Нанси Фишер
Код „Червено“ (2)

Глава 1

Тя все още не се беше събудила напълно, когато стъпалата й докоснаха пода. Протегна ръка към будилника на нощното шкафче. Продължаваше да се удивлява на пронизителния звън. За миг остана седнала на ръба на металното легло, примигвайки в тъмнината. Чувстваше се напрегната. Потрепери от утринния хлад. И не само от него… Кръвта явно вече започваше да й действа. Всъщност не самата кръв — тя бе привикнала с червената течност — но ужасът, който се криеше в нея.

Обърна се към мъжа до себе си и леко го разтърси.

— Време е да ставаш, Жан.

Той изстена, завъртя се на другата страна, после изведнъж се надигна.

— По дяволите! Колко е часът?

— Пет и половина. Пилотът иска да тръгнем в седем.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш? До летището има цял час път. А и на връщане ще бъдеш сама.

— Правила съм го и преди. Помниш ли?

— Та как бих могъл да забравя? Караш като изтребител! — Усмивката му я стопли. Прокара пръсти през късо подстриганите къдрици на тъмната й коса, а след това се обърна и се зае с обичайния ритуал — изтръскването на ботушите. Всичко би могло да пропълзи през цепнатините на грубия дървен под през нощта. — Умората може да коства фатални грешки. — Думите прелетяха иззад рамото му. — А ти работиш до пълно изтощение вече дни наред.

— Ти също.

— Да, но довечера ще спя на меко легло в Лима. А ти ще продължаваш да рискуваш живота си в тази забравена от бога джунгла…

— О, ще се наспя добре — отговори тя с усмивка, — докато ти си във Франция. — Коленичи върху леглото и го обви с ръце. — Пък и аз също ще си бъда у дома след няколко дни. В Ню Йорк!

Мъжът остави ботуша, обърна се и я прегърна.

— Ще ти се обадя от Марсилия. След три дни, нали? А щом леля ми се почувства по-добре, скачам на някой самолет и долитам при теб.

Целувката им беше дълга и страстна. Колко бързо се беше случило всичко! Двама лекари, изпратени на спасителна мисия от престижната организация за Международна Медицинска Помощ (ОММП), които работеха рамо до рамо в огнището на смъртта. Най-сетне мъжът я пусна. Започнаха да се обличат.

Натовариха в калния джип куфара на Жан, малката му пътна чанта, както и втория, голям куфар с оборудването и синьо-бялата емблема на ОММП, и отпрашиха с трясък през все още заспалия медицински център. Зад широката канавка, пълна с дезинфектанти, която предпазваше жилищата на персонала и ги отделяше от „горещата зона“ на импровизираната лаборатория и болница, Луси видя слаб лъч на електрически фенер. Той подскачаше по изровената от колите пътека. Вероятно някоя медицинска сестра бе тръгнала при своите пациенти. „Храбра жена“ — помисли си доктор Луси Неш. Самата тя беше станала доктор на медицинските науки, след това беше издържала изтощителна двугодишна специализация по епидемиология и вирусология в Центъра за контрол и профилактика на инфекциозните заболявания в Атланта. Именно там получи мечтаното разрешение да работи на Ниво 4 в системата за Биологическа Сигурност. Беше виждала толкова много причинявани от вируси болести, ала нито една не бе така ужасна като тази тук.

Покритото с облаци небе леко просветля, докато джипът подскачаше по неравния път в джунглата, водещ към малкото летище на около двадесет мили от медицинския център. Там чакаше самолет, който трябваше да отведе доктор Жан-Пиер Дидие в Лима, прелитайки над високите планини. Луси впери поглед в силните му мъжки ръце на волана. Ръце на лечител.

— Вече десет дни нямаме нов случай на заразяване. Почти съм сигурна, че вече сме овладели положението. Слава богу, че заразата не се предава по въздуха.

— Ако заразата се предаваше по въздуха, положението щеше да излезе извън контрол. Мислиш ли, че някога ще успеем да идентифицираме организма, приемащ паразитите?

Луси сви рамене.

— Бях съсредоточила вниманието си върху най-вероятните преносители: птици, насекоми, гризачи и маймуни, досега микроскопските изследвания не дадоха никакъв резултат. Но като се има предвид, че на Макензи му бяха необходими четири години, за да идентифицира гостоприемника на Мачупо Аренавирус в Боливия…

— И се оказало някаква мишка, нали?

