Нанси Фишер
Код „Червено“ (14)

Глава 13

— Няма да му позволя да ме изхвърли от лабораторията само защото ме е уплашил — повтори Луси. — Няма да му позволя!

— Не зная, Лус — отвърна разколебано Рик. — Този човек е неуравновесен. Кой знае какво още е способен да стори.

— Проверих предпазния си костюм — прекъсна го нетърпеливо тя. — Беше напълно изправен. Но съединителят беше разхлабен.

— Е, може би самият той го е разхлабил?

— Тогава защо ще влиза след мен в лабораторията? Не, ако го беше направил наистина, щеше да остане някъде далеч, изчаквайки проклетото нещо да се разглоби, докато съм сама в Ниво Четири. Нещастен случай. Такива неща стават често.

— А какво мислиш за онова, което ти каза после? Не го ли прие като заплаха?

— Тогава — да, но сега… Мисля, че той просто се опитва да ме сплаши. Съвсем открито заяви, че иска да се махна. Като вземем предвид отношението му към жените, тъкмо сплашването е оръжието, което би предпочел. Е, да го вземат дяволите — Луси тресна чашата с кафе върху работната си маса. — Оставам!

— Хей, аз тука се опитвам да спася света — изтъкна Рик, попивайки кафето, разляло се върху купчина компютърни разпечатки. — Днес няма да влизаш втори път в Ниво Четири, нали?

— Едва ли! Съжалявам, че изпоцапах.

— Това са вторите разпечатки. Не си нанесла кой знае какви щети.

Луси бавно огледа някакъв изцапан лист.

— Все още ли работиш върху проекта за бактериофагите?

— Да, но Андерс ме помоли да направя анализ на едни протеини вместо него.

— И това е част от хроматографското изследване?

— Беше — Рик взе измокрения лист от ръката й. — Има ли някаква възможност да те видя тази вечер?

— На път за вкъщи трябва да се отбия до болницата и не зная колко време ще остана там. Да ти се обадя по-късно?

— Разбира се.

Луси си тръгна, ала спря пред врата.

— Хей, имаме посетител! Бил е тук.

— Милър ли?

— Да. Току-що влезе в кабинета на Карл. Обзалагам се, че ще му надуят главата със случилото се.

— По дяволите — Рик се приближи до нея и сложи ръка на рамото й. — Всички знаят, че Карл наруши изискванията за сигурност, промъквайки се зад гърба ти. Когато е разбрал, че не можеш да го чуеш, е трябвало да мине пред теб, да привлече вниманието ти и да посочи съединителя. Начинът, по което е постъпил, крие изключителни опасности. Всички знаем, че случилото се тук е по негова вина, а не по твоя.

— Благодаря — Луси го целуна леко по бузата. — Е, аз тръгвам.

— … ужасно опасно… Казвах ти, че жените са също така… — Луси спря пред кабинета на Карл, метнала палтото си през рамо. Карл говореше срещу нея, естествено. Тя се огледа коридорът беше празен. Приближи се до вратата и заслуша.

— … минал съм през всичко това — улови тя мърморенето на Бил. — … искам да зная за… — той приказваше по-тихо от Карл. Последва отговорът на Андерс: — … кръвоизливи у човекоподобните маймуни… фатални… не както при… освен ако…

„Нима Андерс правеше секретни изследвания с животни в заключената лаборатория?“ За жалост улавяше само една на десет изречени думи.

— … новата разновидност? — питаше Бил.

— … напълно ефективен — отговори Андерс. — Но само експерименти на живо ще…

— Говори се, че хората, които подслушват, научават само лоши неща за себе си — Луси рязко се обърна. Рик стоеше зад нея със сноп хартии в ръка. — Карл иска да му предам молекулните тегла преди пет. Ако го прекъсна на време, бих могъл да помогна — Рик й намигна заговорнически.

— Няма значение — започна Луси, ала той вече бе почукал. Мърморенето отвътре заглъхна. Вратата се отвори.

— Да? — Андерс изгледа намръщено първо Луси, после Рик. — Какво има?

— Измерих молекулните тегла, които ти трябваха. Но сигурно моментът не е подходящ?

Бил Милър също се появи на вратата.

