Нанси Фишер
Код „Червено“ (16)

Глава 15

Телефонът звънеше, когато Луси влезе в апартамента си, съвсем забравила за млякото и зеленчуците. Умът й все още оценяваше белезите по врата на Рей, докато решително вдигаше телефонната слушалка.

— Добре дошла у дома — поздрави я Рик. — Как мина конференцията?

— Добре — отвърна вяло Луси. Захвърли чантата със статуите на канапето и съблече палтото си. „Перувиа! Нима бе възможно Рей да е боледувал от Перувиа?“

— И докладът ти беше посрещнат с възторжени възгласи от всички присъстващи без изключение?

— Всичко мина добре — повтори Луси и захвърли връхната си дреха към гардероба. „Онези златни ангели…“

Последваха няколко секунди тишина.

— Звучиш някак особено. Да не се е случило нещо лошо?

Луси се отпусна в креслото зад бюрото. „Всичко. Всичко, се обърка. Бено, Лудия Рей и този нежен, привлекателен мъж, с когото се обвързах повече, отколкото ми се ще да призная…“ В ума й гърмяха толкова много въпроси, че не можеше да изчака до вечерта, както беше запланувала. Трябваше да получи отговор поне един от тях.

— Рик, искам да те попитам нещо.

— Давай.

— Женен ли си?

— Какво? — гласът му стана предпазлив. — Откъде го разбра?

— Споменах името ти пред една стара приятелка на конференцията. Оказа се, че тя те познава бегло, срещали сте се веднъж преди години. Спомена за жена ти — госпожа Хахо… Искам да кажа Елинор.

— Коя е тази твоя стара приятелка? Как се казва?

— Кой го е грижа за нея сега? Вярно ли е? Женен ли си?

Рик въздъхна.

— Формално погледнато, да. Но, Луси, аз съм в процес на развод. Ето защо се върнах в Калифорния. За да уточня последните подробности. — Луси мълчеше. — Виж, ще ти дам телефонния номер на адвоката, който действа от мое име. Можеш да го попиташ сама.

— Защо не ми каза? — прошепна Луси.

— Не зная… Предполагам, защото смятах, че това няма никакво значение. Или няма да има, щом като получа окончателния документ по делото, което ще стане скоро. Лус, кълна се — той се поколеба, — никога не съм искал да те нараня. Знаеш ли неудобно е да разговаряме за това по телефона. Може ли да вечеряме заедно днес? И да обсъдим всичко очи в очи?

— Аз… мисля, че нямам настроение да излизам на вечеря тази вечер — „Бено Станислас бе познавал своя убиец. Дали му е казал нещо за нея, преди да бъде убит?“

— Не е честно — възрази Рик, разбирайки погрешно нежеланието й. — Добре, признавам, че не бях напълно открит пред тебе. Но Елинор и аз живеем разделени вече месеци наред. По дяволите, това е една от причините, поради които пристигнах в Ню Йорк! Луси?

— Много лоши… неща се случиха тази сутрин — бавно изрече тя. — Това, че си женен, е само красивата черешка на върха на проклетото парче от сметановата торта.

— Какви лоши неща?

— Разбрах, че човек, когото познавам, е убит миналата седмица при обир на дома му. Освен това… — Луси внезапно беше обзета от нежелание да му разказва за белезите по врата на Рей. „Та аз ги зърнах само за миг. Може да съм допуснала грешка. Със сигурност съм допуснала грешка.“

— Позволи ми да ти помогна Луси! Вечеряй с мен! — Луси мълчеше. — Не прави това — тихо изрече той. — Не позволявай всичко между нас да има такъв край.

„Край?“ Изведнъж Луси се уплаши. Изпита страх от убиеца на Бено, от белезите, от загубата на този мъж. Пое няколко пъти дъх и се опита да се съсредоточи, както правеше, преди да влезе в Ниво Четири. „Нека се заема с въпросите един след друг.“

— Ако бракът ти наистина е изчерпан… — започна тя колебливо.

— Бракът ми е изчерпан преди години — произнесе с горчивина Рик. — Ако приятелката ти, която и да е тя, наистина познава живота ми, сигурно е наясно с този факт.

Барбара бе споменала, че около брака на Рик винаги са се носели разни истории. Тя бе предположила, че по всяка вероятност вече е разведен.

