Нанси Фишер
Код „Червено“ (19)

Глава 18

— … и в този случай се оказа, че 0157:Н7 е същата разновидност на E. coli, причинила хранителното отравяне в Сакай, недалеч от Осака през 1996 година — диктуваше Луси на касетофона, който държеше в ръка. — По време на тази епидемия пострадаха повече от 6000 деца от началните училища, инфектирани с щам 0–157 на бактерията, консумирайки заразен обяд в училищата. Не се навъртай наоколо, Джейк, така буквално обтягаш нервите ми — тя кимна към него и посочи най-близкия стол. — Същата разновидност причини епидемията в САЩ през 1993 година, по време на която са се разболели 700 човека, консумирали недоопечени хамбургери. Имаше четири смъртни случая. Типичните симптоми, предизвикани от 0–157, са: диария, придружена с кръв, спазми на стомаха и в по-тежките случаи — бъбречна недостатъчност — Луси изключи касетофона и го остави върху папката с надпис „E. coli“. — Как е положението днес?

— Обичайният хаос. Чух, че си пожънала голям успех в столицата миналата седмица.

Луси се засмя.

— С присъщата си скромност бих желала да заявя, че се представих страхотно.

Джейк се усмихна.

— Поздравления. Никак не съм изненадан.

— Благодаря. Виж — продължи тя и отново протегна ръка към касетофона. — Нямам намерение да проявявам грубост, но не може ли да изчакаш мъничко? Подготвям се за конференцията утре сутринта.

— Аз пък трябва да мина на визитация след десет минути. Просто исках да те поканя на вечеря следващата неделя. Бет каза да доведеш и мъжа, с когото напоследък се срещаш.

— Рик ли? — върху лицето на Луси се появи несигурност.

— Така ли се казва? Кой е той?

— Името му е Ричард Холандър. Работи в лабораторията на ОММП, но не мисля, че…

— Ричард Холандър? — Джейк изглеждаше впечатлен. — Ученият от Станфорд?

— Да — Луси остави касетофона и съсредоточи цялото си внимание върху Джейк. — Познаваш ли го?

— Не, но съм слушал за него. И казваш, че ръководи лабораторията на ОММП?

— Не я ръководи, просто работи там. Има собствена лаборатория, извършва самостоятелни изследвания… Какво има?

— Нищо. Просто ми се струва твърде странно, че човек като Холандър работи за ОММП.

— Така ли? Защо?

— На първо място той е маниак на това сам да контролира всичко. Поне така са ми казвали. И съвсем не е алтруист.

— Ти май спомена, че не го познаваш.

— Не лично. Но един от моите стажанти бе работил известно време при него преди години. Гай подготвяше дипломна работа по биохимия в Станфорд, преди да се запише в медицинския институт. Разправяше, че Холандър бил с блестящ ум, ала твърде властен. Не проявявал особена щедрост в споделянето на постигнатите резултати с колегите. Не бил и особено безкористен, ако разбираш какво искам да кажа — Джейк замълча. — Съмнявам се, че би се отказал от професорската си длъжност в Станфорд, за да стане доброволен научен сътрудник в малка неизвестна лаборатория.

— Хората се променят — смотолеви Луси.

— Разбира се — успокои я Джейк. — Доведи го на вечеря.

— Всъщност… не съм съвсем сигурна за събота. Мога ли да ти съобщя допълнително?

— Добре. И не се отнасяй прекалено сериозно към онова, което ти казах. Просто повтарям клюката, която стигна до ушите ми преди седем години.

Когато Джейк Уайс излезе, Луси остана неподвижна известно време, после протегна ръка към визитника си и го запрелиства. „Хората се променят. Но не чак толкова много.“ Притегли телефона към себе си и започна да набира някакъв номер. Направи няколко безуспешни опита, но накрая успя да се свърже с Барбара Коули.

— Барбара? Обажда се Луси Неш. Аз също се радвам, че успяхме да се видим. Всъщност обаждам се да те помоля нещо странно. Мислиш ли, че би могла да намериш фотография на Рик Холандър? Имам предвид в някое от биологичните списания. Ами… подготвяме увеселение в негова чест, празнуваме първите шест месеца, откакто работи за ОММП, затова си помислих, че ще бъде хубаво, ако открием някоя негова статия, придружена с фотография. Бихме могли да я увеличим и… Наистина ли? Това би било прекрасно. Ще ми го изпратиш ли по факса, ако откриеш нещо? Да, колкото е възможно по-скоро — тя продиктува на Барбара номера на факса в кабинета си. — Много съм ти благодарна, Барб.

Остави слушалката и отново се съсредоточи върху незавършения доклад:

— След положителната идентификация на 0–157 в изпражненията на нашите пациенти, Обединената градска болница в Ню Йорк публикува изявление, предупреждаващо всички за опасността от консумация на недостатъчно сварено месо и бе отправен призив всички заразени да потърсят незабавно лекарска помощ… — гласът й заглъхна. „Фотографията на Холандър можеше да й помогне, ала нямаше да й послужи като окончателно доказателство.“ Отново протегна ръка към телефона, набра „Телефонни справки“ в Пало Алто и помоли за номера на централата на института в Станфорд.