Жената кимна. Навсякъде около тях тропическата гора чуруликаше, грухтеше, бръмчеше. Толкова много форми на живот — толкова много възможности.

— Разбира се, възможно е вирусът да е внесен от някое същество извън този регион. Представи си, че се е нахранило с инфектирано маймунско месо. Или пък е било в контакт с мишката или птичи изпражнения… — Луси замълча и се замисли. — Проблемът е, че с изключение на антрополога, който минал оттук и съобщил на ОММП за епидемията, никой не е посещавал селото месеци наред. Така казват хората. То е изолирано от останалия свят. Но дори ако заразата е внесена отвън, преносителят й би трябвало да тича — в буквалния смисъл на думата да тича — след като е бил инфектиран. „Сангре негра“ убива светкавично.

— Официалното название е „Перувиа“ — вметна мъжът.

— „Сангре негра“ е по-удачно. Така местните бяха нарекли болестта. Сангре негра… Черна кръв…

— Колко са жертвите досега? Четиридесет и шестима ли? — Гласът му прозвуча остро и нервно. Той вдигна поглед към ниско надвисналото небе.

— Четиридесет и осем. Повече от половината село.

— Е, поне не е толкова смъртоносно, колкото Ебола.

— Достатъчно смъртоносно е. — Луси се поколеба. — Спомняш ли си онзи старец, с белега като полумесец на врата? Той каза, че „Сангре негра“ е зъл дух, който отново се е завърнал при тях.

Жан-Пиер сви рамене.

— Бълнуваше от високата температура. Ругаеше и сестрите, и мен, и всички, които се опитваха да му помогнат. Беше си загубил ума. Затова с жена си напусна палатката на изолационната и избяга в джунглата.

— Да, но той имаше белези от пришки. Жена му също. Ако наистина пришките са се завърнали…

— В такъв случай той би трябвало да развие имунитет, или поне някаква съпротивителна сила срещу болестта. Той вече имаше белези.

— Но се разболя от Перувиа…

— Имаше силна треска. Изчезна, преди да се проявят класическите симптоми на Сангре негра, така че не бих могла да бъда сигурна…

— О, хайде, Луси! Открихме вируса на Перувиа в кръвната му проба, нали? — Тя кимна. — Следователно е било Перувиа. Същото се отнася и за жена му. И двамата са умрели от болестта някъде тук. — Жан-Пиер размаха ръка към морето от зеленина, през която се движеха.

Луси отново кимна. Жан имаше право, разбира се. Една от най-древните форми на живот на земята — филовирусите — съществуваха в тропическите гори. Кой би могъл да знае колко техни вариации се криеха в джунглата?

— Все още съм изненадана, че се оказа филовирус, а не ханта, или арена. Това е първият филовирус, открит извън Африка.

— Марбург беше открит в Германия — напомни й Жан-Пиер, — в лабораторията на град Марбург, през 1967 там изследваха южноафрикански маймуни. Заболяването се оказа смъртоносна разновидност на треска, съпроводена с кръвоизливи, причинена от филовирус като този на Ебола.

— Да, но Марбург бе пряко свързан с африкански източник. При Сангре негра, извинявай — Перувиа, липсва подобна връзка. — Луси се замисли за тъмните кръвоизливи, които разрушаваха белите дробове и се изливаха от всеки отвор на човешкото тяло в последния стадий на болестта; за пришките, пълни с черна кръв по врата, гърдите, бедрата, те оставяха подобни на полумесец белези върху кожата на оцелелите. Да се изправяш всеки ден лице срещу лице с такова нечовешко страдание, беше далеч по-изтощително, отколкото да изследваш смъртоносни вируси в лабораторията, както бе правила в ЦКПИЗ. — Сангре негра… Черна кръв… — Луси се замисли за тежкия си херметически затварящ се костюм, за обувките, хирургическата престилка и плътните гумени ръкавици, за ямите, в които изгаряха използваните през деня принадлежности. Дали пламъците бяха достатъчно горещи, за да унищожат вируса? Достатъчно дълбоко ли закопаваха пепелта?