— Може би постъпих неправилно, като не ти казах за това — продължи Рик. — Ала не те и излъгах. Аз наистина се развеждам. Никога не бих направил нещо, което може да те нарани. Трябва да повярваш в това — той замълча. — Тази… наша връзка за мен не е просто секс, разбираш ли? Аз съм загрижен за тебе, Луси. Наистина съм загрижен. Няма да те питам дали изпитваш същите чувства към мене. Зная, че искаш нещата между нас да се развиват бавно. По дяволите, вече се срещаме от месец, а ти още не си ме канила в апартамента си! Предполагам, че имаш основание за това и уважавам избора ти. Не го разбирам добре, но го уважавам. Важното е, че имам доверие в теб. И ако продължаваме да се виждаме и ти ще трябва да ми се довериш.

„Как съм могла да се съмнявам в този човек? Той е толкова силен, сигурен, непоклатим.“ Обзе я облекчение при мисълта, че има нещо здраво и стабилно сред потока от събития тази сутрин.

— Хайде да не излизаме за вечеря днес — предложи Луси. — Защо пък да не сготвя нещо у дома? Какво ще кажеш?

Рик помълча няколко секунди.

— Ще приема с огромно удоволствие.

 

 

— Според теб какво е решил да предприеме?

— Зная точно толкова, колкото и ти. Прочел си доклада ми.

— Хайде, Росети. Ти си в кухнята на нещата. Как ги възприемаш?

— Все още не съм съвсем сигурен.

— Предполагам, че все още и не си разбрал какво е взела от апартамента на Дидие?

Росети поклати глава.

— Нямам никаква представа.

По-възрастният мъж се вгледа внимателно в лицето на събеседника си над изподрасканата дървена маса.

— Както казваше моята баба еврейка: „Човек не може да танцува едновременно на две сватби“. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Росети въздъхна.

— Не съм започнал свой бизнес, ако това имаш предвид — протегна ръка към бирата си, ала в последния момент промени решението си.

— Но това все пак е обидно предположение, Том.

— Съжалявам, не това имах предвид — по-възрастният взе едно пържено картофче, поколеба се и го заобръща в пръстите си. — Лекарите казват, че трябва да внимавам с холестерола. Не, аз просто исках да кажа — продължи той, поглеждайки към Росети, — че не бива да се обвързваш емоционално — напъха резенчето в устата си и го сдъвка. — Я да си гледа работата този идиот!

— Прекрасно отношение — отбеляза Росети. — Но не твоят лекар рискува да пукне от инфаркт. А сега — заяви той и се изправи, — ако нямаш още някое обвинение, смятам, че е време да си вървя.

— Просто запомни какво ти казах. И искам отново да разговарям с теб във вторник.

— Та дотогава има само три дни — възрази Росети. — За какво бихме могли да си приказваме?

Събеседникът му го изгледа с неприязън:

— Трябва да намериш нещо.

 

 

— Това е „Летящ остров“ — обясни Луси и сложи две порции от яйчения крем с твърда глазура в сините десертни чинии. — Човек остава с впечатлението, че яде облаци — тя подаде едната на Рик. — Винаги съм възприемала този десерт като лека храна, която никак не обременява организма. Просто му служи като утеха.

— Като утеха ли?

— Да, нещо като картофеното пюре или пай с варено пилешко.

— Не съм специалист по въпроса за обременяването на организма — подчерта Рик, напълвайки лъжицата си догоре, — ала е много вкусно. И онова нещо със сьомгата, което нарече „кублиак“ — и то ли служи като утеха за организма?

— Не, с него просто изтъквам кулинарните си умения — Луси се усмихна и напълни повторно чашите с вино, ала очите й останаха разтревожени.

Холандър протегна ръка и взе дланта й.

— Макар че си блестяща готвачка — прошепна тихо той, — храната може да те утеши само до определен момент. Няма ли да ми позволиш да ти предложа малко утеха? Не мислиш ли, че ще бъде добре да поговорим за твоя приятел?

— Той не ми беше точно приятел, но… Сложно е, разбираш ли — тя го погледна. — Всъщност бих желала да ти разкажа за това — Луси се поколеба, — но откъде да започна? Мъжът, когото убиха, се наричаше Бено Станислас. Срещала съм го само веднъж преди около месец и половина. Търгуваше с произведения на изкуството.

— А как стана така, че се срещна с него?

— Моля те, Рик. Остави ме да ти разкажа всичко поред — тя посегна към чашата си с вино, замисли се и отпи малка глътка. — Бено беше експерт в областта на примитивното изкуство. Той и Жан-Пиер са имали… съвместен бизнес.

— Жан-Пиер е бил колекционер, така ли?

Луси се усмихна тъжно.