Записа го в бележника на бюрото си. „Дали всъщност не преследвам фантоми. Но Рик наистина претърси апартамента ми. Защо един учен, молекулярен биолог, би направил това?“ Бързо набра телефонния номер.

След множество прехвърляния от една централа до друга, най-сетне се свърза с някаква дама от Катедрата по молекулярна биология и помоли да разговаря с Ричард Холандър.

— Той е в служебен отпуск до септември — осведоми я жената. — Желаете ли да ви свържа с друг сътрудник?

— Всъщност не. Ние с Рик… с Ричард сме стари приятели. Знаете ли как бих могла да го открия?

Дамата се поколеба.

— Аз съм отскоро тук. Но ако ми оставите името и телефонния си номер, ще се опитам да разбера и ще ви се обадя.

— Благодаря — Луси й продиктува необходимото, след което прекъсна разговора. „Удължен служебен отпуск?“

Е, засега беше направила всичко, което бе по силите й. Дописа доклада си за E. coli и го занесе в канцеларията да го напечатат.

В три и тридесет трябваше да участва в консилиум, а визитацията започваше в пет. Цял следобед проверява съобщенията в телефонния секретар и все хвърляше око към факса. Едва в шест я потърси телефонистката от централата.

— Доктор Неш? Отдел „Кадрово обезпечаване“ в Станфорд отговаря на вашия въпрос. Ричард Холандър извършва самостоятелно изследване в лабораторията на ОММП в Ню Йорк. Желаете ли да си запишете телефонния му номер там?

Луси старателно го записа в бележника си и благодари. „Е, това звучи убедително. Рик наистина е Ричард Холандър.“ Макар че той наистина бе претърсил апартамента й и този факт все още я объркваше и разстройваше, Луси почувства облекчение, че поне самоличността на този човек бе потвърдена.

След визитацията Луси отиде в кабинета да си вземе палтото. „Наистина глупаво от моя страна да си правя изводи, че грешката на Рик в хроматографския анализ има някакво значение. Той е старши научен сътрудник и вероятно от години не му се е налагало да работи с хроматограф — имал е на разположение толкова много дипломанти за тази работа. Без никакво съмнение се намира в процес на развод. А преценката на Барбара за височината му е просто неточна. Наистина преследвам фантоми. И все пак… поведението на Рик в събота вечер определено бе странно.“

Луси взе палтото си и отиде да се подпише на излизане от отделението.

— Значи днес си само на половин работен ден? — подразни я Джейк, приближавайки се зад гърба й.

— Много смешно. Всъщност ще поработя няколко часа в лабораторията на ОММП. Започнала съм един експеримент, а миналата седмица не успях да отида в четвъртък.

— Работиш прекалено много.

Луси се засмя.

— Кой ми го казва? Та ти едва намираш време да съблечеш бялата престилка.

— Приемам обвинението.

— Доктор Неш? — прекъсна я Пам, секретарката на отделението. — Онзи факс, който очаквахте през целия следобед, от Калифорния ли трябваше да бъде изпратен? Все още не е пристигнал, а аз трябва вече да си тръгвам.

— Аз оставам — заяви Джейк. — Ще помоля телефонистката от централата да ти се обади, ако го получим. Нали в централата имат домашния ти телефонен номер?

— Да, но факсът може да почака до сутринта.

— Както кажеш — той погледна към нея през очилата си. В очите му се четеше загриженост. — Работиш прекалено много, хлапе. Не се претоварвай толкова!

— Добре съм, Джейк.

— Сигурен съм — усмихна й се ведро, ала очите му си останаха все така загрижени.

 

 

— Бихте ли изчакали?

— Да, госпожо.

Луси излезе от таксито и извади картата си за външната врата. Дори и през деня този район изглеждаше неуютен, а нощем обстановката беше направо зловеща. Доктор Неш отвори малката стоманена врата, влезе в сградата и се обърна да помаха с ръка на шофьора.

„Джейк има право. Наистина се претоварвам. Всъщност нямаше никаква нужда да бъда тази вечер тук. Клетъчните култури могат и да почакат.“ Асансьорът пристигна, Луси влезе в кабината, после се поколеба, преди да натисне бутона за втория етаж. „Е, така и така вече съм тук.“ Натисна копчето и вратата на асансьора се приплъзна.

На втория етаж беше тихо и светло. Когато приближи кабинета на Карл, доктор Неш чу едва доловим шум от натискане на компютърни клавиши. Значи той все още работеше. Лабораториите пустееха. По гърба й пролазиха неприятни тръпки. Промъкна се внимателно край отворената врата на кабинета, доволна, че Андерс не бе усетил пристигането й. Щеше да бъде в Ниво Четири още преди той…

Луси замръзна. Човекът в кабинета не беше Карл Андерс! Бавно и безшумно тя се върна обратно и погледна към фигурата пред компютъра. Тъмна коса. Среден ръст. Широки рамене. Рик Холандър.

Вмъкна се в стаята, опитвайки се да разчете думите върху екрана. Рик се размърда, тя застина, ала той не се обърна. Холандър натисна някакъв клавиш и изображението върху екрана се промени. Луси приближи.