— Можем да довършим разговора си по-късно — обърна се той към Карл. Очите му се спряха върху Луси и по лицето му трепна усмивка.

— Можеш ли да ми отделиш една минута?

— Тъкмо тръгвах към болницата, но… Разбира се, Бил.

Рик влезе в кабинета на Карл, а Бил последва Луси. Когато двамата отидоха на работното й място в лабораторията, той заяви:

— Няма да ти отнема много време.

Луси седна в креслото си, а Милър се разположи на един от столовете без облегалка.

— Бях ужасен, когато Карл ми разказа какво се е случило днес в Ниво Четири — лицето му беше сериозно. — Казах му, че при създалото се положение е постъпил съвсем неправилно. Създал е сериозна опасност. Всички ние ти дължим огромно извинение — замълча за миг. — Всъщност само извинение едва ли е достатъчно…

— Отчасти вината беше и моя — отбеляза Луси. — Трябваше да проверя по-внимателно предпазния костюм.

— Много великодушно от твоя страна, тъй като би могла да дадеш под съд ОММП. И щеше да спечелиш делото — той се усмихна, ала тревогата в очите му не изчезна.

— Няма да ви дам под съд, Бил.

— Радвам се да чуя тези думи. ОММП напоследък понесе много удари, след като Жан-Пиер… — Бил Милър се изправи. — Ти наистина умееш да работиш превъзходно в екип, Луси. Високо ценя това. И се надявам, че този инцидент няма да повлияе върху избора ти по отношение на моето предложение за работа.

— За мен той няма никакво значение — увери го искрено Луси.

По време на разговора им страничният шум непрекъснато се увеличаваше. Изведнъж гласът на Карл направо загърмя:

— … Просто не е възможно данните да са верни, Холандър. Дори не се доближават до очакваните. Как, по дяволите… Сигурно си настроил полето погрешно — настояваше високо Андерс. — Той изхвърча от кабинета си, следван по петите от Рик. — Покажи ми как настрои проклетия хроматограф! — Двамата изчезнаха в лабораторията на Рик и за момент наоколо се възцари тишина. След малко гневният глас на Карл отново избухна: — Електрическият ток е бил прекалено силен. Знаех си. Нека ти припомня как функционира хроматограф тип 1011, Холандър! Поставяш гел — суспензията от протеини в хроматографа и включваш електронното поле. То е поляризирано, нали? Затова и протеините мигрират от единия полюс към другия. Миграцията им се извършва с различна скорост. Ето защо можем да ги отделим един от друг и сме в състояние да ги измерим. Ясно ли ти е дотук?

Луси и Бил се спогледаха смутено.

— Ако електронното поле е много силно — гърмеше Андерс, — протеините мигрират прекалено бързо. Така че, когато пресечеш гела, те не се намират там, където би трябвало, и теглата им, които сме измерили, са погрешни.

Не можаха да чуят отговора, който измърмори Рик, но гласът на Карл остана висок и ясен:

— Проста грешка ли? Такава проста грешка може да допусне студент в предпоследната година от следването си, а не учен от Станфорд с твоята репутация. Добре, добре, настроил си погрешно апарата. Важното в случая е, че не си забелязал очевидния факт: молекулните тегла, които си получил, въобще не отговарят на предварително установените критерии. Трябваше да провериш измерванията. Направи ги пак! Веднага!

— Скоро ще се окажете с празна лаборатории, ако всичко това продължава — обърна се Луси към Бил, докато двамата наблюдаваха как Карл се втурва обратно към кабинета си. — Не можете да задържите хора като Рик, ако се отнасяте по този начин с тях.

— Зная — въздъхна Бил. — Ще поговоря с Карл.

— Бихте могли да поговорите и с Рик. А сега наистина трябва да тръгвам.

Милър проследи с поглед как тя изчезва зад ъгъла на коридора, после отиде и почука по отворената врата към лабораторията на Рик.

— Изглежда, че през по-голямата част от днешния ден трябва да се извинявам заради поведението на Карл Андерс — каза той.

Рик вдигна глава — лицето му беше зачервено и гневно.

— Дойдох тук, защото вярвах в работата, извършвана от ОММП — започна той. — Освен това бях развълнуван, че ми се предоставя възможност да се занимавам със самостоятелни изследвания посредством най-модерни технологии. Ала, честно казано, изглежда не си струва.

