Нанси Фишер
Код „Червено“ (18)

Глава 17

„Хвърлена от терористи бомба в Парижкото метро — гласяха заглавията на сутрешните вестници в понеделник. — 33 убити, 116 ранени. Група от Алжир поема отговорността за терористичния акт“.

— Ужасно, наистина ужасно — отбеляза портиерът, отваряйки вратата пред Луси. — Отровен газ в Токио. Взривени тръбопроводи в Атланта… А сега пък и това. Целият свят полудява.

— Наистина така изглежда — съгласи се Луси и излезе бързо на улицата. Беше видяла ужасяващата новина по телевизията, докато се обличаше за работа.

Спа спокойно и се събуди много рано. Реши да подреди мислите в главата си, посещавайки едно от любимите свои местенца — физкултурния салон. Събитията от уикенда я бяха разтърсили и се надяваше, че физическото натоварване щеше да окаже обичайния си успокояващ ефект.

След като се убеди, че Рик не беше намерил бележника на Жан предната нощ, Луси реши, че най-сигурно ще бъде да го остави в своя трезор в банката, затова и го бе пъхнала в спортния сак.

Рей се въртеше на обичайното си място. Тя го поздрави, но в отговор получи глухо измърморени ругатни и враждебно изцъклен поглед. Е, поне все още беше тук на улицата и можеше да го намери, когато състоянието му се подобреше.

Луси направи обичайните си упражнения на всички уреди, натовари се максимално, след което завърши с двадесет минути тичане на място върху пътеката. Картини от новините се сменяха без звук на телевизионния екран — изстрели, носилки, изкривен метал — в пълен контраст с рокмузиката, гърмяща от високоговорителите в салона.

„Физическите упражнения наистина помагат“. Макар че страховете й все още не я бяха напуснали, Луси чувстваше, че сега е в състояние да се справи с тях. Бено изглеждаше твърде дискретен човек; може би не беше казал нищо за нея на убиеца си. Що се отнася до Рей, никак не беше трудно да го прегледа и да се увери, че греши. А Рик… Все още тичайки на място, тя отпи глътка минерална вода „Евиан“. Нямаше никаква представа какво цели Рик, ала бе убедена, че може да го държи на разстояние, докато не научи.

Завърши упражненията, след това взе душ, оставяйки топлата вода да отпусне мускулите й и да успокои психиката й. Тъкмо излизаше от банята, когато облечена в тъмни дрехи фигура скочи върху нея и я събори върху една пейка. Луси се изправи светкавично, готова да даде отпор на нападателя си, ала заплашителната фигура се превърна в русокоса жена на средна възраст в тъмно спортно трико.

— Добре ли сте? — попита загрижено жената. — Съжалявам, че ви блъснах. Сигурно съм се движила прекалено бързо.

— Добре съм — отговори Луси и отпусна юмруци. „Браво — рече си тя сухо. — Едва не се сби със служител на салона.“

Беше само осем и петнадесет, когато доктор Неш, облечена ежедневно, си купи вестник и капучино и се разположи на масата до прозореца. Мрачното й настроение отново се върна, докато четеше за терористичното нападение. „Ужасяващо! Само като си помисли човек какво са готови да причинят фанатиците на невинните граждани в името на някаква си тяхна измислена кауза.“

Жестокостта я накара отново да си припомни Станислас. Всъщност той не беше точно невинен гражданин, ала не бе извършил престъпление, заслужаващо смъртна присъда. Но ако беше излъгал, че не знае нищо за хероина в чантата на Жан-Пиер…

„Това, че ни се налага да се пазим от непознати, е достатъчно лошо — беше казал Деймиън. — Но можете ли да си представите, че ще ви се наложи да се пазите от собствените си приятели?“

„Дали не е време да разбера кои са истинските ми приятели“ — помисли си Луси. Отпи няколко глътки капучино и реши, че е допуснала грешка: не беше споделила с Бил, че Жан е участвал в незаконна търговия. Милър познаваше артистичния свят — може би беше в състояние да й помогне да открие връзката между хероина и изкуството. Разбира се, ако Бил научеше за всичко това, убедеността му, че доктор Дидие е замесен в наркотрафика, щеше да стане още по-непоколебима. Обаче трябваше да рискува. Всички тези тайни й бяха дотегнали: на Жан, на Бено, нейните собствени.

