Нанси Фишер
Код „Червено“ (23)

Глава 22

— Тя изнесе отпадъците — обясни Джонатан. — Казах й да остави дамската си чанта в кабинета ви, сестро. Тогава я видях за последен път.

— Сигурно си е отишла — предположи Маргарета.

Джонатан поклати глава.

— Попитах я дали ще прекара нощта тук и тя ми отговори, че ще остане колкото е възможно по-дълго. Нямаше намерение да си тръгва веднага.

— Тя ни е чула — заяви Карл вбесен.

— О? Какво е направила? — недоумяваше Джонатан.

— С умствено разстройство е и се нуждае от помощта ни — обясни му строго медицинската сестра.

— Може да се крие някъде тук — предположи Карл. — Джонатан, претърси приемната и кабинета за прегледи. Маргарета, ти — тоалетните и двете бани.

— Може би трябва да я оставим на мира — предложи сестрата. — Не изглеждаше особено опасна.

— Обезателно трябва да я хванем — възрази решително Карл. — Тя мисли, че е лекар. Просто си представи, ако й хрумне „да лекува“ някого.

Маргарета ококори очи.

— Не бях се сетила за това.

Карл видя как Джонатан и сестрата тръгват към помещенията, които им беше определил да претърсят, я той самият се отправи към задната част и надникна в трапезарията. Празна. След това се насочи към вратата с надпис „Служебен вход“. „Колко глупаво! Глупаво, глупаво!“

Членовете на ОММП не бяха постигнали съгласие за тайното стълбище към мисията, но той бе настоял за него. „Ами ако нещо в лечението не тръгнеше както трябва? — бе изтъкнал навремето. — Ако персоналът научеше с какво се занимаваме в действителност?“ Не беше възможно и труповете да се измъкнат през главния вход. Така беше наложил мнението си. Но сега му се щеше това въобще да не беше ставало.

Андерс отвори вратата и закрачи по коридора към склада. „Вината е изцяло моя. Не трябваше да се паникьосвам. Не трябваше да бързам толкова. Ако бях заобиколил.“ За щастие Маргарета не беше забелязала старото палто, което беше грабнал от мукавения кашон, изпречил се на пътя му. Така създаде впечатлението, че идва отвън. Глупаво! Глупаво! Божичко, как мразеше сега тази Луси Неш.

 

 

Стълбището се издигаше нагоре сред пълен мрак. Луси се препъна и удари коляното си, следвайки слепешком завоите. Бързаше, защото очакваше всеки миг да чуе стъпките на Карл зад гърба си или да усети ръката му върху рамото си. Въздухът беше влажен и спарен, а металният парапет — много студен. Стълбището внезапно свърши, Луси се блъсна в някаква врата, политна, олюля се, ала все пак успя да се задържи. Затърси трескаво брава или някакъв лост. Обзета от ярост, накрая блъсна вратата и тя се отвори с остър, скърцащ звук. Озова се в нисък коридор, слабо осветен от разположени нарядко лампи.

„Добре. Това е добре. На път съм към лабораторията на ОММП. Оттам вече мога да се измъкна. Трябва само да вървя напред. Стига Карл да не ме настигне.“

 

 

Той огледа склада и забеляза с облекчение, че двата големи мукавени кашона са си на местата. Успокоен, се зае с останала част от помещението — отвори плъзгащите се врати на вградения шкаф, изблъска походните легла. Нищо.

Отново се върна в главния коридор. Джонатан настаняваше бездомниците в спалнята, обещавайки им одеяла и възглавници.

— Намери ли я? — обърна се Андерс към доброволеца.

— Не. А ти претърси ли склада? Трябва да взема одеяла оттам.

— Върви.

Джонатан изчезна през вратата с надпис „СЛУЖЕБЕН ВХОД“. Маргарета се появи от банята, поклати глава и продължи към кабинета си.

„Може би наистина си е тръгнала — помисли си Карл. — Не е възможно да се е скрила някъде тук. Проверихме навсякъде.“

„Но не и в гардероба — сепна се той. — Всъщност аз не проверих в гардероба. Но тя не е могла да влезе вътре, без да размести кашоните.“ По дяволите, дори ако се е пъхнала между тях, какво от това? Просто ще отиде и ще я измъкне. И Карл тръгна към вратата.

Освен ако Луси Неш вече не беше там.