— Рик…

— Не понасям да ме хокат постоянно — продължи Холандър разпалено. Не съм някакъв си неизвестен изследовател, когото Карл може да разиграва, както му хрумне. Аз съм дяволски добър молекулярен биолог. И не се нуждая от всички тези глупости.

— Карл има един проблем — отвърна меко Бил. — Нуждае се от психологическа помощ и ще се погрижа да я получи — основателят на ОММП замълча за секунда. — Защо засега не оставиш всички тези неща — той посочи листовете хартия, разпръснати по бюрото. — Хайде да отидем да изпием по едно кафе, или бира. Иска ми се да поговоря с теб.

Рик се поколеба. „Нима Милър беше научил за бурното му приключение с Рене?“

— Хайде, вземи си палтото — подкани го Бил. — Колата ми е отвън.

 

 

— Карл извади късмет, че не му удари един — обърна се Милър към Рик, когато двамата се разположиха на бара в „Белият Кон“. — Лично аз бих го ударил — той махна към бармана и поръча две бири. — Идвал ли си тук?

Рик поклати глава.

— Нима си забравил, че съм от Калифорния?

— Това място е истинска институция — поне беше такова на времето. Мнозина от нас са прекарали значителна част от младостта си в този бар — спорехме какво не му е наред на обществото и как да елиминираме злините — Бил отпи от бирата, припомняйки си миналото. — Искахме да променим света — той въздъхна. — Днес тези момчета са станали изпълнителни директори на утвърдени рекламни агенции, адвокати в крупни корпорации… Боя се, че младежките идеали са нещо нетрайно.

— Струва ми се, че ти даваш своя принос за промяната на света.

Бил се усмихна тъжно.

— Предполагам, че е така. Макар че постигнатото винаги ми се струва недостатъчно — протегна ръка и си взе няколко солени пръчици. — Каза, че вярваш в мисията на ОММП. Означава ли това, че си запазил в себе си част от младежкия идеализъм?

— Не зная дали бих се изразил точно така. ОММП отговаря на важни човешки потребности и затова се чувствам добре като част от тази организация. Ала ако не ми беше обещана възможност да се занимавам със самостоятелни изследвания в оборудвана с най-модерна техника лаборатория, не бих дошъл при вас.

— Просветен човек, задоволяващ собствените си интереси — Бил се усмихна. — Одобрявам такава постановка — отново отпи от бирата. — Исках да разговарям с тебе извън лабораторията, защото онова, което ще споделя, е твърде… деликатно.

Вперил поглед в чашата, Рик си помисли: — „Той със сигурност знае за Рене“.

— Става въпрос за Луси. — Рик се обърка и изненадано изгледа Бил. — Разбрах, че вие двамата сте… много близки. И се надявам, че няма да изтълкуваш погрешно онова, което възнамерявам да кажа — той помълча известно време. — Знаеш ли за връзката й с Жан-Пиер? — Рик кимна. — Всъщност много съм обезпокоен от факта, че тя продължава да разследва случая около смъртта му.

— Защо? Бих казал, че ОММП е заинтересована някой да изчисти петното от репутацията на този човек.

— Да, в случай че това наистина е възможно.

— Нима мислиш, че е невъзможно?

— Да. Казах това на Луси. Предупредих я, че подобно разследване би било опасно за нея. Става дума за търговия с наркотици.

— Изглежда си твърдо убеден, че той е виновен?

— Кой може да знае в какво е бил замесен Жан-Пиер? — уморено изрече Бил. — Проблемът е, че арестът и самоубийството на Дидие оказаха сериозно влияние върху даренията за ОММП. Организацията не може да функционира без пари. Зя щастие обществеността има къса памет. Но ако Луси наистина успее да премахне всички обвинения от името му, тя вероятно ще поиска да оповести това в средствата за масова информация, ще се вдигне голям шум. Знаеш какви са хората. Те или няма да проявят интерес към факта, че репутацията на Дидие е възстановена, или пък въобще няма да повярват на опровержението. Просто ще си помислят: — „ОММП, незаконна търговия с наркотици…“. — Милър поклати глава, въздъхна дълбоко и си взе една солена пръчица. — И всичко това, ако историята има положителен развой. Ако обаче Луси открие доказателство за вината на Дидие и до него се доберат журналисти… Разбираш ли към какво се стремя?