Допи кафето си, взе такси и отиде в централния офис на ОММП.

— На среща е от осем сутринта — осведоми я Алиша. — В залата за конференции. Официалните разговори сигурно скоро ще приключат. Ако можеш да почакаш малко…

— Да, ще почакам.

— Е, заповядай в кабинета. Ще му съобщя, че си тук. Кафе?

— Не, благодаря.

Луси прекоси стилно обзаведения кабинет и отиде до прозорците. Очевидно Бил беше прекарал част от сутринта си тук. Вестниците се пилееха по масичката, на дъното на чашата му имаше около един инч изстинало кафе. Компютърът беше включен, а върху екрана на монитора се въртеше спирала, показваща, че скрийнсейвърът функционира.

Навън природата очевидно бе объркала февруари с април. Небето беше яркосиньо, а температурата съвсем приятна. Луси погледна през прозореца — тълпите се носеха напред-назад, колите и такситата си съперничеха за пътното платно. „Ние сме мишени, които всеки би могъл да порази с невероятна лекота“ — помисли си тя.

— Луси! Колко мило от твоя страна, че си се отбила да ме видиш — Бил стоеше на вратата с пластмасова чаша в ръка и й се усмихваше. — На какво дължа това удоволствие?

— Бих желала да ви помоля за съвет.

— Моля. Седни — той й посочи креслата пред бюрото си.

— Ужасно, нали? — доктор Неш кимна към вестниците.

— Ужасно — потвърди Бил сериозно и остави чашата си кафе. — Тъкмо обсъждахме възможността да изпратим там наш лекарски екип. Не съм сигурен дали имат нужда, ала ми се струва, че трябва да предложим.

Луси кимна.

— Не разбирам как хората могат да си причиняват подобни неща един на друг — подхвана тя. — Как въобще спят нощем?

— Боя се, че спят, при това твърде спокойно — Бил въздъхна. — Отблъскващо е. Но проблемът е следният: как по друг начин в днешния свят потъпканите малцинства биха могли да привлекат вниманието на обществото към себе си?

Луси впери изненадан поглед в него.

— Нима защитавате тези убийци?

— Не, разбира се, не. Просто обяснявам това, с което те обосновават действията си… — Изглеждаше неспокоен. — Лично аз ги осъждам, разбира се — той се намръщи и погледна часовника си. — Не искам думите ми да прозвучат грубо, но днес имам много делови срещи. С какво мога да ти помогна, Луси?

Луси се поколеба. Сега, изправена лице срещу лице с Бил, решението й да му разкаже за участието на Жан в незаконната търговия с предмети на изкуството не изглеждаше толкова неотложна стъпка, както в гимнастическия салон.

— Става дума за Жан-Пиер.

— Нека не започваме отново — прекъсна я нетърпеливо Бил.

— Трябва да започнем отново — възрази учтиво, но твърдо Луси. — Този уикенд научих нещо извънредно интересно и ми се ще да разбера мнението ви. Но може би не бива да ви досаждам — доктор Неш стана.

— Не бъди толкова припряна. Просто не ми се ще да те гледам как си губиш времето. Но ако си научила нещо важно… — Усмихна се предразполагащо. — Седни и ми разкажи всичко — Милър отново взе чашата си с кафе.

Луси го погледна и се успокои от неподправения интерес, който искреше в очите му.

— Жан се е занимавал с незаконен внос на ценни произведения на изкуството — обяви тя и отново седна в креслото. — Специализирал се е в областта на антиките. Разчитал е на доброто име на ОММП. Всеки път, когато се е прибирал от мисия в чужда страна, е внасял различни предмети.

— Ето защо е искал онази среща с мен — гневно възкликна Бил. — Възнамерявал е да ми продаде ценни произведения на изкуството, които е откраднал.