Но това беше невъзможно. Той беше затворил пролуката. Всъщност дали наистина го бе сторил? Изпадна в паника.

— Да ти помогна — бързо предложи Андерс, виждайки, че Джонатан излиза натоварен от кафявата врата. Двамата заедно раздадоха одеялата, а после се върнаха и за останалите. — Ще огледам още веднъж — каза Карл на Джонатан, щом приключиха. — Но Маргарета вероятно има право, че Луси си е отишла.

Върна се в склада, премести кашоните и отвори. Гардеробът беше празен. Пъхна ръка вътре и докато търсеше пипнешком пролуката, усети течението. Той ли я беше оставил отворена или Луси Неш?

Пъхна ръка в джоба си, извади мощно електрическо фенерче, наведе се и премина през отвора.

 

 

Ниският проход зави наляво и завърши пред голяма стоманена плоскост, която хвърляше наоколо червеникави отблясъци. Наляво и надясно от нея имаше врати: едната — черна, студена на пипане, залостена с три стоманени пръта. Втората — също стоманена, но сива и по-малка. Върху нея беше нарисуван жълт символ, предупреждаващ за биохимическа опасност. Луси се мъчеше да разгадае какво означава всичко това, когато до слуха й долетя шум. Тя подскочи. Не разполагаше с време да опита късмета си със залостената плоскост, затова предпазливо блъсна вратата със знака за биохимическа опасност и я отвори. Нима щеше да посмее да влезе? Заключващият механизъм беше дезактивиран. Какво ли бе станало с материалите, съхранявани тук? Шумът от приближаващи се стъпки се усилваше, лъч от електрическо фенерче заигра по стената. Трябваше да рискува. Карл очевидно беше минал оттук, за да се добере до тайното стълбище, тъй като помещението беше незапечатано. Имаше вероятност да е чисто. Разбира се, по време на обучението й инструкторите винаги бяха подчертавали, че не се рискува в подобни непроверени терени. Това можеше да я убие. Но Карл беше не по-малка опасност. Усещайки как сърцето й бие до пръсване, Луси влезе в помещението и затвори вратата със знака за биохимическа опасност след себе си.

Едва доловима миризма се носеше в студения влажен въздух. Формалдехид. Тя знаеше какво означава това. В стаята цареше непрогледна тъмнина. Луси направи няколко крачки и удари глезена си в някакво желязо. Не биваше да губи време! Карл я следваше по петите! Трябваше да си намери някакво скривалище! Но как, след като не можеше да различи нищо пред себе си?

Тръгна обратно, по посока към вратата. Потърси пипнешком рамката й. Възнамеряваше да застане откъм пантите — така при отваряне щеше да я скрие. Това беше най-доброто, което можеше да направи.

 

 

„Оттук ли е минала?“ — питаше се трескаво Карл. Вероятно бе оставил пролуката отворена, бързайки за Луси, а тя може би беше чула разговора им и бе напуснала мисията. Все още се надяваше, че нищо не го заплашва, че тайната не е разгадана. Над вратата светеше червена светлина. Това го успокои до известна степен. Ако Луси беше влязла, светлината щеше да бъде зелена. Тя не би се досетила, че е нужно да я пренастрои. „Нито пък знае, че картата, с която влиза в лабораторията, може да отвори и тази врата“ — каза си Карл. Ако въобще картата беше в нея. И това беше станало спор. Той настояваше за два вида карти с различни кодове.

Отвори с ритник малката стоманена врата отдясно и запали осветлението. „Тук няма много места, където човек може да се скрие“ — помисли си Карл. Само шкафовете, сега заети с оборудването, което бяха използвали за обеззаразяване, бяха достатъчно големи, за да й послужат като скривалище. Въпреки това Андерс премина през празното отделение и влезе в помещението, което някога бе определено за персонала.

 

 

Луси стоеше неподвижно зад затворената врата, опитваше се да не диша и се молеше мъжът по-бързо да си отиде. „А после какво?“ Трябваше да забележи откъде ще излезе той. Ако Андерс преминеше през вратата, над която светеше червена лампа, Луси щеше да се върне в мисията и щеше да направи опит да се справи с Джонатан и Маргарета. Ако самият той слезеше долу при тях, тя щеше да се опита да премине през залостената врата и да влезе в лабораторията.