— Искаш да използвам влиянието си, което имам над Луси, за да я накарам да престане с разследването? — Тази идея изглежда развесели Рик. — Просто го забрави — ученият разчупи солената пръчица на две. — Освен това Луси спомена за него само веднъж. Сигурен ли си, че все още се занимава със смъртта на Жан-Пиер?

— Преди известно време самата тя ми каза, че изоставя тази работа, но изглежда още не го е сторила. Просто искам да държиш очите и ушите си отворени. Арестът по обвинение за търговия с наркотици ни се отрази зле, твърде зле. Трябва да осигурим сериозен контрол, за да не излезе друга неприятна информация на бял свят. Просто те моля да ме държиш в течение. Направи така, че да зная онова, което знае тя. За доброто на ОММП. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

— Не, не мисля, че бих могъл.

— Спомена, че работата ти в ОММП те кара да се чувстваш добре.

— Работата е едно, шпионирането — съвсем друго.

— О, хайде да не проявяваме излишен драматизъм. Просто те моля да ми помогнеш да защитим репутацията на ОММП и способността й да набира финансови средства. Просто искам да бъда осведомяван за всичко, което би могло да ни изненада и да ни забие нож в гърба — той потупа Холандър по рамото. — Работи заедно с мен за това, Рик. Карл няма да остане на настоящия си пост още дълго. А аз зная как да възнаграждавам лоялността.

— Не искам да нараня Луси.

— Да я нараниш ли? Тъкмо обратното. Не мисля, че тя има някаква представа с какво се е заела. Можем да я защитим, ако нещата загрубеят.

— Предполагам, че това е разумно — изрече бавно Рик. — У нея има особена женска храброст, иска й се да се справя с всичко сама. Обзалагам се, че дори не е споделила с теб какво й е казал Карл, след като й обяснил, че е спасил живота й.

— Какво й е казал? — Бил се намръщи.

— Нещо от сорта на: — „Ако исках да те убия, нямаше да пропусна да го сторя“.

— Божичко! — изразът по лицето на Бил показа колко дълбоко е шокиран. — Наистина ли го е казал?

— Боя се, че да. Хмм, ще ми се да не споменаваш нищо по този въпрос на Луси. Тя ще се досети, че аз съм ти казал.

— Щом настояваш — съгласи се неохотно Бил. — Но, дявол да го вземе, сигурен съм, че ще говоря по този въпрос с Карл — той се поколеба. — И каква беше реакцията на Луси?

— Тя смята, че Карл се е опитвал да я сплаши, за да я накара да се махне. Разбира се, Луси няма да му позволи да го стори.

— Разбира се — Бил се усмихна. — Всяка жена, която се чувства уютно в Ниво Четири на биологическа безопасност, очевидно не се плаши лесно. Тъкмо това е причината ти и аз да работим заедно. Да я предпазим от самата нея.

— Ами, щом смяташ, че е така…

— Знаех, че мога да разчитам на теб — Бил извади портфейла си и остави няколко банкноти на бара. — Рене ме уверява, че си особено пристрастен към работата си. — Рик се изчерви, ала изражението на Милър остана дружелюбно. — Самият аз съм твърде привързан към графинята — продължи той. — Но между нас двамата никога не е имало нищо сериозно. А, Рене е с толкова свободолюбив дух. Надявам се, че си използвал кондом — Милър се изправи и все сакото си. — Остани и допий спокойно бирата си. О, би могъл да обмислиш и възможността да приключиш отношенията си с Рене. За предпочитане — по телефона. Естествено, не би желал нещо да накърни връзката ти с Луси. Особено сега. Дръж ме в течение — на вратата Милър се обърна, помаха ръка с вдигнат палец и изчезна в сгъстяващия се мрак.

Рик мрачно пресуши чашата си.

— Искате ли още нещо? — попита го барманът.

Рик поклати глава.

— Имате ли телефон, който бих могъл да използвам?

— Отзад. До тоалетните.

Барът започваше да се пълни. Рик си проправи път и потърси в джоба си дребни монети. Телефонът беше на много явно място. Ала късият коридор в момента беше празен, пък и шумът от кухнята щеше да заглуши гласа му. През следващите няколко минути Рик проведе два разговора. Нито един от тях не беше с Рене.