— Много вероятно. Жан обикновено е пласирал тези предмети посредством няколко художествени галерии тук в Ню Йорк. Но един от търговците сподели, че според него Дидие се е опитал да го измами, продавайки директно.

— Но… Сигурна ли си? — Бил се навъси. „Защо Рик не го беше осведомил за това развитие на събитията? Та нали между тях съществуваше договореност?“

— О, да. Намерих тайния бележник на Жан… О, вие разсипахте кафето си! Посипете ризата с…

— Я да забравим ризата — изрече нетърпеливо Милър и попи петната с носната си кърпа. — Разкажи ми за онзи бележник.

— В него са изброени всички, с които е поддържал контакт онези, от които е купувал различни неща, както и галериите, на които ги е продавал.

— По дяволите! — Бил се изправи, все още почиствайки ризата си. — Наркотиците не са му били достатъчни; трябвало е да се включи и в незаконната търговия с предмети на изкуството. Като си помисля за риска…

— Вие не разбирате — прекъсна го Луси. — Съгласна съм, че незаконната търговия на Жан с предмети на изкуството е излагала ОММП на риск. Но тя доказва онова, което винаги съм твърдяла: Жан не е участвал в наркотрафика.

— Не разбирам! — възрази гневно Бил, крачейки напред-назад из кабинета. — Според мен този факт доказва тъкмо обратното.

— Напротив — настоя Луси. — Помислете си само. Ако хванат Жан с хероин, той не само ще получи дългогодишна присъда, а и медицинската му кариера ще бъде унищожена. Но ако го хванат с незаконно внесено произведение на изкуството, той просто би могъл да заяви, че няма никаква представа за стойността на онова, което е взел. Могат да конфискуват експоната, самият той ще бъде глобен… и толкова. Само толкова. Не, не е имало никакъв смисъл Жан да се подлага на неоправдан риск, внасяйки в страната наркотици, след като е могъл да печели крупни суми чрез незаконната търговия с предмети на изкуството.

— Но в действителност той се е опитал да внесе хероин — настоя Бил и се обърна към прозореца.

— Защо сте толкова убеден? — попита Луси объркано. — Той беше лекар, доброволец на ОММП. Защо не сте на неговата страна?

— Защото той изложи организацията на риск!

Луси въздъхна. Бил, разбира се, имаше право. И все пак…

— Причината, поради която съм тук — продължи тя, — е следната: мисля си дали вие бихте могли да ми помогнете да открия връзката между хероина и ценните произведения на изкуството, ако въобще съществува такава.

— Тя може да бъде посочена с лекота: Жан-Пиер се е занимавал с незаконен внос както на хероин, така и на ценни предмети на изкуството.

— Не, Бил. Сигурна съм, че истината е друга.

— Добре, каква е тя в такъв случай?

— Вярвам, че наркотикът е бил поставен в багажа му от друго лице, ала защо — не ми е известно.

— Какво? — Бил се закова на място и я изгледа ужасен.

— Някой е сложил хероина в куфара му — настоя Луси. — Някой се е погрижил много старателно Дидие да не разполага с никаква възможност да се защити срещу отправеното му обвинение.

— Какво искаш да кажеш?

— Онази история с отровното прахче. Наистина ли повярвахте в нея?

— Разбира се — Бил изглеждаше изненадан. — Той беше лекар. Знаел е как да приготви смъртоносна отрова.

— Но защо я използва?

— Предпочел е смъртта пред съдебен процес с широка обществена гласност…

— И отново попадаме в порочния кръг — изрече уморено Луси.

— Предполагам, че никога няма да узнаем истината — подчерта Бил. — И както казвах още от самото начало, най-добре ще бъде да забравим всичко около тази история…

— Има още нещо, Бил.

— Още ли? — Той я изгледа предпазливо.

— Никога ли не сте чували за Бено Станислас — търговец на ценни произведения на изкуството?

— Не — отсече Бил и се обърна, за да хвърли мръсната си носна кърпа върху бюрото.

— Бил е един от хората на Жан. Посетих го преди Коледа. Сподели с мен, че напоследък шпионирали около дома му. Миналата седмица Бено Станислас бил убит при обир на жилището му. Поне така смятат от полицията.

