Нанси Фишер
Код „Червено“ (17)

Глава 16

Луси изкрещя, изтича към банята и затръшна вратата след себе си, задействайки с треперещи пръсти механизма на ключалката. Пое си мъчително дъх, опря гръб в мивката и се запита какво би могла да използва като оръжие.

В шкафа с медицинските принадлежности имаше алкохол; ако успееше да се прицели в очите му…

— Какво по дяволите… — Рик стоеше зад вратата. — Луси?

До тоалетната имаше малък прозорец. Тя го отвори и измери с поглед бездната, която се разкриваше от седмия етаж към вътрешния двор. Нямаше никакъв шанс, ала можеше да крещи с всичка сила. Може би някой щеше да я чуе. Някой, който бе отворил прозорците на апартамента си в средата на февруари.

— Луси? Добре ли си?

— Засега да. Разочарован ли си?

— Какво? — той завъртя топката на вратата. — Отвори!

— Защо? За да ме убиеш като Станислас?

— Кого съм убил…? Аз? — беше му необходимо известно време, докато проумее значението на думите й. — О, божичко! Значи си си помислила…? — Отново последва мълчание, след това нещо изскърца под вратата — Рик очевидно пъхаше там някакъв предмет. Обхваната от ужас, Луси наблюдаваше как острието на кухненския нож, насочено към нея, се плъзна по пода. — Ето — извика Рик зад затворената врата. — Вземи го — острието продължи бавно да напредва към нея, спирайки за миг, преди да се подаде и дръжката. Луси чу ругатня, а след това целият нож се промуши под вратата. Наведе се и го вдигна. — Взе ли го? — попита Холандър. — Добре. Погледни сега острието. Стържех с него загорелите места по проклетия тиган. Виждаш ли?

— Използвал си моя най-хубав нож, за да изчистиш тигана!

Рик се засмя.

— Така е по-добре — няколко секунди пълна тишина. След това: — Вече можеш да излезеш.

— Не бързай толкова. Защо ме търсеше с нож в ръка?

— Чистех проклетия тиган, Лус, и фурната на печката запуши. Нещо в нея гори.

— По дяволите! Сладкишите с кокос!

— Бившите сладкиши с кокос. Извиках, но ти не отговори, затова тръгнах да те търся.

— С нож в ръка?

— Това се вижда с просто око. Признавам, че не беше особено съобразително от моя страна, но като съзрях онзи дим над фурната… Ще излезеш ли?

Луси обмисли положението.

— Изключи ли печката?

— Не. Трябваше ли?

— Да, ако не искаш пожарната да пристигне тук всеки момент. И изхвърли прегорените жертви на кулинарното изкуство в контейнера за смет — тя долепи ухо до вратата и чу как стъпките му заглъхват по коридора. След това съвсем тихо я отключи и лекичко я открехна. Надникна, видя отдалечаващия се гръб на Рик и се промъкна в коридора на безопасно разстояние. Успокояваща миризма на прегорели сладкиши с кокос се носеше във въздуха. Луси проследи с поглед как гостът й изключва фурната, изважда тавата с кухненска ръкавица, след което изхвърля безполезното вече тестено изделие в коша за смет. — Остави съда да изстине, преди да го измиеш — нареди тя от вратата.

Металната тава издрънча на покрития с плочки под, а Рик се обърна.

— Божичко! Изплаши ме до смърт, Лус!

— В такъв случай сме квит.

Известно време двамата се гледаха, без да произнесат нито дума. Изведнъж Рик пристъпи напред и я прегърна, а Луси затрепери в ръцете му.

— Всичко е наред — изрече успокоително той. — Всичко е наред.

Помилва косата й, започна да й шепне, притискайки я в обятията си, и изведнъж кафето се оказа съвсем ненужно, а неизмитите съдове можеха да почакат до сутринта, защото се озоваха в леглото, а дрехите им останаха разпилени навсякъде по пода. Телата им се движеха в синхрон. Устните му притискаха устните й. Тя почувства, че се разтваря в насладата, която й даряваха докосванията, ароматът и присъствието на този мъж. Доста по-късно двамата заспаха прегърнати, влажни, зачервени и останали без капчица сила.