 

 

На товарния док, под пъстрата емблема на фирмата „Крал Банан“, трима мъже товареха някакъв бял камион. На него имаше емблема на тръста, танцуващ банан и корона, обсипана със скъпоценни камъни, кацнала несигурно върху огромно човешко око. Други двама мъже изнасяха щайги с плодове от склада и ги подреждаха по циментовата платформа. Никой дори не повдигна глава, когато Бил Милър премина и се отправи към една очукана врата наблизо. Натисна звънеца и незабавно бе допуснат да влезе. Фирмата „Крал Банан“ въртеше оживен бизнес и честите посещения на различни посредници бяха обичайно явление дори и в този късен час.

Ала след като се изкачи по стръмното мръсно стълбище, Бил не спря пред вратата от матирано стъкло, отвеждаща до офиса на фирмата за търговия на едро, а продължи по отдавна непочиствания коридор към мъжката тоалетна. Влезе в последната от трите свободни кабини, заключи вратата, наведе се и намери петата плочка отдясно. Натисна шестата. Тя се повдигна и откри ключалка със странна форма. Милър пъхна в нея ключ и го завъртя. Част от стената се отмести безшумно. Той се наведе и закрачи в полумрака, после протегна ръка и задейства механизма на втора, автоматично отваряща се врата. Когато и тя се отдръпна, участъкът от стената, облицован с плочки, се върна на предишното си място и прилепна така плътно, че бе невъзможно да се забележи каквато и да била пролука.

Коридорът, в който се озова, беше тесен, студен и лошо осветен, завиваше под прав ъгъл и отвеждаше до врата, монтирана точно в центъра на гола бетонна стена. Милър отново постави ключа в ключалката и натисна.

В малката зала прозвуча сигнал „тревога“ и всички присъстващи вдигнаха глави. Съвсем бавно част от отсрещната стена се отмести. Бил Милър влезе, донасяйки със себе си спарен въздух.

— Всички ли са тук? — попита той. — Тогава да започваме.

 

 

Луси си наля чаша студено кафе и се отпусна на креслото във фоайето, където лекарите си почиваха. Половин час работи с повторно постъпилия в отделението болен от СПИН пациент и остави съобщение на телефонния секретар на Рик, че тази вечер до късно няма да се прибере. Кафето беше отвратително, ала тя въпреки това го изпи, тъй като се нуждаеше от кофеин.

„Заела съм се с прекалено много задачи едновременно. Ако работата в ОММП беше на Ниво Едно, или дори на Ниво Две…“ Ала стресът на Ниво Четири беше прекалено голяма добавка към вече напълно претоварения й работен график. Отказа се от допълнително кафе и изхвърли празната чаша в контейнера. Не, не беше стресът от Ниво Четири, реши накрая тя. По-скоро ставаше дума за стрес, от Карл Андерс.

Защо този човек толкова не я одобряваше? Добре — не харесва жените. Ала все пак Андерс не беше млад, сигурно и по-рано бе работил с изследователи от женски пол. Бил Милър му беше шеф. А Бил харесваше жените, подкрепяше ги. Осъзнаваше ли той колко патологични са реакциите на Карл?

Луси си припомни вечерята с Бил и се усмихна. „Истинско олицетворение на шестдесетте години на века. Все още си въобразява, че участва в революционното преобразяваме на света, докато седи в креслото си. Лекар, който никога не е загубвал младежката си решимост да излекува човечеството, да помогне на слабите и унизените. Загрижен. Идеалистичен.“

— Доктор Неш, във второ интензивно, северното крило. Повтарям. Доктор Неш…

Луси скочи и излезе в коридора. „Наистина ли Бил Милър познава добре Карл Андерс? — питаше се тя, изкачвайки се по стълбището. — Доколко Карл споделя теориите на Бил за социални реформи? Съществуваше ли някаква друга причина — освен очевидната, поради която Карл Андерс искаше тя да се махне от Ниво Четири?“

 

 

— … шест милиона долара. Фондация „Луис Стентън Уилямс“ одобри дарение на стойност три милиона. Ала голямата новина е, че Алекзандър Киамос ми даде чек за тридесет милиона — Бил се усмихна на хората около грубата дървена маса. — Както виждате, ОММП вече се възстанови напълно от… Х-м-м, проблема с арестуването на доктор Дидие.