— В известен смисъл, да. Развивал е незаконна търговия с произведения на изкуството. Вземал е ценни древни предмети от всички страни, където го е изпращала ОММП, и ги е внасял нелегално в САЩ. Участвал е в много мисии в Южна Америка и е имал връзка с някакъв търговец в Лима. Станислас е продавал незаконно внесените предмети в Ню Йорк. Всъщност един от хората, с които е работил Жан-Пиер.

— Сериозно ли говориш? Трудно е човек да си представи, че лекар ще се замеси в подобно нещо.

— Предполагам, че точно затова е имал толкова внушителни успехи.

— Сигурно в този бизнес се печелят добри пари — предположи Рик. — Я си представи колекцията на Милър. Подобни неща биха изкусили човек, който се интересува от изкуство.

— Жан обичаше лукса — каза Луси, припомняйки си недалечното минало. — Той ми казваше, че семейството му разполагало с много пари.

— Е, някой наистина е разполагал.

Луси кимна.

— Бено спомена, че сериозните колекционери не се интересуват особено от източника на стоката, единственото, което има значение за тях, е автентичността й. Според мен това е много странно.

— Истинските колекционери са маниаци — отбеляза Рик. — Фанатици.

— Бил използва точно същите думи, описвайки себе си — възкликна Луси. — Чудех се дали той не е бил един от клиентите на Бено.

— Светецът доктор Милър — купувач на незаконно внесени в страната произведения на изкуството — изрече подигравателно Рик. Ала в този миг си спомни как Бил подчертаваше добродетелите на прагматизма.

— Всъщност аз попитах Бено, но той отрече да е познавал Бил. И въпреки това мисля, че именно името на Милър го накара да ме приеме — Рик вдигна неразбиращо вежди. — Той спомена, че някакви непознати се навъртали около жилището му и го шпионирали. Предположил, че аз съм една от тях, и пожелал да ме разгледа отблизо.

— Ако Милър е участвал в пазара на незаконно внесени произведения на изкуството, защо не е купувал директно от Жан?

— Може би е щял да го стори — отвърна Луси, — ако Жан бе успял да се яви на срещата си с него. Но умря два дни по-рано — тя отпи няколко глътки вино. — От една страна, дори фанатичен колекционер като Бил по всяка вероятност би отказал да купи нещо, за което със сигурност знае, че е внесено незаконно. От друга страна, Станислас е търговец — Бил е могъл да купува от него или от който и да е друг негов колега, убеждавайки себе си, че не извършва нищо незаконно. Стига само да не задава прекалено много въпроси.

— Никога не съм разбирал стремежа да притежаваш такива неща — заяви Рик. — Това ми напомня за хората, които пътуват до различни екзотични места по света и прекарват по-голямата част от времето си в магазините за сувенири.

— Да, но в момента става дума за сувенири с изключителна стойност.

— Принципът е същият. Може ли? — Рик си взе още от десерта. — Аз лично се опиянявам от красотата на природата. Особено от тропическите гори на Южна Америка. Това са последните незасегнати от цивилизацията региони в света — имам предвид онова, което е останало от тях. Екологичното равновесие е толкова крехко. Самият факт, че изнасяш нещо оттам е… насилие над естествените процеси.

— Бил ли си по тези места? — попита изненадано Луси.

— Има много мъдрост — продължи Рик, подминавайки въпроса й, — в старата поговорка, че човек трябва да заснема местата, които посещава, и да оставя там само следите от стъпките си.

— Бил не би се съгласил с подобно твърдение. Той е убеден, че колекцията му съхранява етническото наследство на редица народи.

— Естествено, че ще бъде убеден — Рик си взе още от яйчения крем. — Винаги ми е било забавно да наблюдавам как хората намират логически доводи в полза на онова, което без друго са решили да направят. По всяка вероятност дори Жан-Пиер е обосновавал логически незаконния внос, с който се е занимавал: — „Действащите закони са нечестни, развитието на свободната търговия трябва да бъде поощрявано, аз изваждам на бял свят съкровища, които в противен случай щяха да останат скрити и никой нямаше да оцени истинската им стойност…“ Макар че не се сещам как някой би могъл да оправдае търговията с наркотици.

— Жан не е участвал в трафика на наркотици — изрече решително Луси. — Не е било необходимо. Печелел е толкова много от търговията с предмети на изкуството.

— Никой не би пренебрегнал възможностите за още печалби.

— Струва ми се, че Бено също смяташе така — призна Луси. — Беше прочел във вестниците за ареста и обвинението и бе приел, че Жан наистина е виновен. Но…

— Може би Бено също е продавал наркотици?

— Не, той буквално се вбеси, когато го обвиних в това.