Вече можеше да прочете имената на файловете. Те бяха свързани с болестта Перувиа!

Доктор Неш стана свидетел как Холандър извиква командите „ТЪРСИ“ и „ВТОРА РАЗНОВИДНОСТ“. Откъде знаеше той, че в ЦКПИЗ бяха открили втора разновидност на вируса? И защо смяташе, че Карл има файл за нея? Та Андерс винаги бе отричал съществуването й! Луси видя, че програмата за търсене не откри нищо; чу ругатнята на Рик и проследи с поглед как той затваря списъка с файловете. Едва тогава осъзна, че това не бяха файловете на Карл, а нейните собствени.

Измъкна се от кабинета, питайки се какъв бе смисълът на епизода, на който току-що бе станала свидетел.

Луси вече беше отишла в коридора, когато Рик излезе от кабинета на Карл, стиснал компютърните разпечатки в ръка. Той я видя и застина на мястото си.

— Луси? — Известно време само се гледаха. — Да не си объркала деня, доктор Неш? — попита Рик мило, ала усмивката му бе принудена.

— Не можах да дойда миналия четвъртък. Исках само да проверя някои неща… по експеримента, който правя.

— Не е ли малко късно за влизане в горещата лаборатория? С цялата натрупана през деня умора?

— И ти работиш до късно.

Няколко секунди пълна тишина.

— Трябваше да свърша едни неща, за които ме помоли Карл — очите на Рик се спряха за миг на компютърните разпечатки. — Тъкмо приключих. Искаш ли да вечеряме заедно. Ще те изчакам.

— Не мисля, че ще свърша толкова бързо. Но все пак ти благодаря.

— Е, тогава ще подредя нещата и… хммм… ще си вървя — Рик понечи да тръгне към лабораторията си, но изведнъж спря. — Може би ще бъде по-добре да те почакам и да те закарам у дома. Районът не е безопасен.

— Всичко е наред. Ще се обадя за такси, когато приключа — Луси се застави да му се усмихне. — Върви си у дома, Рик. Ще се справя.

— Сигурна ли си? — Луси кимна.

Видя как Холандър безгрижно се отправя към лабораторията си и изчезна зад вратата. Тя все още не бе помръднала от мястото си, когато той отново се появи, вече с кафявото си кожено яке и куфарче.

— Ще се видим в четвъртък.

— Надявах се по-рано — отвърна и Рик и леко докосна косата й с връхчетата на пръстите си.

Звънът на клетъчния телефон накара и двамата да потрепнат. Луси се отдръпна и провери номера, който я търсеше от болницата.

— Извинявай — каза тя, отдалечавайки се към своята лаборатория. — Може би е нещо важно.

— По-добре да почакам, в случай че се наложи да те закарам в болницата.

— Доктор Уайс ме помоли да ви предам, че факсът, който сте очаквали днес следобед, е пристигнал — съобщи й телефонистката. — Искате ли да ви свържа с доктора?

— Не. Ще остане за сутринта — след като самоличността на Рик Холандър бе потвърдена, това можеше да почака. Така и така факсът не би изяснил каква е причината за любопитството му към апартамента й и към нейните файлове. Луси прекрати разговора и се отпусна в креслото, внезапно обзета от крайно изтощение. Просто не беше възможно да влезе в Ниво Четири тази вечер.

— Давам ти последна възможност да те закарам у дома — главата на Рик се показа през леко открехнатата врата.

— Мисля, че ще остана. Благодаря.

Рик се приближи и я целуна по главата.

— Не оставай прекалено до късно — той изчака още няколко секунди, но след като не получи отговор, само я изгледа въпросително и си тръгна.

Луси заслуша как стъпките му заглъхват към асансьора; след това подпря лакти на бюрото, отпусна брадичка върху дланите си и се замисли за компютърните файлове. Очевидно мистериозните данни на Карл за Сангре негра бяха заличени от диска. Тя винаги бе приемала, че самият Карл го е сторил. Но сега вече не беше толкова сигурна. Никога не бе предполагала, че Рик се интересува от Перувиа. Той не я разпитваше за това заболяване. Холандър вече бе пристигнал на работа онази сутрин, когато тя дойде по-рано и откри, че файловете са изчезнали. Кабинетът на Андерс беше тъмен. Нима Рик, а не Карл, беше отговорен за елиминирането им? Това ли всъщност беше малката му задача?

„От какво е породен внезапно възникналият интерес на Рик към филовирусите? А дали наистина се е появил така внезапно? Откъде той е научил за втората разновидност на вируса, след като Андерс отказваше да признае съществуването й? И каква връзка имаше всичко това с факта, че Рик бе претърсил апартамента й в събота?“

„Дневникът е разковничето“ — заключи Луси. Днес беше забравила да го отнесе в трезора. Бързо разрови дрехите в спортния си сак и се отпусна, обзета от облекчение, тъй като го напипа. „Това ще бъде първото нещо, с което ще се заема утре“ — обеща си тя. Как можа да забрави! Затвори сака и запрелиства бележника си, търсейки номера на таксиметровата компания.