Жан-Пиер я погледна. Беше доловил настроението и.

— Първата мисия, организирана от ОММП, в която участваш, се оказа особено трудна.

— Има ли изобщо лесни мисии? Ти си участвал в колко? В десет? Дванадесет? Били ли са някои от тях лесни?

— Не.

Луси му се усмихна.

— Ти наистина… заслужаваш възхищение, Жан…

Жан-Пиер я погледна изненадано.

— Аз ли?

— Отделяш толкова време. Поемаш такива сериозни рискове. — Жан-Пиер вдигна вежда. — Ти си богат, преуспял лекар. Колекционираш антики. Свириш на пиано. Въобще не съвпадаш с образа на доброволец на ОММП, който си бях изградила.

Той се разсмя.

— Значи си мислела, че всички ние сме брадати и носим раници и сандали? Като хората от Корпуса на мира?

Луси също се засмя.

— Може би. Както и да е, струва ми се, че тук всичко е страхотно. Мисля, че и ти си страхотен.

Жан-Пол наведе смутено глава.

— Просто ми харесва да помагам на хората. Това е начин да върнем на света нещо, което му дължим. Зная, че и ти изпитваш подобни чувства. — В далечината проехтя гръмотевица. — Надявам се, че самолетът ще може да излети. Хорхе… — Джипът се блъсна в някакъв корен и отскочи рязко встрани.

— Кой е Хорхе?

— Мой приятел, с когото ще се срещна в Лима. Ще се видим тази вечер. Утре излитам за Ню Йорк… — Трясъкът на гръмотевицата се разнесе този път по-близо. Жан-Пиер насочи колата по пътя към летището.

Макар че беше рано, вече много хора се бяха събрали пред малкия терминал. Луси и Жан понесоха багажа към гишето. Набит мъж, прехвърлил тридесетте, с гъсти като четка мустаци и значка, върху която беше написано името му, прекоси помещението и се изправи пред тях.

— Джек Мак Налти, представител на ОММП за Южна Америка — представи се той енергично. — Запознахме се миналата година в Ню Йорк, доктор Дидие. — Жан-Пиер кимна и се усмихна, поемайки ръката на Мак Налти. — Вие сигурно сте доктор Неш — добави той, обръщайки се към Луси. — Чувал съм много хубави неща за вас. Добре е, че работите в нашия тим. Защо не отидете за кафе? Аз ще се погрижа за багажа. — Луси с облекчение му подаде тежкия куфар, ала Жан-Пиер се поколеба.

— Хайде! — Настоя Мак Налти. — Все още зареждат с гориво, така че имате на разположение двадесетина минути. Ще се погрижа куфарите ви да попаднат на борда.

— Благодаря! Добра идея. — Жан-Пиер все още продължаваше да се колебае, озъртайки се наоколо, сякаш търсеше някого.

— Изход номер три — упъти го Мак Налти. — Може би нещо не е наред?

Жан-Пиер поклати глава и се намръщи. После бавно отпусна дръжката на куфара, ала задържа пътната си чанта.

— Най-добре ще бъде да ми дадете билета си. Заради багажа. — Жан-Пиер му го подаде и Мак Налти го разгледа. — Лима… Ню Йорк… Марсилия… Ню Йорк. Никаква почивка, а?

Жан-Пиер сви рамене.

— Леля ми е тежко болна. Обещах на майка си, че ще отида да я видя.

— Значи предпочитате да живеете в Ню Йорк, а не във Франция? Аз не бих предпочел същото.

— Професионално погледнато това има редица преимущества. Пък и от време на време успявам да прескоча до Париж, за да се срещна със семейството си.

— Но билетът ви е до Марсилия.

— Леля ми живее в Марсилия — поясни Жан-Пиер леко раздразнен. — Мисля, че е време да отидем за кафе.

— Разбира се, вървете. Чакам ви на изход номер три. — Мак Налти взе багажа и се отдалечи, а двамата доктори се отправиха към импровизирания бар. Изведнъж Жан-Пиер спря.

— Отивам до тоалетната. Би ли взела кафетата? Веднага се връщам.

