обаче сега желаеше да вземе кръвна проба — не толкова да се убеди, че предположението й е правилно, колкото да докаже на Бил. Видя и гръдния кош, и белите дробове на Рей. После измери кръвното му налягане. Леки хрипове в левия дял на белия дроб. Силен, постоянен сърдечен ритъм. Леко ускорен пулс, но това се дължеше явно на нервното напрежение.

— Свърши ли, докторке?

— Още съвсем мъничко — Луси записа резултатите от прегледа и огледа белезите за последен път. — Добре, облечи се и ще отидем да ти направим рентгенова снимка.

— А кога ще ми дадеш парите?

— След снимката — „И след като взема на заем десет долара от техника в рентгеновото отделение.“ Взе чантата с медицинските си принадлежности и поведе Рей към сутерена. Радиологичното отделение беше разположено в друго крило на болницата и подземният коридор, свързващ двете сгради, беше най-прекият път до него.

— Тук долу е много страшно — рече Рей. — Къде се намираме?

— Под болницата.

— А къде отиваме?

— Да направим рентгеновата снимка. — Повървяха известно време, без да разговарят. Разминаха се с няколко медицински сестри, които въобще не ги погледнаха. — Онази болница, в която си бил по-рано — подхвана Луси, — каки беше името? — „Звезда“ ли?

— Да, имаше звезди. Тя се намираше в една голяма звезда.

— Значи болницата е била в звезда? Аз пък разбрах, че името й е „Звезда“.

— Да, звезда.

— А от какво се беше разболял? Казаха ли ти?

— От какво ли? — Рей се замисли за миг. — Ами просто бях болен.

— Зная, че си бил болен — прекъсна го нетърпеливо Луси. После добави по-нежно: — Казаха ли ти името на болестта, от която са те лекували?

— Да. Но не си спомням. Нещо с „П“.

— Перувиа?

Рей поклати глава.

— Не. Нещо с „П“… с „П“ и с „Т“…

Луси се замисли.

— ТБ? Това ли беше? Казаха ти, че си бил болен от туберкулоза?

— Да, да, точно така — лицето му грейна. Беше се сетил. — Казаха, че съм болен от ТБ.

Луси започна да разсъждава. Теоретически бе напълно възможно Рей да е страдал от туберкулоза. Няколко разновидности на тази болест бяха разпространени сред бездомниците в града. Но, по дяволите, никой не бе констатирал белези от Перувиа!

Доктор Неш се замисли за симптомите на Перувиа — как е възможно някой да я сбърка с туберкулоза? Да, и двете инфекции се проявяваха с висока температура и кашлица. Да, някои форми на туберкулоза предизвикваха обрив. Но приликите свършваха дотук. Кръвоизливите, зачервените очи, постепенното втечняване на вътрешните органи — това бяха симптоми, които туберкулозният бацил никога не би могъл да предизвика. Рентгеновата снимка на гръдния кош щеше да докаже, че Рей не бе страдал от туберкулоза. За нещастие, тя не би могла да послужи като доказателство, че е боледувал от Перувиа. Само кръвна проба би могла да стори това.

— Колко още искаш да ти платя, за да ти взема кръв?

Рей застина и понечи да се отдръпне.

— Каза, че няма да ми взимаш кръв.

— Ще ти платя допълнително.

— Не искам да ми взимаш кръв. Отивам си у дома.

Луси тръгна бързо след него.

— Добре, добре. Няма да ти взимам кръв. Обещавам. Само ще направя рентгенова снимка — „Колко си тъпа! Ама наистина си тъпа!“ — Няма да ти взимам кръв. Виж… — тя пъхна ръка в чантата си. — Ето ти парите. Не ги ли искаш? — „По дяволите, трябва да направя тази рентгенова снимка.“ Бяха й необходими пет минути да го успокои и най-сетне успя да го поведе съвсем, съвсем бавно към радиологичното отделение.

— Ще стане за около двадесет минути — каза й техникът. — Може да седне и да почака тук. — Въпреки късния час, осем стола в чакалнята бяха заети.

— Мога ли да поговоря с вас за секунда? — Луси повика техника настрана. — Аз съм доктор Неш от инфекциозното. Обадих ви се преди малко. — Мъжът кимна. — Вижте, но никакъв начин не е възможно да задържа този човек тук цели двадесет минути. Той просто ще избяга. Може ли да го приемете веднага? Моля ви — техникът погледна окъсания мъж. — Трябват ми само две рентгенови снимки на гръден кош — настоя Луси. — Много е важно! Необходими са незабавно. О, а можете ли да ми заемете десет долара до утре?

 

 

Стиснала в ръка жълтеникавия хартиен плик с рентгеновите снимки, Луси качи Рей в такси и даде пари на шофьора. Погледът на бездомника се бе размътил и той наблюдаваше объркано обстановката.

— Закарайте го на пресечката на Второ авеню и Седемдесет и пета улица. Оставете го на ъгъла.

— Ами ако не иска да слезе? — попита шофьорът и въпросът му прозвуча напълно уместно. — В колата е топло, седалката е мека.

Луси се замисли за миг, след това отвори задната врата.

— Рей? Дадох на шофьора още пет долара. Той ще те заведе до Макдоналдс и когато слезеш от таксито, ще ти ги даде. Разбра ли?

Рей измърмори нещо в знак на съгласие, а Луси пъхна пет долара през прозореца на шофьора. Изчака няколко секунди, наблюдавайки как колата се отдалечава, след това занесе плика в кабинета си.

Вече беше хвърлила бърз поглед на снимките. Нямаше туберкулозни възли. Не беше и очаквала да има. Но онова, което разтърси доктор Неш, беше, че въпреки белезите с форма на полумесец по врата на Рей, в дробовете му нямаше ни следа от обичайните увреждания, които Перувиа нанасяше върху меките тъкани.

Луси остана в притъмнелия кабинет, вперила поглед в снимките. Единствената светлина струеше от екрана, на който ги бе поставила. „Как бе възможно Рей да има белези от Перувиа на врата си, а да не е страдал от тази болест?“