 

 

Най-сетне удовлетворен, Карл напусна помещението и се насочи към вратата, зад която беше скрита Луси. Поколеба се за миг пред нея. Доктор Неш беше почти сигурна, че е чул как бие сърцето й. Но Андерс се обърна, огледа за последен път празното отделение, след това протегна ръка към вратата и я притвори. За миг застина на мястото си, сякаш усетил нейното присъствие. Луси съвсем затаи дъх. Само ако Карл погледнеше надясно от себе си… Но той не го стори. Изруга, угаси осветлението и затвори вратата.

 

 

Луси изчака една минута, после внимателно открехна стоманената плоскост и надникна през пролуката. Чу, че стъпките му се насочват отново към стълбището, и видя как снопът на фенерчето му танцува из прохода. След това запали осветлението и се огледа. Железни рамки на кревати бяха подредени край стените на квадратното помещение, в което нямаше никакви прозорци. Кой беше лежал тук и защо?

Луси зави длан с полите на палтото си и отвори един от вградените шкафове. Електрическите тигани, дебелият кабел и кристалите формалдехид потвърдиха онова, за което тя вече се досещаше — намираше се в стая, която преди време е била гореща зона. От запазилата се миризма доктор Неш разбра, че неотдавна тук се е случило нещо — нещо, което е изисквало най-убийствените стерилизационни процедури за унищожаване на смъртоносни патогени. Само дано процедурите бяха изпълнили предназначението си!

„Преживях достатъчно за една нощ“ — констатира Луси, излизайки в коридора. От другата страна на тежката стоманена врата сигурно беше лабораторията на ОММП. Оттам щеше да се прибере у дома. Разходката пеш сред снежната виелица в този опасен район щеше да бъде детска игра в сравнение с тайните проходи, горещите зони и заплахата от спринцовката на Карл. Подозренията й се потвърждаваха — Рей е бил задържан в „Звезда на надеждата“, бил е заразен с Перувиа и по някакъв начин е оцелял. Отговорността за всичко това носеше Карл Андерс.

Луси внимателно разгледа ключалката. Тя много приличаше на… Дали само си въобразяваше? Е, струваше си да опита. Извади картата ключ, който бе получила от ОММП, и я пъхна в ключалката. Червената светлина над вратата угасна и на нейно място светна зелена. „Благодаря ти, Карл. Хиляди благодарности, че си толкова небрежен кучи син“. Отвори и влезе, но веднага спря и се намръщи. Вратата изщрака зад гърба и. Това обаче не беше лабораторията на ОММП. Къде, по дяволите, се намираше?

Един син и пет черни предпазни костюма висяха на облицованата с плочки стена пред нея. Върху черните не беше написано нищо. На синия се четеше: „Андерс.“ Беше все още влажен.

„Добре. Значи Карл разполага с отделна херметизационна камера за обеззаразяване! Всичко това означава, че помещението не отвежда до обикновените лаборатории, а до Ниво Четири. Аз само трябва да облека предпазния костюм и да премина.“ Но защо никога не беше забелязала вход към втора херметизационна камера за обеззаразяване в Ниво Четири? Камерите за обеззаразяване винаги са маркирани, така че да привличат максимално вниманието на изследователите.

Доктор Неш прегледа предпазните костюми. Макар че бяха със съединители за тръбите за кислород, имаха и самостоятелни кислородни апарати. Защо на Карл му е бил необходим кислороден апарат? В Ниво Четири имаше тръби, осигуряващи въздух!

Възможно най-бързо Луси свали само ботушите и палтото си и направо навлече стерилните работни дрехи. Знаеше, че е погрешно, ала не можеше да остави тук полата и пуловера си, защото Карл щеше да ги намери, пък и как да се прибере съвсем гола у дома. За щастие стерилните дрехи на Карл бяха достатъчно широки. Луси запечата ръкавиците и чорапите, след това взе един от големите черни предпазни костюми, провери го за дефекти в тъканта и го облече. Почака малко, после избра втори предпазен костюм и напъха палтото, ботушите и чантата си в него. Сложи си шлема и провери притока на въздух — кислородният апарат работеше добре. Затваряйки херметически втория предпазен костюм, в който бе събрала вещите си, Луси го прекара през камерата за обеззаразяване, след това премина през малкия бетонен склад за ботуши и влезе в горещата лаборатория.