— Луси го проследи с поглед. Движенията му издаваха тревога и напрежение. Може би заради времето? Но защо ли се бави толкова много? Луси купи кафе, седна на една пейка и започна да пие горещата течност на малки глътки. В чашата й вече нямаше почти нищо, когато чу, че някой извика името й. Обърна се. Вратата на Изход номер три беше отворена. Там стоеше Жан-Пиер и й махаше с ръка. Пороен дъжд плющеше по самолетната писта.

— Искат веднага да излетим — съобщи й той, когато Луси се приближи. Отпи от кафето, което му беше подала, и хвърли поглед навън. Изражението му беше напрегнато.

— Доктор Дидие? — почти до рамото му изникна един от членовете на екипажа, вдигнал самолетен билет в ръка. — Последвайте ме, моля — обърна се той към Жан-Пиер и му подаде билета. — Побързайте!

— Куфарите на борда ли са?

— Да. Господин Мак Налти помоли да ви предам, че талоните, с които можете да приберете багажа си, са в плика с билета. Моля, качете се на самолета, докторе!

Жан-Пиер обходи с бърз поглед терминала.

— Къде е Мак Налти?

— Значи ще лети сега? — Стюардът кимна. Дъждът се усили. Жан-Пиер се обърна и притисна Луси в обятията си. Устните му докоснаха леко ухото й.

— Бъди внимателна!

— Какво? — Тя сепнато се дръпна назад, но той отново я притисна към себе си. — Бъди внимателна — повтори тихо.

— Аз винаги съм внимателна — отвърна Луси озадачено. — Двойни ръкавици, предпазен костюм…

— Не това имах предвид.

— Доктор Дидие, моля ви! Трябва веднага да се качите на борда — настоя стюардът.

Ала Жан-Пиер продължаваше да я притиска към себе си.

— В куфара ми има нещо за теб — прошепна той.

— Подарък? Обожавам подаръците! — Тя нямаше никаква представа какво става, но инстинктът й подсказваше да се държи естествено. — Можеш да ми го дадеш, когато се видим в Ню Йорк — изрече безгрижно Луси и му се усмихна.

Ала той не отговори на усмивката й.

— Надявам се, че ще бъде така — отвърна Жан-Пиер. Очите му й изпратиха послание, чието значение тя не успя да проумее. След това той рязко се обърна и последва стюарда под проливния дъжд.

 

 

Взе паспорта си от служителя на имиграционните власти и отиде да прибере багажа си. Куфарите от полета Лима — Ню Йорк вече се въртяха на дългата лента, оградена с метален парапет. Последните няколко дни бяха напрегнати, ала сега вече си беше у дома. Щеше да пренощува в апартамента си в Ню Йорк, а на сутринта да отлети за Марсилия. Тъкмо слагаше последния си куфар на количката, когато до него застанаха двама мъже.

— Доктор Дидие? Бихте ли дошли с нас, моля?

— Какво? Защо? — Жан-Пиер изгледа изпод вежди митническите служители. Беше изненадан. Направо изумен. Всички правителства по света се отнасяха с уважение към специалистите, работещи за ОММП. Преминаването им през летищата се осъществяваше без всякакви спънки, багажът им никога не беше подлаган на проверка.

— Знаете ли кой съм аз? — попита той, после изведнъж се почувства глупаво. Разбира се, че знаеха — бяха се обърнали към него по име. — Има ли някакъв проблем, господа?

— Моля, последвайте ни! — Единият митничар го хвана за лакътя, а другият подкара количката с багажа. — В тази посока, моля.

— Не разбирам — запротестира Жан-Пиер, когато го насочиха към някаква врата. След това го въведоха в малка стая.

Агентите извадиха двата куфара — с личния му багаж и с оборудването на ОММП — и ги сложиха върху изподрасканата дървена маса.

— Бихте ли ги отворили, докторе?

Жан-Пиер им подхвърли ключовете.

— Та това е нелепо. Аз съм лекар. Доброволец, работещ за ОММП.

Все още протестираше, когато агентите напипаха хероина в първия куфар.

 

 

Самолетът се беше приземил далеч от сградата на летището. Сега Луси стоеше на пистата сред отслабващата светлина и наблюдаваше опасните запечатани контейнери с вируса на Перувиа. Работниците ги изнасяха от багажното отделение и тя отмяташе номерата им в своя списък. Наречени „кутии за шапки“ заради формата си, те бяха заключени в устойчиви на експлозии пластмасови кожуси и така прелетяха от Перу до Ню Йорк. Наблизо беше паркиран фургон без прозорци на ОММП, готов да транспортира „кутиите за шапки“ от летище Кенеди до крайното им местоназначение — Центъра за профилактика и контрол на инфекциозните заболявания.