— И ти му повярва?

— Да, повярвах му — Луси потрепери, припомняйки си как старецът й бе сервирал чай с бисквити. — Ужасно е… като си помисля, че е мъртъв.

— Насилието винаги буди страх, но ти живееш в обезопасена сграда, на входа има портиер…

— Аз не се страхувам от произволното безсмислено насилие, Рик — тихо прошепна Луси. — Бено Станислас не е бил убит при обир. Никой не е влизал с взлом в дома му. Самият той е отворил вратата на убиеца си.

— Но… защо подобно нещо би трябвало да те плаши?

Луси мълча няколко секунди.

— Ако Бено е споменал нещо за мен на своя убиец, аз бих могла да се окажа следващата жертва.

— Не разбирам.

— Намерих в писалището на Жан един бележник.

— Какво? — Рик се наведе напред, свъсил вежди.

— В него изброява своите доставчици, различни художествени галерии, парите, които е получавал или може би онези, които е дължал, не зная. Всъщност така намерих адреса на Станислас. Бено ме предупреди да скрия бележника добре.

— Бележник… Къде е той сега? — Луси го погледна изненадано. — Искам да кажа — прибрала ли си го на сигурно място? — Тя кимна. — Може би е трябвало…

Острият звън на телефона прекъсна думите на Рик.

— Може да оставя телефонния секретар да приеме съобщението — предложи Луси колебливо.

— Не, иди и отговори — посъветва я Холандър. — Аз ще разчистя — той стана и заприбира изцапаните съдове. Луси отиде във всекидневната и вдигна телефона.

— Нито се обаждаш, нито пишеш… — Моника правеше опити да я закачи. — Разкажи ми за конференцията. Как беше приет докладът ти?

— Всичко мина много добре — отговори Луси. — Получих съобщението ти, но… Случиха се толкова много неща…

— Прощавам ти. Хей, разговарях с Тед Уайли в петък. Той ме помоли да ти предам най-горещи поздрави.

— Тед ли? Как върви новата му работа в Тексас? Твърде рязка промяна в сравнение с онова, което изследваше в ЦКПИЗ.

— Обожава я. Чудеше се докъде сте стигнали вие.

— Имаш предвид изследванията на Перувиа? — Рик се появи зад гърба й, някъде между трапезарията и кухнята. — Работим върху анализа на протеините и последователността на гените.

— Открихте ли втората разновидност?

— Не. Карл Андерс все още настоява, че такава не съществува. — Рик се приближи още повече. — Всичко това е твърде странно!

— Щом говорим за странни неща — пое нишката Моника, — струва ми се, че този Андерс не е съвсем наред. Изчакай една секунда — Луси долови гласа на Хауърд в слушалката. — Хауърд моли да ти предам следното: Макс смята, че твоят подарък за Коледа е най-вкусното нещо, което някога е ял през живота си.

— Това твое куче е истинска напаст — Луси се засмя. — Успя ли да извадиш онази снимка, която бе обещала да ми изпратиш? Или кучето изгълта и филма?

Моника се задави от смях.

— В близките години все ще го проявим. И така, какво ще правиш тази вечер?

— Всъщност точно сега… си имам компания — Рик изчезна в кухнята. — Но кълна се, че ще ти се обадя утре.

— Мъж ли е?

— Да — Луси се обърна към кухнята, откъдето долиташе шум от течаща вода.

— Е, нека не преча на истинската любов — подхвърли Моника. — Утре ще си поприказваме, скъпа.

Луси остави слушалката с усмивка и понечи да отиде в кухнята, ала смени посоката и се насочи към банята. Застана пред огледалото, за да се среши и да си сложи червило, и изведнъж изпита радост, че бе разказала на Рик за Станислас. Чувстваше се по-спокойна, след като бе споделила страховете си. Самият той я бе успокоил, че сградата, в която живееше, бе обезопасена, а на входа имаше портиер…

Отвори вратата, тръгна по коридора и изведнъж замръзна на мястото си. В гърдите й се надигна вик. Рик стоеше пред нея, стиснал здраво големия кухненски нож.

— Чудех се къде изчезна — каза той, приближавайки се.

 

 

— Пинцети — нареди Бил Милър. Сестра Маргарета ги постави в ръката му и той внимателно извади парчето стъкло. — Ето го. Ще ви предпиша антибиотичен мехлем — обърна се лекарят към слабата сбръчкана жена на операционната.

— Нали няма да ме шиете? — попита пациентката със страх.

— Няма, само ще ви превържа.

