Нанси Фишер
Код „Червено“ (11)

Глава 10

Периодът между Коледа и Нова година не е благодатен за много видове бизнес. Хората отиват да прекарат някъде ваканционните дни и всичко върви на бавни обороти. Но в болницата часовете са не по-малко напрегнати от другите дни в годината, дори често и повече. Луси беше непрекъснато заета. Епидемията, разпространена по местните ресторанти и вериги за бързо хранене я изтощи напълно.

Ето защо тя вече бе дълбоко заспала, когато Рик се обади от Калифорния в девет и петнадесет вечерта.

— Честит трети ден след Коледа — пожела й бодро той. — Как се чувства героинята?

— Уморена.

— Мога да си представя. Прочетох за епидемията във вестниците тук. Дори местната новинарска станция в Санта Барбара поде темата. Изглежда, че ви е било напрегнато.

— Меко казано — Луси се прозя.

— Събудих ли те? — попита загрижено Рик. — Наистина съжалявам. Може би трябваше да се обадя утре сутринта.

— Не, няма нищо. Не ми идва наум кой друг бих предпочела да ме събуди.

За миг се възцари тишина, тъй като и двамата се замислиха за значението на тази фраза. След това долетя.

— Хайде да поработим по този въпрос — предложи Рик и двамата се разсмяха. Луси понечи да запали нощната лампа, ала промени решението си. Беше толкова уютно да разговаря в сънливия полумрак. — Самолетът ми каца късно в петък — продължи Рик. — В събота е Нова година и се надявах да прекараме заедно празничната вечер. Разбира се, ако нямаш някакви други планове.

— С удоволствие.

— Прекрасно! Предполагам, че ще бъде най-добре да направя резервация в някой ресторант. Имаш ли предвид някое специално заведение?

— Ти избери. Имаш вкус за ресторантите.

— И за жените. Хей, купил съм ти подарък.

„А пък аз още не съм избрала нищо за теб — помисли си Луси.“

— А какъв е той?

— О, не — засмя се Рик. — Изненада. Заспивай сега. Ще ти се обадя в събота сутринта. Не много рано — добави той и тя долови смеха в гласа му.

— Би било тактично от твоя страна — Луси също се усмихна. — Лека нощ, Рик.

— Лека нощ, Луси. Приятни сънища.

Постави телефонната слушалка на място и се сгуши в леглото. „Празнична нощ с Рик — помисли сънливо доктор Неш. — Какъв прекрасен начин човек да започне новата година.“ Спомни си как тялото му се притискаше до нейното на коледното увеселение у Бил и страстта, с която я целуна по-късно. Това, че връзката им се развиваше бавно, бе прекрасно, ала не беше сигурна колко време можеше да поддържа такова темпо.

 

 

Рик стисна клетъчния телефон, пусна водата на тоалетната, излезе от банята и потъна в мрака на притихналата спалня. Якето му бе преметнато върху облегалката на едно кресло и той пъхна телефона в един от джобовете, минавайки покрай него.

Тя се бе отпуснала на леглото със затворени очи. Рик спря и я погледна. Клепачите й потрепнаха и се отвориха. В същия момент жадно протегна ръка към него.

— Върни се в леглото.

— Ти си ненаситна.

— Ммм — тя коленичи и приближи пълзешком. — А ти си вкусен.

Пое го в устата си. Той застена от удоволствие. Беше много умела и той скоро падна на леглото, зачервен и изнемощял. Жената се взря в него със зелените си котешки очи. Светлокестенявата й коса се разпиля около лицето.

— Весела Коледа!

— Коледа свърши.

— Тогава Честита Нова година! — По лицето й пропълзя ленивата усмивка. — Сега ще вземем душ, а после ще ме заведеш на вечеря.

— Невъзможно! — Рик се надигна в леглото и се намръщи. — Знаеш, че не бива да ни виждат заедно. Споразумяхме се.

— Не съм съгласна.

— Не!

— Уплаши ли се? Мъж като теб?

— По дяволите, наистина съм уплашен! Аз получавам заплатата си от Бил Милър.

— О, него никак не го е грижа какво правим ние.

— Едва ли е така, дявол да го вземе. Нямам намерение да продължавам този спор.