Ала това не беше горещата лаборатория — не и нейната гореща лаборатория! Помещението беше много малко и имаше само един работен стенд. От ниския скосен таван не висяха тръби за кислород. Отсреща светеше компютърен монитор. Луси остави вещите си на пода и се приближи към него.

 

 

Карл махна стоманения лост от входната врата и се оказа срещу виелицата. Нима тя беше някъде навън в това време? Никакви стъпки не нарушаваха кристалната белота на снега и това означаваше… Какво? Че тя е излязла отдавна? Или че въобще не е излизала от сградата?

Снежинките пареха неприятно лицето на Карл, сипеха се по косата и веждите му, но той продължаваше да се взира в студената нощ.

 

 

… Далеч по-умерена разновидност, присъстваща в оригиналните проби, която аз нарекох Перувиа „B“…

„Втората разновидност на Тед Уайли — помисли си доктор Неш. — Карл е знаел за нея през цялото време.“ Тя бързо огледа материала.

… Подобни на грип симптоми в шимпанзетата, докато при проведените неотдавна опити с човешки същества се забелязва главоболие, повишена температура, не особено големи белези…

„Опити с човешки същества. Хора като Рей.“ Добавка в текста я насочваше към микрограма на вирусите на Перувиа „B“. Изучавайки внимателно втората разновидност, Луси веднага забеляза, че за разлика от версията на Тед, вирусните дължини тук бяха или по-големи, или по-малки от оптималната дължина, при която вирулентността беше най-висока. Карл беше работил с втората разновидност на вируса, преобразявайки я по някакъв начин. Освен това бе изпитал действието й върху човешки същества.

„Възмутително, Карл! Но може би твоята версия на по-умерената разновидност, тази Перувиа «B», има ефект на ваксина? Може би все пак нещо добро ще бъде извлечено от ужасяващите ти експерименти.“ И наистина, съсредоточавайки се върху текста, доктор Неш попадна на фразата: — „… ефект на ваксина по отношение на двете други разновидности…“

Двете други разновидности? Значи имаше и трета?

… Експериментите показаха, че Перувиа Морибунди е далеч по-зловеща от оригиналната Перувиа. Поставените под пълен контрол опити с хора доказаха смъртност деветдесет процента срещу смъртност шестдесет процента при оригиналната разновидност на вируса… Перувиа „B“ осигурява пълна защита по отношение на разновидността Морибунди…

Луси бързо прочете следващите няколко страници и се отпусна в креслото, усещайки, че й се завива свят. Карл беше работил с генетичната структура на вирусите, причиняващи оригиналната Перувиа, и бе създал далеч по-смъртоносен вариант на заболяването. Защо? Доктор Неш се замисли за горещата зона, от която току-що бе излязла, и потрепери. Рей бе имал късмет. Инжектирали са го с вируси на Перувиа „B“, по-леката версия, причиняваща кашлица, висока температура и белези. Хората в горещата зона са били заразени със смъртоносния вариант.

Втора забележка я отпрати към микрограмата на вирусите на Перувиа Морибунди. Вирусната дължина на всеки един от тях попадаше в обхвата на максимална инфекциозност и вирулентност.

Но как Карл би могъл да бъде сигурен, че Перувиа „B“ осигурява пълна защита срещу Перувиа Морибунди? Може би Рей е имал още по-голям късмет. Човек първо трябваше да се възстанови от Перувиа „B“; втората стъпка е да бъде инжектиран с Перувиа Морибунди — единствено по този начин Карл е могъл да се убеди, че изводите му са правилни. „Не мисля че те очаква Нобелова награда, приятелче“. Устните на Луси побеляха от едва сдържан гняв.

Върна се отново в началото на материала — искаше да го прочете по-внимателно, ала се страхуваше, че Карл ще дойде всеки момент.

Почувства как изстива от ужас. Не можеше да си поеме дъх, ала не от ярост. Въздухът в кислородния апарат беше на привършване.

Доктор Неш се изправи и се огледа диво наоколо. Можеше или да изтича до съблекалнята, нарушавайки процедурите по обеззаразяване и разпространявайки смъртоносни патогени навсякъде след себе си, или да открие някакъв път до лабораторията в Ниво Четири, където имаше тръби за кислород. Първият вариант не беше чак толкова лош, колкото изглеждаше на пръв поглед, защото Перувиа се предаваше само чрез заразена кръв или други телесни течности. Но дали това бе в сила след измененията, които Карл беше направил, създавайки Перувиа Морибунди? Ако съблечеше предпазния си костюм, без да премине през камерата за обеззаразяване, означаваше да рискува живота си.