— Не и в областта, за която отговарям аз — тези думи бяха изречени от жена с тъмносин жакет, джинси и високи до коленете ботуши. Тя му подаде отпечатан на компютър лист с финансови отчети. — Това са данни от изтеклите три месеца. Шефът ми е загрижен.

— Моля, успокойте го. Сигурен съм, че инцидентът скоро ще бъде забравен и всичко ще бъде както по-рано.

— Докато онази ваша лекарка не напомни на целия свят за него.

— Уверявам ви, че няма никакъв риск. Следим я съвсем отблизо. Взели сме и допълнителни мерки. Моля ви, информирайте вашия шеф за това — жената стана, Бил също се изправи. — Благодаря ви, че се присъединихте днес към нас. Моля, предайте моите поздрави на господин Торториело.

Жената кимна и отиде до отсрещния край на помещението, изчаквайки Бил да направи магията с подвижния участък от стената. Когато тя излезе и стената отново се оказа на мястото си, Милър се обърна към останалите:

— Сега можем да разговаряме по-свободно.

— Сигурен ли сте, че тя не знае? — попита представителен мъж на средна възраст с оредяваща руса коса, хвърляйки поглед към подвижната стена. — Нито пък нейният… х-м-м… шеф?

— Абсолютно съм убеден — отговори Бил. — Освен ако някой от присъстващите тук е проявил невнимание — той ги огледа строго. — Например ти, Карл — Андерс понечи да изрази гневния си протест, ала Милър го прекъсна с ръка.

— Какво? — попита светлокосият мъж и очите му блеснаха тревожно. — Какво е станало?

— Нищо, което би могло да те разтревожи отговори бързо Бил. — Вече се справихме с положението. Но случилото се е пример, че трябва да поддържаме стриктни мерки за безопасност във всичко, което правим — той започна да събира листата от масата, без да обръща повече внимание на Карл.

— Сигурен ли си, че беше разумно от наша страна да привличаме Торториело? — попита нисък сивокос мъж. — Резултатите бяха феноменални… докато Дидие… И все пак…

Бил спря, облегна се върху масата и се наведе към човека, който бе задал въпроса.

— Единственото, което има значение, са резултатите, Оливър. Никога не забравяй това — Милър се изправи и се обърна към всички присъстващи: — Работейки зад кулисите, приятели, ние извършваме изключително важно дело — създаваме нов, по-добър световен ред. Дори ако ни се наложи да изцапаме ръцете си.

Светлокосият мъж кимна ентусиазирано.

— Важното е какво ще постигнем накрая — съгласи се той. — Средствата, които ще използваме, нямат никакво значение.

— Точно така. Както е известно на всеки хирург — продължи Бил, прибирайки документите в коженото си куфарче, — понякога се налага да режем надълбоко, за да спасим пациента. Готов съм да извърша тъкмо това. Всички ние трябва да бъдем готови — затвори куфарчето с рязък жест. — Смятам, че си свършихме работата. Ще ви уведомя за датата на следващата ни сбирка.

Милър отвори подвижния участък в стената.

— Карл? Бих желал да поговорим, моля — той издърпа учения настрана, докато останалите напускаха залата. — Отнасяй се по-меко с Холандър. Не искам да го загубя.

— Той допусна глупава грешка — отвърна нетърпеливо Карл.

— Същото се отнася и за доктор Неш — продължи Бил, подминавайки забележката. — Не искам да загубя нито един от тях. Разбра ли?

Карл сви рамене.

— Ти си шефът.

— Точно така. Моля те, не забравяй какво ти казах. Сега може да си вървиш — Карл се отдалечи, навъсен като буреносен облак.

Когато стената отново се плъзна на мястото си и помещението остана съвсем празно, Бил се приближи до една малка ниша. Облече бяла престилка, която беше приготвена предварително, премести малкия пакет от дипломатическото си куфарче в джоба на престилката и се наметна с палтото си.

Отново прекоси стаята, отвори подвижния участък в стената и излезе в подобния на катакомба коридор, опипвайки нервно стъклениците в джоба си.