Около четири часа през нощта Луси се поразбуди и вниманието й внезапно бе привлечено от някакъв шум. Стаята тънеше в полумрак… На възглавницата до нея имаше вдлъбнатина, завивката бе смачкана. Но къде беше Рик? „Вероятно в тоалетната. От много вино по време на вечеря.“ Затвори очи, ала отново някакъв едва доловим шум я накара да отпъди съня. Предпазливо заоглежда спалнята и съвсем се разсъни. Рик стоеше до шкафа и тършуваше в него. Не можейки да повярва на очите си, тя проследи с поглед как с бързи, методични движения той претърсваше поред чекмеджетата. След това гостът й се промъкна на пръсти до вратата и изчезна в коридора.

Бавно и безшумно Луси стана от леглото и тръгна след него. Чу го как отваря и затваря кухненските шкафове. „Веднага ще сложа край на всичко това“ — помисли си доктор Неш и изтича до вратата на спалнята с разтуптяно сърце. Облегна се върху рамката на вратата, надявайки се, че напълно прилича на жена, току-що станала от сън и открила, че любовникът й не е в леглото до нея.

— Рик? — извика тя жално. — Къде си?

Той се показа на вратата, объркан, стиснал чаша с вода.

— Луси? Събудих ли те? Бяха ми пресъхнали устата — Холандър демонстративно отпи внушителна глътка и се приближи към нея. — Искаш ли и ти? Отдавна ли си тук?

Тя поклати сънливо глава.

— Имах кошмари. И когато се събудих, теб те нямаше до мен.

Той я прегърна и отново я заведе до леглото.

— Бедната Луси! Толкова е нервна. Първо мисли, че искам да я убия, после я мъчат кошмари… — Холандър притисна тялото й и придърпа завивката към раменете й. — Тук съм, скъпа — продължи успокоително той. — Тук съм, до теб. Заспивай, любов моя. Аз ще те пазя.

„Значи ще ме пазиш, така ли? — помисли мрачно Луси, притисна се към него и си наложи да не заспива. — Ами кой ще ме пази от тебе?“

 

 

— Успя ли въобще да се наспиш?

— Не особено.

Двамата седяха на масата един срещу друг и пиеха силно кафе „Старбъкс“.

— Сигурна ли си, че наистина не си огладняла? Кроасанът изглежда много добре.

— Не ми се яде.

На сутринта разговорът им не вървеше. Рик реши, че е от умората и бе отчасти прав. Той не подозираше, че го беше видяла как претърсва апартамента й и че сега си задава въпроса кой е този непознат човек, седнал насреща й.

— Какви са плановете ти? — попита Рик. — Ще отидем ли да гледаме някой филм? Или да отскочим до „Мет“? Можем да отидем и да се разходим в Сохо.

— Всъщност днес трябва да поработя няколко часа в болницата.

— Днес? В неделя?

— Боя се, че пациентите не напускат болничните заведения през уикенда.

— Може би ще се срещнем след това?

— Не зная колко време ще остана там, а и наистина се чувствам уморена. Мога ли да видя каква е прогнозата за времето?

Рик се изненада.

— Разбира се. Х-х-м… Наистина ли си добре?

— Да, просто съм уморена — тя опита да се усмихне. — А ти какво ще правиш?

— И аз ще наваксвам с работа. Искаш ли още кафе?

Разделиха се пред кафенето. Луси, изтощена и объркана, го наблюдаваше как завива зад ъгъла. След това с натежало сърце се отправи към дома си, търсейки Лудия Рей.

— Ще ми дадеш ли някой и друг долар да си купя нещо за ядене? — Бе нахлупил шапката си ниско върху челото, а якето му беше закопчано неправилно. Изглеждаше възбуден и объркан.

Луси си беше подготвила банкнота от един долар и я пусна в чашата.

— Как се чувстваш днес, Рей? Как е вратът ти? — той се намръщи. Очите му бяха замъглени, а погледът — разсеян. — Аз съм лекарката, не ме ли помниш?

— Не ми трябва никаква докторка — заяви той и отклони очи от лицето й.

— Не ме ли помниш?

Изгледа я враждебно. Явно не можеше да я разпознае.

— Махай се! Изчезвай по-далеч от мене!

— Само исках да видя обрива…

Бездомникът замахна с ръце.

— Крадец! Крадец! — закрещя той. — Тия пари са си мои!

Луси отстъпи бързо встрани.

— Не искам да взема парите ти, Рей.

— Няма да ти ги дам. Те са си мои! — той пристъпи към нея, олюлявайки се и закрещя, размахал заплашително юмруци. — Тая се опита да открадне парите ми. Махай се! Махни се от мен!