Но въздухът свършваше…

Протегна ръце към гърба си. Някои кислородни апарати имаха малка кука, наречена „резервен клапан J“. Когато човек издърпаше тази кука, апаратът осигуряваше допълнителен въздух за още три минути. Луси не беше проверила предварително кислородния апарат — беше толкова сигурна, че ще намери тръби за въздух в лабораторията. След безкрайна, изпълнена с влудяваща паника минута тя изтегли куката. Ала три минути отсрочка не беше много. Вдишвайки колкото се може по-малко въздух, доктор Неш започна да изследва помещението.

 

 

— Съмнявам се, че ще се върне тук, ако е дочула разговора ни — подчерта Маргарета, поемайки малкия стъклен съд от Карл. — Не ми е особено приятно, че трябва да я упояваме — медицинската сестра преобърна запечатана ампула в пръстите си. — Какво е това?

— Стандартно успокоително — увери я Карл. — Всъщност Бил й го предписа, когато му казах, че тази жена може да се появи и тук.

— Бих се чувствала по-добре, ако самият той дойде и й сложи инжекцията със собствените си ръце.

— Разбирам те. Но доктор Милър не може да бъде навсякъде. А той наистина е загрижен за сигурността на мисията — Андерс замълча. — Постъпи така, както смяташ, че е редно.

За миг Маргарета се взря изпитателно в него.

— Моля, предайте моите благодарности на доктор Милър — изрече твърдо тя, — но предпочитам да не задържам тук този медикамент.

— Както желаеш — Карл прибра ампулата в джоба на панталона си. — Тръгвам си след малко.

— Не забравяйте палтото си — Маргарета се изправи. — Ще ви изпратя до входа.

— Не е необходимо — Андерс взе оръфаното палто и закрачи по коридора.

Маргарета го последва.

— Боя се, че трябва да залостя вратата с металния прът. Имали сме немалко неприятности.

Карл изруга под нос. Надяваше се тя да остане в кабинета си, а той отново да използва прохода в задната част на сградата. А сега трябваше да излиза навън в бурята и да ходи пеш до лабораторията на ОММП. При това беше с новите си леки обувки.

 

 

„Трябва да е на някое много очебийно място — пресмяташе трескаво Луси. — Карл няма никаква причина да го крие.“ Вече се задъхваше. Това бяха последните глътки кислород. Но тя продължаваше да опипва облицованите с плочки стени, търсейки нещо подобно на ключ или бутон. Нищо! „Добре. Намери контролния механизъм! Той все пак е използвал някакъв начин… отварял е някаква врата или подвижна част от стена… или каквото и да е, за да влезе в Ниво Четири.“

Доктор Неш се приближи до малкия работен стенд, опипвайки с ръце под него, стените наоколо, ниския таван. Чуваше как съскането на въздуха в шлема й заглъхва и тишината й напомняше, че времето й изтича безвъзвратно.

Сърцето й биеше лудо. Опита се да изчисли още колко време щеше да продължи да диша, преди натрупалият се въглероден двуокис да я накара да изгуби съзнание. Не й оставаше много. Вече се чувстваше леко замаяна. Стисна с ръце работната маса и опита да се успокои. „Някакво копче, ключ…“ Ала не намираше нищо. Дланта й не напипваше нищо… Не напипваше… Поради липсата на кислород реакциите й се забавяха. Дланта й губеше чувствителността си. Защо? „Ръкавиците!“ Вече беше силно замаяна. Наведе се и огледа долната повърхност на работната маса, едва успявайки да съсредоточи погледа си върху малкото метално копче в средата. „Копче. Прекрасно! Едно хубаво копче… Хайде. Хайде!“ С последни сили, Доктор Неш го натисна. Малка част от облицованата с плочки стена встрани от работната маса хлътна навътре. Зрението й вече бе загубило остротата си, но Луси успя да се промъкне през отвора. Пред нея се изпречи тръба за въздух. Успя да я сграбчи и да я свърже с предпазния си костюм. Едва тогава се изправи плахо, чувствайки как свежият въздух нахлува в шлема й.