Последният контейнер вече беше натоварен във фургона, когато се появи някакъв Рейндж Роувър. Колата рязко спря. От нея изскочи строен мъж с лененоруса коса, облечен в спортно сако на Армани, джинси и гуменки. Той забърза към малката група при фургона.

— Поздравления — обърна се мъжът към Луси. — Свърши добра работа!

Тя се обърна — беше изненадана и поласкана.

— Доктор Милър? Бил?

Мъжът я прегърна топло, после се отдръпна и я огледа.

— Наистина си изтощена. Боя се обаче, че няма да облекча положението ти.

— Какво имаш предвид?

Той не отговори, а се обърна към шофьора на фургона.

— Всичко ли е готово? Наред ли са всичките ви документи? Най-добре да тръгнете веднага. — Когато фургонът потегли, той хвана ръката на Луси и я поведе към Рейндж Роувъра. — Ще те закарам. Ще поговорим в колата.

— Какво има? Какво се е случило? — Сигурно е нещо лошо! Щом чаровният президент на ОММП, прочутият Бил Милър е пристигнал тази вечер на летището!

Онова, което трябваше дай каже, бе ужасно мъчително. Ала би било жестоко да го научи от друг.

— Доктор Дидие… Жан-Пиер…

— Добре ли е той? — Луси почувства, че пулсът й се ускорява. Бил я погледна. „Дали между тях е имало нещо?“ — помисли си той. В такъв случай онова, което трябваше да й съобщи, щеше да бъде за нея още по-тежко.

— Беше арестуван преди два дни.

— Арестуван? Защо?

— Говори се, че митническите служители получили информация от някого и претърсили куфарите му. Открили наркотици. Хероин.

— Това е невъзможно!

— Шест килограма.

— Не вярвам! — отсече Луси.

— Нито пък аз — тихо й отвърна Бил. — Но след като вече се е случило…

— Би трябвало да има някакво обяснение… Той е невинен! Сигурна съм! Къде са го затворили? Трябва да говоря с него…

Бил поклати глава.

— Боя се, че е невъзможно. Той непрекъснато твърдял, че е невинен и че не е знаел нищо за хероина.

— Разбира се, че не е знаел. Как би могъл да знае!

— А през нощта… Божичко, Луси, ужасно е! През нощта се е самоубил в килията си…

Луси не успя да си поеме дъх.

— Не!

Той се наведе и докосна ръката й. Добродушното му лице беше изпълнено със съчувствие и загриженост.

— Толкова много съжалявам…

Луси чувстваше, че тялото й изстива, а разсъдъкът й потъмнява. Жан-Пиер трафикант на кокаин. Жан-Пиер мъртъв.

— Жан и аз… Ние бяхме…

Бил я погледна.

— Тази нощ не бива да оставаш сама. Искаш ли да се обадя на някого?

Луси поклати глава.

— Ще се справя.

Невъзможно! Всичко това изглеждаше абсурдно! Но дали наистина беше така? Тя си припомни плахостта на Жан на малкото летище, неохотата, с която позволи на Мак Налти да вземе куфарите му, тревогата му, че е възможно да пропусне срещата си с Хорхе в Лима. И я бе предупредил да бъде внимателна. Беше споменал нещо за някакъв подарък в багажа. В какво я беше замесил? Луси потрепери, вперила невиждащ поглед през прозореца, докато колата се носеше в нощта.

Няколко пъти по време на тридесет и пет минутното пътуване до града Бил изпитваше желание да заговори, ала бързо променяше решението си. Какво би могъл да й каже? Ала когато отклони колата от магистралата и се насочи към авеню „Йорк“, погледна към Луси. Тя бе обвила плътно тялото си с ръце, така че кокалчетата й бяха побелели. Лицето й беше като платно.

— Добре ли си?

Луси кимна. Стомахът й се беше свил на топка. При първия червен светофар тя отвори вратата на колата и повърна на улицата.