Луси се отдалечи на безопасно разстояние, после се обърна назад и видя как една майка и малкото идете прекосяват улицата, за да избегнат срещата с него. Тя въздъхна. Рей сигурно отново бе спрял да взема лекарството. И по-рано го беше виждала, обхванат от пристъп на параноя, и знаеше, че ще бъде невъзможно да прегледа белезите по врата му, докато състоянието му не се нормализира.

Рей се отдалечи по улицата, мърморейки разни ругатни под нос, след това спря и шумно заблъска чашата си във витрината на една пицария. Накрая се появи някакъв мъж в не особено чиста бяла престилка и го прогони. „Недоволните граждани отново ще започнат да се обаждат в полицията“ — помисли си тъжно Луси. И ако този път те наистина вземеха мерки, може би щяха да изгонят Рей от квартала, преди да е прегледала белезите от Перувиа…

Луси се обърна и тръгна бавно към вкъщи. Това просто не беше възможно, тя само си въобразяваше. В крайна сметка бе зърнала белезите само веднъж. Може би ставаше дума за съвсем друго нещо.

Прибра се в апартамента и старателно заключи след себе си. Остави палтото си на закачалката и забеляза чантата, с която обикновено пазаруваше. Беше я напъхала в шкафа, докато скоростно почистваше жилището в очакване на Рик. Взе я и измъкна двете дървени фигури. Отново ги постави на обичайното им място. „Все още не сме приключили, деца! Упоритата Неш продължава да работи по случая“.

Ала по кой случай? Изведнъж бяха възникнали толкова много въпроси: наркотиците, произведенията на изкуството, убийството на Бено, белезите от Перувиа по врата на Рей…

„Но това не са белези от Перувиа — рече си строго тя. — Това просто не е възможно. Ти си прекалено напрегната. Привиждат ти се разни неща. И Карл Андерс въобще не те е заплашвал. А пък Бено Станислас е жив и здрав. Освен това Рик не тършуваше из шкафа посред нощ.“

 

 

Външната врата както винаги беше заключена. Той пъхна картата си в ключалката, отвори я и премина край празното бюро на охраната, бързайки към асансьора. Слезе на втория етаж. Стоманените врати бяха заключени, но се отвориха с лекота, щом превъртя ключа в ключалката, монтирана в стената. Отново с помощта на картата си отвори и двете стъклени врати. Прекоси потъналата в мрак приемна, премина по късия коридор и влезе в лабораторията.

Спря за миг, ориентирайки се в непрогледната тъмнина, после извади електрическо фенерче от джоба си и освети работните стендове, епруветките, големите стъкленици, микроскопите.

Понечи да прекоси лабораторията. За миг му се стори, че долавя звук — замръзна на мястото си, угаси светлината, изчака няколко секунди и едва тогава продължи. Влезе в къс коридор. Пред него блесна предупредителният знак „БИОЛОГИЧЕСКА ОПАСНОСТ. ВХОД ЗАБРАНЕН“. Не каненият гост продължи по коридора, премина през стоманените врати и се озова в съблекалнята.

Чак сега си позволи лукса да запали осветлението. Електрическото фенерче потъна в джоба на якето му. Съблече връхните си дрехи, после бельото. Свали и часовника от китката си. Прибра набързо всичко в едно от шкафчетата, облече стерилни работни дрехи, ръкавици и чорапи. С лекота, придобита от дългата практика, запечата пролуките между чорапите и панталоните, ръкавиците и маншетите.

След това отиде в склада. Сините предпазни костюми за работа в агресивна среда „Хемтурион“ висяха на закачалката. Поразбута ги, намери един, върху който бе написано с печатни букви Андерс, прегледа внимателно дали няма дефекти в тъканта и го сложи на пода. Напъха се в него, изопна го по тялото си, сложи шлема, запечата го херметически. След това свърза костюма с тръбата за въздух и изчисти прозрачната пластмаса пред очите си.

„БИОЛОГИЧЕСКА ОПАСНОСТ. СМЪРТОНОСНИ ПАТОГЕНИ“. Мъжът не обърна внимание на предупрежденията, откачи тръбата за въздух и влезе в стоманената херметизационна камера. Почти не се задържа в нея, а продължи в стоманеното помещение, където бяха складирани предпазните ботуши. Последователно включваше и изключваше тръбите за въздух.

Оставаха още няколко фута. Ето я и последната стоманена врата. Приближавайки се уверено към нея, Рик Холандър я отвори и влезе в лабораторията за изследвания със смъртоносни патогени.