— Не ставайте — нареди й Маргарета. — Докторът все още не е приключил.

— Просто не ми достигат думи да изразя възхищението си от твоя екип и лично от теб — каза Бил през рамо, докато превързваше раната. — Наистина поех сериозен риск със задържането на онези пациенти тук. Ако заболяването се беше разпространило… Добре, скъпа приятелко. Вече приключихме. Опитай се да запазиш раната чиста, а утре сестрите ще направят нова превръзка. Има ли някой друг? — попита той сестра Маргарета.

— Тя беше последната. Елате да изпиете чаша кафе — Бил я последва по коридора. Големият червен знак за карантина беше махнат от двойните врати и сега те бяха отворени. Отново беше влязла в действие програмата, осигуряваща подслон на бездомните през нощта.

— Сто процента от заболелите се възстановиха напълно — измърмори той. — Много впечатляващ резултат.

— Благодарение на знанията ви, докторе — изрече благо Маргарета. Милър седна на малкото оръфано канапе, а тя напълни пластмасовите чаши с гореща тъмна течност от личната си кафеварка. — Боя се, че нямам мляко. Но със сигурност ще намеря захар.

— И без мляко е хубаво — Бил се усмихна и взе чашата от протегнатата й ръка. — Просто не мога да изразя с думи колко съм доволен от постигнатото.

— Вие сте добър човек. Толкова се радвате на нашите успехи. Не проявявайте ненужна скромност. Толкова много хора мислят, че… не си струва да се занимават с пациенти като нашите. Наистина се гордея много с екипа медицински сестри. Но без вашите антибиотици…

— Не бяха антибиотици — напомни й меко доктор Бил. — Разновидността на бацила беше устойчива на антибиотиците, забрави ли?

— Разбира се — Маргарета се притесни. — Исках да кажа… Просто лекарствата, които им дадохте, им помогнаха да оздравеят.

Ала Бил поклати глава.

— Всъщност не направих нищо особено. Просто не допуснах да се развият вторични инфекции. Вие ги излекувахте в действителност. Вашите грижи, предаността ви към работата, професионализмът ви… Вие сте ангели на милосърдието — доктор Бил се усмихна. — Истински ангели.

 

 

Скрити от глава до пети под тъканта на предпазните костюми, прикрепили неподвижно кислородните апарати на гръб, те влязоха в опустялото болнично отделение като астронавти на луната. Поставиха апаратурата в средата и извадиха обезцветяващия разтвор и множеството плътни ленти за пълна изолация.

Карл огледа изпоцапаните стени и голите рамки на железните кревати. Дюшеци, възглавници, чаршафи — всичко беше събрано в непромокаеми найлонови торби и след това — изгорено. Помещението нямаше прозорци и въздухът, който навлизаше през тавана, бе рециркулиран посредством специална система за пречистване на газове. Един от мъжете опря стълба до стената и смъкна решетките на отворите по тавана.

Започнаха да обработват стените и пода с обезцветяващ разтвор. Почистиха леглата, поставките за интравенозните системи, шкафовете и бюрото. Отвориха вратата към помещенията за персонала — които сега бяха празни — и обработиха по същия начин и тях.

Карл ги наблюдаваше внимателно. Най-сетне, удовлетворен от постигнатото, той помоли да му дадат изолационните ленти. Заедно с подчинените си, запечата пролуките между стената и пода, стената и тавана, изобщо навсякъде, откъдето бе възможно да се изплъзне въздух.

Размотаха един дълъг електрически кабел. Прокараха го и в двете помещения на отделението — стаята за болни и за персонала. Докато останалите разопаковаха плитките електрически тигани, Карл разпръсна парчета хартия, съдържащи спори на Bacillus subtilis niger.

Включиха електрическите тигани, настройвайки всеки един на максималната степен на загряване. Карл сложи бели кристали формалдехид във всеки тиган.

Хвърляйки последен поглед наоколо, той направи знак на подчинените си да напуснат отделението. Когато и последният от тях излезе в коридора, включи кабела в контакт за високо напрежение и затвори вратата след себе си. Двама бързо я запечатиха от външната й страна с изолационна лента.

В продължение на седемдесет и два часа помещението щеше да остане херметически затворено. След това Карл щеше да се върне тук, да вземе проби от тестовите хартии и да ги разгледа под микроскоп. Бацилът Subtilis niger се унищожаваше много трудно, ала той беше напълно сигурен, че формалдехидът ще си свърши работата. А щом бацилът е мъртъв, следователно и другите организми тук също щяха да бъдат мъртви. Или поне Карл се надяваше така да стане.