— А ти смяташ, че е друго? — Бил се обърна към нея, усмихнат недоверчиво. — Наистина ли, Луси?

— Не ми се смейте, Бил. Не е ли възможно някой да е убил Бено, защото търговецът е знаел прекалено много?

— Прекалено много? За незаконната търговия на Жан? Та Жан е мъртъв. Неговата дейност вече не представлява интерес за никого.

— Не забравяйте, че Бено също е мъртъв. Така че никога не бихме могли да научим какво всъщност е знаел.

Бил се приближи до фотьойла на Луси и отпусна бащински ръка върху рамото й.

— Не мислиш ли, че драматизираш прекалено много цялата тази история? Работиш непрекъснато, преуморена си. Позволяваш на въображението си да се развихря — Бил седна до нея. До ноздрите й долиташе аромата на кафето, засъхнало по ризата му. — Дойде тук да получиш моя съвет. Е, аз отново ще те посъветвам: забрави цялата тази противна бъркотия.

— Не мога.

— Трябва! Заради собственото си добро — Милър поклати глава със съжаление. — Започна този разговор, молейки ме да ти помогна да откриеш връзката между наркотиците и изкуството. Добре, ще разпитам познатите си, първостепенните играчи в тази област. Може би ще се натъкна на нещо. Но разбери, Луси! Ако наистина попадна на някаква следа, тя може би никак няма да ти се хареса. Предупреждавах те. Щом си започнала да отваряш разни врати, трябва да бъдеш готова да се справиш с онова, което е скрито зад тях.

— Но нали ще се опитате да ми помогнете?

Бил сви рамене.

— Разбира се. Макар че отново твърдя: прекалено много задълбаваш. Точно както с файловете на Карл Андерс.

— Това бяха файлове „Сангре негра“, Бил. Какво друго бих могла да си помисля?

Той поклати глава и се усмихна.

— Тъкмо това имах предвид. Държиш се така, сякаш най-вероятното обяснение е следното: Сангре негра, открита от Карл в Перу, е точно същото заболяване като твоята Перувиа, а хората в лабораторията пазят този факт от тебе — Бил се усмихна тъжно. — Трябва да отстъпиш няколко крачки назад, за да добиеш необходимата перспектива — той се наведе и стисна ръката й. — Уважавам те, Луси. Ти си даровит лекар, изключителен изследовател… фин, изпълнен със съчувствие към страдащите човек. Обещавам, че ще направя каквото е по силите ми, ала ти ми обещай, че ще се съсредоточиш върху онова, което познаваш най-добре: медицината. Как вървят изследванията ти на Перувиа?

— Много добре — отговори Луси, чувствайки се малко обидена от бързата смяна на темата. — Приликите с Ебола са твърде шокиращи.

— Така ли? — изрече объркано Бил. — Боя се, че това не е по моята специалност.

— Наистина не е. Ала този факт повдига редица интересни въпроси особено като се вземе предвид колко изолирана е местността, където избухна епидемията от Перувиа. Впрочем как ОММП научи за нея? Забравила съм.

— Антрополог, работещ в този район на света, споменал за заболяването пред един от нашите представители в Южна Америка.

— Бихте ли могли да ми кажете името му? Ще ми се да поговоря с него.

— Името на представителя ли? — Бил се намръщи.

— Не, на антрополога.

— Не виждам защо… Всъщност не си го спомням. Някаква много трудна за произнасяне фамилия.

— Разбирам. Никога ли не е имало епидемия на Перувиа извън Южна Америка?

— Лично на мен не ми е известно. Защо? О, онези проклети файлове „Сангре негра“! Вече ти казах: става въпрос за мексикански хантавирус. — Бил засъбира разпръснатите по масата вестници и ги заподрежда на купчина.

— Не, нямах предвид това. Видях… — Луси спря. Не беше напълно сигурна точно какво бе забелязала върху врата на Рей — все още не го бе прегледала. А Бил вече я бе обвинил, че си въобразява различни неща, че прекалено много драматизира. Ако не му представеше доказателство, той само щеше да й се изсмее. — Добре познавам огромната ви загриженост за бездомните — продължи Луси, променяйки подхода си, — и се питам дали ви е известен някакъв приют или лазарет, в чисто име фигурира думата „звезда“.