— Държиш се глупаво — отбеляза Рене. — Тук не е Италия. Освен това той не е мой съпруг.

— И добре, че е така. Ако бяхме в родното ти село, съпругът ти щеше да разстреля и двама ни. Или пък баща ти — Рик не се усмихваше.

— И в такъв случай щяхме да се чукаме цяла вечност — тя изпълзя през леглото и се разположи върху свитата му ръка. — Мислиш ли, че хората се чукат и на небето, любими?

— Съмнявам се, че някой би могъл да те спре.

Рене се разсмя, после протегна ръка и замилва вътрешната част на бедрото му.

— Ще ме вкараш в болница — Рик сграбчи ръката й и я ухапа леко, после бързо се търкулна през леглото и стана. — Имам нужда от някакво питие. Ти искаш ли?

Прекоси малкия й ултра модерен апартамент, влезе в кухнята и скоро се върна с две изстудени чаши.

— Как се чувстваше в онова малко градче в южна Италия? И къде се научи да говориш английски така добре? — Рик седна върху облегалката на едно кресло, където ръцете й не можеха да го достигнат.

— Пристигнах в Америка, когато бях на четиринадесет — отговори тя, поемайки питието си на малки глътки. — Баща ми умря, а аз и мама дойдохме да живеем при неговата сестра.

— В Ню Йорк?

— Не, в Маями. Но когато навърших деветнадесет, се омъжих и отново се върнах в Италия.

— В Амалфи, при графа?

— Да. Защо се интересуваш толкова?

Рик се усмихна.

— Опитвам се да си представя как си изглеждала като малко момиченце. Сигурно си била много сладка.

— Истинска лудетина!

— Това щеше да бъде второто ми предположение — той замълча за миг. — Не мога да разбера защо си се върнала в Америка. Италия е много красива страна.

— Познаваш ли я? Бил ли си там?

— Само веднъж. В Рим. И в Латино, на гроба на дядо си.

Рене отвори широко очи.

— Дядо ти е бил италианец?

— Не, но е умрял там — Рик пое солидна глътка от питието си. — Служил е в сухопътните войски по време на Втората световна война. Убили са го в битката при Монте Казино.

— Колко тъжно! Млад ли е бил?

— На тридесет и две.

— Ами баща ти? Той също ли е служил в сухопътните войски?

— Не, във флота. Ала не е целял блестяща кариера. Отбил службата си и напуснал.

Рене се вгледа в Рик над ръба на чашата си.

— Значи произхождаш от семейство на патриоти. Колко благородно!

— Нима не го одобряваш?

— Да участваш във войните на политиците? Това е глупаво!

— Твърде цинично изявление за жена, която дарява стотици хиляди долари на ОММП.

— Но това не е политика, а благотворителност — тя изпи остатъка от скоча и остави чашата на ниската масичка до леглото. — Изведи ме на вечеря, Рик. Обещавам, че никой няма да те застреля.

— Не, Рене.

— Е, аз отивам да взема душ, пък после ще видим — графинята се изправи и пое към банята, поклащайки предизвикателно бедра. — Ще дойдеш ли?

— Скоро. Позволи ми да те изненадам.

Рик изчака, докато потече водата от душа, после остави чашата си. Рене беше забравила вратата на банята открехната. Той се приближи и тихо я затвори, след което бързо и методично запретърсва апартамента.

 

 

Въпреки допълнителното натоварване заради епидемията, Луси беше решила да не пропуска редовните си занимания в лабораторията на ОММП в четвъртък следобед. Ала денят мина някак неусетно и едва след четири следобед тя затвори последния медицински картон и изключи компютъра. Всяка вечер, преди да напусне кабинета си, тя разглеждаше програмата за следващия ден. Така направи и днес. Жълтият лист на таблото й напомняше да се обади на Алиша, но стоеше там от понеделник, а все не й оставаше свободна минута да посегне към телефона. Хвърли поглед към часовника си. Вече беше закъсняла три часа — пет минути повече нямаше да бъдат от кой знае какво значение.

— Алиша? Обажда се Луси Неш. Незабавно искам да знам програмата на Бил, моля. Не, не желая да си уговарям среща. Свързано е с Жан-Пиер. Аз… просто се опитвах да си възстановя някои неща от онова време и се досетих, че ми беше споменавал нещо за среща с Бил. Дали би могла да ми кажеш за кога е била насрочена? Вероятно около отиването ни в Перу. Добре. Би ли могла да провериш и предния месец? Благодаря. Ще почакам.