Изминаха няколко минути, през които доктор Неш се съвзе достатъчно, за да огледа наоколо. Намираше се в лабораторията на Карл в Ниво Четири.

Освободи съединителя на шлема си от тръбата за въздух, премина бързо през отвора и взе черния предпазен костюм с дрехите и чантата си. След това се върна отново и се свърза с тръбата за въздух. Едва тогава блъсна с ръка подвижната част от стената, която плавно се плъзна на мястото си. Луси внимателно разгледа разположението й, за да може да я намери отново, после осъзна, че това изобщо не е необходимо.

„Само да имах кислороден апарат. Щях да се върна в лабораторията на Карл и да прочета и останалата част от материала, да проверя стъклениците с вирусите, които той бе скрил някъде там…“

Ала нямаше. А Карл щеше да се върне всеки момент.

„Тази вечер направих всичко, каквото можах“ — реши доктор Неш, отправяйки се към камерата за обеззаразяване. Сега най-доброто бе да извика някого на помощ.

Изправена под душа с дезинфекционен разтвор, Луси почувства как възмущението й към Карл отново пламва. ОММП я беше изпратила в Перу да се бори със смъртоносен вирус, а той беше използвал кръвните проби, за да създаде още по-зловеща болест.

„“И ваксина" — напомни си доктор Неш. — Но той не беше създал Перувиа „B“. Вирусите на това заболяване присъстваха в кръвните проби, които тя му бе изпратила.

Това беше наистина странно. Нима бе възможно вирусите на по-леката разновидност на Перувиа, служеща като ваксина, да са възникнали едновременно със самата болест?"

Доктор Неш се замисли за стареца от тропическата гора и за неговата съпруга. Тя бе взела две кръвни проби — една от мъжа и една от жената. Съвсем случайно първата проба бе попаднала в ЦКПИЗ, а втората — в лабораторията на ОММП. Очевидно тези две проби бяха източника на разновидността. Доктор Неш го бе предположила още когато Тед Уайли й спомена за пръв път за съществуването й. Но тогава нито тя, нито Тед бяха разбрали каква е разликата между разновидността и оригинала.

Когато старецът няколко пъти бе нарекъл болестта „Сангре негра“, настоявайки, че тя е зъл дух, върнал се за втори път при хората, Луси бе приела, че той е страдал от подобно заболяване по-рано. Филовирусите бяха открити съвсем наскоро и досега бяха предизвиквали заболявания с подобни симптоми.

Но вирусът на Перувиа „B“ не беше просто филовирус, предизвикващ подобни симптоми. Той беше същият филовирус. И ако се бе върнал за втори път… Не, в подобно твърдение нямаше никакъв смисъл. Перувиа „B“ нямаше такива смъртоносни симптоми като оригиналната Перувиа. Старецът сигурно бе оцелял след заболяване, причинено от друг филовирус. Но ако това наистина беше така, то какво търсеше вирионът на Перувиа „B“ в кръвта му?

Процедурата с дезинфекциращия разтвор приключи и Луси напусна бързо камерата. В съблекалнята свали черния предпазен костюм и стерилните работни дрехи, облече палтото си и обу ботушите. Грабна си дамската чанта и излезе в откритата лабораторна площ.

 

 

Карл вървеше бавно по заснежената улица. Краката му бяха влажни и премръзнали, бе пъхнал ръце в джобовете на старото, прекалено малко палто, което бе взел от мисията. Снегът бе поспрял, ала вятърът духаше силно, забивайки мразовити кристалчета в очите и гърлото му. „Вече си мъртва, Луси Неш — обеща си мислено той. — Вече си мъртва!“

 

 

Тя излезе от асансьора, прекоси тичешком тъмното притихнало фоайе и отвори вратата. Мразовитият вятър едва не я изтръгна от ръцете й, но Луси се пребори и забърза навън. Вратата се затръшна зад гърба й, ала острият звук бързо потъна сред воя на вятъра. „Божичко, колко е студено“. Забърза на изток, все по-далеч от реката. Беше съвсем наясно къде възнамерява да отиде.