Бил рязко обърна глава.

— Звезда ли? Не се сещам. Защо?

— В района, където живея, има един човек — разболял се и го лекували някъде — тя се усмихна. — Разправяше ми, че му станало зле, живял в някаква звезда и там летял заедно със златни ангели. От начина, по който говореше, ми се стори, че на това място са овладели някаква епидемия. Помислих си, че ОММП би могла да помогне…

— Звезда… — замисли се Бил и отново се зае да сгъва вестниците. — Струваше ми се, че Карл споменаваше за някаква подобна мисия в града. Не си спомням точно името й, ала това „звезда“ ми звучи познато. Може би е работил там като доброволец — Милър забеляза изненадата по лицето на Луси. — Той общува трудно, но има златно сърце. Казваше, че въпросната мисия била зле ръководена. Ако възнамеряваш да им предложиш услугите си, те съветвам да избегнеш подобно преживяване — докторът постави последния вестник върху купчината. — Ако приятелят ти се нуждае от медицинска помощ, мога да ти препоръчам няколко места, където да го изпратиш. Искаш ли адресите им?

— Не е необходимо. Сега той изглежда напълно здрав — Луси стана, взе дамската си чанта, якето и спортния сак.

— Добре. Надявам се, че съм успял да ти помогна с нещо, Луси. Обезателно ще потърся връзката хероин — изкуство. Постъпи добре, идвайки тук да разговаряш с мен. Съжалявам, че в известен смисъл бях негативно настроен, ала ти ме изненада.

— Разбира се. Благодаря, че ми отделихте от времето си, Бил. Благодарна съм и за съвета, който ми дадохте — Луси понечи да напусне кабинета.

— Ъ-хм, Луси? Какво направи с бележника на Жан-Пиер? — Луси замръзна на мястото си, после се обърна и го погледна в очите. — Просто искам да се убедя, че го съхраняваш на сигурно място — изрече бързо той.

— Заключих ги в един банков трезор — отвърна предпазливо Луси. Спортният й сак изведнъж натежа извънредно много. — На съвсем сигурно място е.

— Добре. — Бил проследи с поглед как тя излиза в коридора, после се прибра в кабинета си и решително затвори вратата. Приближи се към бюрото и протегна ръка към телефона.

 

 

— Купувам ги от малка френска пекарна недалеч от моя апартамент — обясни Рик. — Искаш ли още един? — той побутна чинията с кроасани върху бюрото.

Карл преглътна последния залък от рулото с ябълков пълнеж.

— Благодаря — той огледа внимателно останалите кифли в чинията.

— Кроасаните с канела са много хубави.

Карл внимателно разчупи един, отхапа и задъвка.

— Вкусно — съгласи се той. — Е, това беше приятна промяна от обикновеното меню, което намираме за закуска тук.

— Искаш да кажеш, че не си горещ привърженик на коравите понички и слабото кафе? — Рик се засмя.

— Беше много мило от твоя страна, че донесе тези кроасани тук — отбеляза Карл. — И кафето също.

— Мляко с ванилия и бадемово брашно е любимото ми питие — Рик отпи глътка от ароматната течност и се отпусна в креслото. — Човек се чувства удобно тук.

— Да — Карл започна да яде втората половина от кроасана си. — Не мога да ти опиша колко съжалявам за онова свое избухване.

— Това е стара история — отвърна дружелюбно Рик. — Въобще не споменавай повече за нея. Работата непрекъснато те стресира. Напрежението все трябва да избие отнякъде и тъкмо аз в този момент се мярнах пред очите ти.

— Много мило, че приемаш нещата в такава светлина.

— Е, мога да разбера как се чувстваш. И аз съм бил в същото положение.

— Ти си правел собствени изследвания в Станфорд…

— Разбира се, ние не сме работили с такива неща като вирусите на Перувиа. Не сме били на Ниво Четири — Рик леко потреперя. — Възхищавам се на куража ти — та ти влизаш там всеки ден!