Застанал до вратата, Джейк Уайс размаха някакъв медицински картон, ала Луси поклати глава.

— Излизам след две минути — каза му тя, захлупвайки слушалката с ръка. — Розмари все още е тук, ако случаят е спешен.

— Не е спешен. Възможно ли е да поговорим утре веднага след като дойдеш на работа?

— Разбира се. Най-добре ще бъде да ми донесеш рецептата за латките. Да, Алиша, все още не съм затворила. Кога? — Луси се намръщи и си записа. — Сигурна ли си, че е само тази? А случайно Жан да е споменавал по какъв повод иска да се срещне с Бил… Не? Благодаря ти много, Алиша. Честита Нова година и на тебе!

Луси затвори и запрелиства бележника си. Датата, която й бе съобщила Алиша, беше точно един ден след смъртта на Жан. А предния ден той трябваше да отлети за Франция.

 

 

Карл Андерс обличаше палтото си, когато Луси влезе през стъклената врата.

— Вече минава пет — започна без предисловие той. — Сигурно не възнамеряваш да работиш тази вечер.

— Весела Коледа, Карл — поздрави го тя, сваляйки връхната си дреха. — Хубав подарък ли ти донесе Дядо Коледа тази година?

Лицето на Карл се раздвижи, имитирайки усмивка.

— Да, много хубав. Извинявам се, че бях толкова рязък. Закъснявам за среща — той замълча за миг. — Бен и Корин ще си тръгнат скоро, другите вече си отидоха. Докога възнамеряваш да останеш тук?

— Не много. Трябва да попълня няколко таблици. Струва ми се, че сега е моментът да освободя ума си от тази грижа.

— Нали няма да влизаш в горещата лаборатория?

— Не.

— Добре. Човек не бива да посещава това опасно място, когато е уморен. Е, ще се видим догодина.

Луси посрещна това банално остроумие с по-широка усмивка, отколкото то заслужаваше, и влезе в лабораторията.

Когато мина край кабинета на Карл, забеляза, че компютърът му все още работи. Подскачащата детска топка, която се появяваше на екрана при режим „минимален разход на енергия“, се движеше бавно напред-назад. Може би трябваше да изключи компютъра? Не, по-добре въобще да не го докосва. Едно погрешно пипване на някой клавиш можеше да заличи резултатите от цял месец упорита работа. Прекоси опустялата работна площ, стигна до малката лаборатория, която заемаше, когато не работеше на Ниво Четири, свали палтото си и включи собствения си компютър.

„Подобно на филовируса Ебола, вирионът^[1] Перувиа съдържа седем полипептиди — записа тя. — Функцията на протеин VP402, открит във вирусната мембрана, не е известна. По молекулно тегло той наподобява VP40, открит в мембраната на вириона Ебола“.

В по-ранните си опити да отдели и идентифицира седемте протеини на вируса Перувиа Луси беше изненадана от необичайното им сходство с протеините на вириона Ебола и Марбург — и двата, произхождащи от Африка. Но след като размисли, тя реши, че може би този факт не е чак толкова странен. Преди милиарди години Африка и Южна Америка са били един континент. И тъй като филовирусите са едни от най-рано възникналите форми на живот на планетата, те са имали достатъчно време на разположение да мигрират сред огромната земна маса, преди тя да се раздели на два отделни континента.

Луси завърши записките си, затвори файл „ПРОТЕИНИ“ и извика файл „МОРФОЛОГИЯ“. Информацията в него също трябваше да бъде обновена.

„Плътността на вириона е 1.34 g/ml, определена посредством центрофугиране в градиент от калиев тартрат — записа тя. — Единствената молекула на линейна негативна единична РНК, която съдържа той, е приблизително 12.9 kb по размер и съставлява 1.3 процента от масата на вириона“.

— Довиждане, Луси — Бен, един от изследователите в лабораторията, стоеше до вратата. — Приятно прекарване на новогодишната нощ.

— Тръгваш ли си?

— И двамата си тръгваме — извика Корин зад гърба на Бен. — Не закъснявай! Районът е доста страшен нощем.