 

 

Карл зави и потърси с премръзнали пръсти картата си. Пъхна я в ключалката, но впери поглед в снега пред себе си. Следи! Това означаваше, че тя бе успяла да се измъкне, а вече знаеше всичко. Но преди колко време бе излязла? В каква посока беше поела? Отпечатъците от стъпките й вече почти не се забелязваха. След една пресечка щеше съвсем да ги загуби. Положението беше безнадеждно. Андерс потрепери в тънкото палто. Обувките му бяха подгизнали. Вече не усещаше пръстите на краката си.

„Но кислородните апарати бяха почти празни. Тя не е имала време за нищо друго, освен да прочете файла с резултатите от изследванията, който бях оставил открит. Значи е научила за трите разновидности. И какво от това? Просто самостоятелни, извършвани от частно лице изследвания. Ами епидемията от туберкулоза? Просто бяха събрали бездомниците и ги бяха излекували. Нека Неш се опита да докаже, че не е било туберкулоза.

Не, тя не беше научила всичко.“

 

 

Луси се препъваше из преспите. Пръстите на ръцете и краката й се бяха вледенили, цялата трепереше. Ала умът и продължаваше трескаво да работи върху загадката на втората разновидност.

Старецът в джунглата — той беше ключът към истината.

През изтеклите месеци тя непрекъснато напрягаше паметта си, опитвайки се да си припомни подробности от срещата си с него. Той беше изрекъл няколко несвързани думи, след това бе повторил, че Сангре негра била донесена в тяхната земя от белите хора. Тогава тя прие, че старецът има предвид чужденци, хора, които не живеят в Перу. Навремето европейските изследователи и колонизатори бяха донесли в Новия свят сифилиса и грипа. Но от контакта си с Перуанските индианци Луси бе разбрала, че те приемат нещата твърде буквално. Нима бе възможно под фразата „hombres blancos“ да разбират „хора, облечени в бяло“? Лекари? Медицински сестри? Помощен медицински персонал? Затова ли старецът бе ругал и проклинал лекарите, които се опитваха да му помогнат, а после бе избягал в джунглата?

Доктор Неш се замисли за файловете „Сангре негра“ на Карл, датирани отпреди две години. Хантавирус в Мексико? Или вирус на Перувиа в Перу?

А нима Рик не беше споменавал, че е посещавал Перу? „Да правим само фотографии и да оставяме само следите от стъпките си“ — така казваше той. „Дали обаче Рик и Карл не бяха оставили в тази земя нещо съвсем друго? Но с каква цел? Още един експеримент на Карл с живи човешки същества?“

Луси се препъна в нещо и падна в снега. „Каква е ролята на Бил Милър във всичко това? — запита се тя, опитвайки се да стане. — Какъв е той — партньор на престъпниците или обикновена пионка, която те използват за свои цели?“ Карл сигурно бе научил за интереса й към мисията „Звезда на надеждата“ именно от Бил, но това все още не превръщаше доктор Милър в съучастник. Може би той просто мимоходом го бе споменал. В края на краищата Бил беше изтъкнат, високо уважаван лекар. Може би политическото му мислене бе наивно и проявяваше известна склонност да украсява с романтичен ореол примитивните култури, ала беше човек с добро сърце, твърдо решен да помага на онези, които не бяха галеници на съдбата.

Луси продължи напред олюлявайки се. Цялата трепереше. „Още пет пресечки. Само пет… Четири… Ето, вече съм близо…“ Беше й толкова студено, че не можеше да мисли съвсем ясно. Толкова, толкова студено, че вече въобще престана да мисли. „Още три пресечки… Две…“

Почти беше изгубила съзнание, когато най-сетне се изкачи по стълбището, опря се на парапета да не падне и натисна звънеца.

— Луси, за Бога! — възкликна мъжът. После протегна ръка, прегърна я и след като тя изцяло се отпусна върху него, я въведе в къщата. Свали първо шапката й, после покритото със сняг палто и мокрите ръкавици.

— Изследванията на Карл… — измърмори Луси с премръзналите си устни. — Видях…

— Не говори — изрече тихо мъжът. — Първо ще те стопля — той я притисна към себе си, милвайки гърба й, влажната й коса.

Луси отпусна ръце върху раменете му. Поемаше топлината на неговото тяло, опряно плътно до нейното. „Сега всичко ще бъде наред… Абсолютно всичко…“

Той я целуна нежно — устните му погалиха бузата й, след това врата.

— О, Луси — прошепна Бил. — Толкова се радвам, че си тук.