— Човек свиква!

— И все пак не много места в страната предлагат подобно предизвикателство. С изключение на ЦКПИЗ, разбира се — Рик замълча за миг. — Откри ли онази втора разновидност на болестта?

— Втора разновидност на болестта ли? — Карл престана да дъвче.

— На Перувиа. Втората разновидност, която онзи тип Уайли откри в Атланта. Ти попадна ли на нея?

— Откъде си научил за това?

— Луси ми спомена. Още кафе?

Карл поклати глава.

— Няма втора разновидност. Вече й го казах.

— Но хората в ЦКПИЗ бяха толкова сигурни!

— Вероятно са увредили една от кръвните проби, които са изследвали.

— Това ми изглежда абсурдно. Твърде малко вероятно. Не че ми влиза в работата — бързо добави Рик. — Опита ли от тулумбите?

— Вече ядох достатъчно — Карл се навъси и отблъсна чинията. — И двамата имаме много работа.

— Разбира се. Аз ще почистя — Рик започна да събира чиниите за еднократна употреба и мръсните салфетки. — Как вървят нещата между теб и Луси напоследък? Добре ли се разбирате?

Карл го изгледа с подозрение.

— Да. Защо?

— О, просто така. Работата на Ниво Четири е достатъчно тежка и не е нужно да понасяш и стреса, породен от факта, че си там с човек, когото не можеш да понасяш.

— Не мога да понасям ли? — Карл изглеждаше изненадан. — Не бих използвал толкова силен израз.

Рик изхвърли всичко в контейнера за смет.

— Хайде, хайде, Карл. Говори честно пред мен. Зная, че не я харесваш — Карл сви рамене и отпи глътка кафе. — А след онзи инцидент, когато ти спаси живота й, а тя настръхна срещу теб и те обвини, че си се опитал да я убиеш… — Рик погледна към Карл. — Направо се удивлявам, че можеш да работиш в една и съща лаборатория с нея.

— Не е лесно.

— Бих си помислил, че е направо невъзможно. Ако аз бях на твое място, щях да си пожелая здрава дебела стена между нас — Рик зачака, изпълнен с надежда. Ала тъй като Карл не отговори, той добави: — Ти така ли направи?

— За какво говориш?

— Обзалагам се, че си си направил отделна лаборатория в Ниво Четири. Място, до което имаш достъп само ти.

Карл пребледня.

— Откъде ти дойде наум! Защо ми е притрябвало да правя подобно нещо?

— Как защо? Да се отървеш от Луси, разбира се — Рик изсипа останалите кроасани в бял хартиен плик, загъна го и рече: — Защо не си запазиш кифличките за по-късно? — След това отново седна на мястото си и настоя: — Направил си си отделна лаборатория, нали? Казвам ти, аз щях да постъпя тъкмо по този начин.

— Онова, което предполагаш е невъзможно — подхвана Карл, ала позвъняването на телефона го прекъсна. Той вдигна слушалката, няколко секунди остана заслушан в гласа отсреща, след това захлупи с ръка микрофона: — Благодаря за закуската, Рик. А сега би ли ме извинил, разговорът е личен.

— Разбира се. Все още ли остава в сила уговорката ни за довечера?

— Ще ти се обадя по-късно. Би ли затворил вратата на излизане, моля?

Рик се задържа пред затворената врата, ала до слуха му достигна само неразбираемо мърморене и той се отправи към собствената си лаборатория. „Карл очевидно лъже. Щом изследователите в ЦКПИЗ твърдят, че има втора разновидност на вирусите, значи тя наистина съществува.“ В неделя беше претърсил внимателно работното място на Андерс без никакъв резултат. Ако наистина не бе открил втората разновидност, защо не бе поискал проба от ЦКПИЗ? Нормалната процедура изискваше точно такъв подход. А ако я бе открил, защо тогава отричаше съществуването й?

Рик се отпусна в креслото пред бюрото си, наблюдавайки блещукащата спирала на компютърния монитор. „Къде ли би могла да бъде? Къде си я скрил Карл? И защо?“