— Няма — обеща Луси.

Двамата изчезнаха по коридора към асансьора. Луси се протегна и се прозя. Денят наистина беше дълъг. „Перувиа се проявява или като дълга нишка, понякога разклонена, или в по-къса разновидност с формата на буквата U или числото 6. Докато нишковидните форми притежават различна дължина, достигаща до 12000 nm, наблюдавана в нашите проби, дължината, при която заразяването се осъществява най-бързо, е приблизително 1050 nm…“

„Колко интересно — помисли си Луси. — Дължината на всяка отделна вирусна нишка оказва влияние върху силата на действие на самия вирус. Вирулентността се увеличава заедно с дължината само докато тя достигне 1050 nm, след това действието на вируса започва да отслабва. Вирусна нишка с дължина 10500 nm е далеч по-слабо смъртоносна от друга, дълга 1050 nm. Същото е вярно и за Ебола.“

„Начинът, по който вирусът Перувиа прониква в клетките, остава неизвестен — записа Луси. — Молекули на РНК — куриер изобилстват в заразените клетки, ала РНК на вириона не е открита, което предполага светкавично блокиране на РНК на генома“.

В състояло се неотдавна обсъждане на резултатите, които бе постигнала в изследванията си, Луси бе успяла да изтръгне от мълчаливия Карл признание, че той прави опити да клонира РНК на генома на Перувиа, за да създаде РНК диагностична проба, специфична за вируса. С такава проба можеха да разработят полимеразна верижна реакция за количествен анализ. Докъде ли е стигнал Карл в тази област? Лабораторията пустееше, а компютърът беше включен — дали би посмяла да погледне файловете?

Всички компютри на лабораторията бяха свързани в мрежа, тъй като изследователите често си разменяха данни. Луси би могла да получи достъп до файловете на Карл чрез собствения си компютърен терминал. Тя написа името му, подаде команда да получи списъка с всички файлове, след това напечата „ПЕРУВИА“ и започна бавно да преглежда списъка от документи, които се появиха на екрана. „КЛОНИРАНЕ НА РНК“. Освети името на файла и тъкмо щеше да го извика на екрана, когато погледът й се спусна по-надолу. „САНГРЕ НЕГРА“.

Странно!

Луси си припомни стария трескав перуанец, обзет от гняв. Той настояваше, че САНГРЕ НЕГРА е зъл дух, върнал се обратно при хората. Очевидно появил се повторно под формата на Перувиа. Тогава защо Андерс беше използвал отделен файл „САНГРЕ НЕГРА“? Откъде би могъл да знае известното само на местното население название на болестта? Опита се да си припомни дали в своя доклад бе споменала нещо за САНГРЕ НЕГРА. Очевидно. И все пак защо Андерс беше създал отделен файл?

„Има само един начин да узная“. Опита се да извика файла на монитора, но екранът почервеня и се появи „ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП“.

Все по-странно и по-странно!

Затвори прозорците на програмата и започна отново. Сега подаде команда на компютъра да търси всички отпратки към фразата САНГРЕ НЕГРА. Той й посочи две: първият документ се появи под заглавие „САНГРЕ НЕГРА“, а при втория „САНГРЕ НЕГРА“ бе последвано от дата. Датата беше поставена преди две години.

Луси изписа обозначението на втората отпратка. Екранът отново почервеня и след малко пак се появи предупреждението „Ограничен достъп“.

— Защо се опитваш да получиш достъп до личните ми файлове? — задъхана, Луси се обърна и се озова пред разярения Карл Андерс. — Незабавно изгаси терминала!

— Божичко, Карл! — възкликна Луси задавено. — Страшно ме изплаши, по дяволите!

Андерс не отговори. Просто протегна ръка и натисна няколко клавиша. Само след миг екранът потъмня.

— Моите лични файлове — обърна се към нея той, едва контролирайки яростта си, — не влизат в работата ти.

— Имаш право. Съжалявам. Исках само да видя докъде си стигнал с клонирането на РНК…

— Тогава ме помоли да ти го покажа! — Лицето на Карл, което обикновено беше бледо, сега аленееше, а ръцете му бяха свити в юмруци. — Казах на Милър, че нямаме нужда от тебе тук, опитах се да го убедя, че само ще ни създаваш неприятности.

— Неприятности? Аз съм изследователят с най-богат опит, който работи за теб, Карл. Съжалявам, че имаш проблеми с жените…

— Имам проблеми с тебе, доктор Неш. Достъпът до онези файлове е ограничен. Как смееш…

За миг Луси си помисли, че ще я удари. Тя изблъска стола си и се изправи с лице към него, усещайки с пределна острота тъмната празна лаборатория.

— Стана случайно — заяви доктор Неш по най-спокойния начин, на който бе способна в момента. — Търсех файла с генома — опита се да си припомни дали на бюрото зад нея има нещо, с което би могла да се защити. Може би лампата… — Казах ти, че съжалявам…

— Млъкни! — за секунда се възцари тишина. — Значи затова днес дойде толкова късно? За да се опиташ да прочетеш файла на САНГРЕ НЕГРА? — той я наблюдаваше със студен неподвижен поглед. Освен гняв Луси откри в очите му още нещо. Страх.

— Грешиш — възрази тя разгорещено. — Търсих файла за клонирането на РНК и забелязах в списъка файл „САНГРЕ НЕГРА“. Това е всичко. Така местните жители наричаха болестта Перувиа, затова си помислих…

— Какво… какво си помисли?

„Запитах се защо ли си създал още преди две години файл с ограничен достъп за заболяване, което всъщност е открито съвсем наскоро.“ Гласно Луси изрече:

— Аз… просто полюбопитствах.

— Любопитството е взело главите на много короновани особи — Карл я гледаше с неприязън.

— Заплашваш ли ме, Карл? — ръката й се плъзна по повърхността на бюрото към лампата. Искаше й се Бен и Корин все още да не са напуснали лабораторията.

Още секунда погледът му остана впит в очите й, след което Карл се отдалечи от нея.

— Разбира се, че не те заплашвам — той прокара пръсти по челото си. — В миналото няколко пъти ми се е случвало разни хора да крадат резултатите от научните ми изследвания — навъсеното му лице се обърна към нея. — Сега внимателно пазя работата си.

— Но САНГРЕ НЕГРА… Всъщност това е Перувиа. Моята работа също е изцяло свързана с тази болест.

Карл поклати глава.

— Не, файлът, който видя, няма нищо общо с Перувиа.

— Но местните жители, перуанците…

— Терминът е описателен — нетърпеливо я прекъсна Андерс. — Черна кръв, тъмна кръв. Той е приложим за огромен брой тропически заболявания — мъжът закрачи напред-назад по цялата дължина на малката лаборатория и гневът му постепенно утихна. — Файлът се отнася до мои стари изследвания, които правих като частно лице в Мексико. Той няма нищо общо с ОММП. Името е чисто съвпадение — Карл се обърна към нея. Изразът на лицето му я предизвикваше да изрази несъгласие.

„Стари изследвания ли? Датата, поставена на файла, беше само отпреди две години.“ Луси кимна.

— И двамата работихме достатъчно за тази вечер — заяви твърдо Андерс. — Ще те изпратя до изхода и ще ти взема такси. Районът не е безопасен.

„И става все по-застрашителен“ — помисли си Луси, протягайки ръка към палтото си.

 

 

На следващата сутрин будилникът я събуди в шест. В шест и половина вече бе на път за центъра. Беше чувала, че Карл рядко пристига на работа преди девет. Имаше достатъчно време да направи втори опит с онези файлове, достъпът до които беше ограничен. Надяваше се, че ще отиде навреме и за визитацията в осем в болницата.

Погледна през прозореца на таксито към реката — сребристосива в светлината на утрото. След първото си силно смутило я посещение в лабораторията, винаги вземаше такси дотам. Беше скъпо, но много по-бързо.

Изкачи се с асансьора до втория етаж и потърси в чантата си картата, която ползваше като ключ. Влезе в тъмния коридор и надникна през стъклото. Слаба светлина идваше от приемната. Сигурно Карл снощи в бързината бе оставил някъде запалена лампа.

Или може би бе пристигнал някой друг?

Запромъква се внимателно по коридора и изведнъж спря. Обширната открита работна площ бе потънала в сянка. Светлина се промъкваше само през една открехната врата. Там имаше лаборатория. По това време тя би трябвало да бъде празна.

Луси се приближи на пръсти. Мъжът седеше пред компютърния терминал в отсрещния край на стаята, разучавайки съсредоточено нещо върху екрана.

— Би трябвало да си в Калифорния — каза тя зад гърба му.

Той трепна като ужилен, след това се обърна и впери поглед в нея.

— Божичко! Луси! Какво правиш тук?

— Бих могла да ти задам същия въпрос.

— За бога, за малко да получа разрив на сърцето.

Един миг двамата останаха взрени безмълвно един в друг, после Рик се засмя.

— Андерс промени програмата ми. Изведнъж реши, че някои неща са му нужни незабавно — преди да се изправи, натисна някакъв клавиш и екранът потъмня. — Успях да хвана един среднощен полет и пристигнах към четири призори. — Притисна я в обятията си. — Божичко, ухаеш прекрасно! Щях да ти се обадя в болницата тази сутрин — продължи Холандър и я пусна. — Не си бях и помислял, че ще се появиш тук — изгледа я въпросително.

— Дойдох само да разпечатам едни данни, които ми бяха необходими. Толкова бях изтощена снощи, че съвсем забравих — за миг си помисли дали да не каже на Рик за файловете с ограничен достъп, после си спомни колко близки бяха двамата с Андерс и реши, че ще бъде по-добре да премълчи. Не че нямаше доверие в Рик — просто се съмняваше, че той ще одобри тя да си пъха носа в личните файлове на Карл. — Най-добре ще е да се залавям за работа!

— Искаш ли кафе? — Рик я прегърна и я поведе към нейната лаборатория. — В кухнята има току-що направено.

— Не, бързам. Трябва да присъствам на консилиум в болницата — тя го огледа критично. — Изглеждаш съсипан от умора.

— Тези нощни полети са убийствени — Рик застана до вратата, наблюдавайки как Луси притегля стола към компютърния терминал. — Ти, за разлика от мен, изглеждаш прекрасно. Наистина ми липсваше, Лус.

— Ти също ми липсваше — тя му се усмихна. Рик наистина изглеждаше ужасно уморен.

— Утре вечер ще бъде прекрасно — една старомодна новогодишна вечер в „Рейнбоу“. Шампанско, смешни шапки, танци…

— Звучи забавно.

— Е, по-добре да те оставя да работиш. Ще ти се обадя. Може би след работа ще успеем да се видим и да изпием по едно питие.

— Може би. Макар че дневните ми дежурства в болницата обикновено прерастват в нощни. А и ми се струва, че имаш нужда от сън.

— Добре, ще видим как ще се развият нещата днес — Рик мина зад нея и я целуна по главата. — Хубаво е човек да се прибере у дома — той тръгна към вратата, но изведнъж спря. — Сигурна ли си, че не искаш кафе?

— Не, благодаря.

Луси проследи с поглед как той се отдалечава към кухнята, след това се съсредоточи върху екрана. Изписа няколко команди. Файлът „САНГРЕ НЕГРА“ го нямаше, липсваше и червеният екран, не се появи предупреждението за ограничен достъп. Направи втори опит и успя да извика списъка с файловете на Карл. Прегледа го целия. Повтори проверката, взирайки се внимателно във всяко име. Двата файла „САНГРЕ НЕГРА“ ги нямаше.

— По дяволите! Дявол да го вземе!

— Обърка ли нещо? — Рик стоеше до вратата, стиснал димяща чаша с кафе.

— Не. Няма нищо — Луси изключи компютъра. — Готова съм!

— Не забравяй отново да си вземеш компютърната разпечатка — напомни й той усмихнат.

— Да, да — Луси се приближи към бюрото си, взе напосоки някакви листа и ги пъхна в джоба на палтото си. — Благодаря. О, не знаех, че вече станало толкова късно.

— Ще ти се обадя — извика Рик след нея.

Видя как Луси изчезва по коридора, после чу приглушения тъп звук от тежките стъклени врати. Едва тогава отиде при принтера на бюрото й, вдигна капака му и пъхна ръката си вътре. Не усети никаква топлина. Принтерът очевидно не беше включван.

Отпусна се в креслото пред компютъра на Луси, впери поглед в тъмния екран и отпи малка глътка кафе, дълбоко замислен.