Нанси Фишер
Код „Червено“ (10)

Глава 9

Младият мъж наблюдаваше с отвращение статуите, които Луси бе поставила на бюрото пред него.

— Боя се, че това са типичните боклуци, които грабят туристите. Надявам се, че не сте платили твърде голяма сума за тях.

— Те са подарък.

Мъжът погледна Луси и повдигна лявата си вежда. Очевидно клиентите на галерия „Бентън-Буш“ не бяха хора, получаващи такива долнопробни подаръци.

През изтеклата седмица, откакто Моника беше направила изненадващото си предположение, Луси мислеше най-вече за него. Ала работното време на галериите и собствената и заетост в болницата съвпадаха и това не й позволи да предприеме каквото и да било до Бъдни вечер. Междувременно си направи план. Беше решила да започне с експертна оценка от законно функциониращите галерии — такива, които не бяха изброени в тетрадката на Жан-Пиер. След това щеше да пристъпи към подозрителните. Възнамеряваше да спомене името на Жан и да следи как ще реагира отсрещната страна. Ако забележеше нещо, щеше да прояви настойчивост и да предложи да продължи оттам, откъдето бе прекъснал Жан-Пиер. Така щеше да провери дали някой ще налапа въдицата.

Макар че улиците в тази студена неделна утрин бяха пълни е хора, решили да направят покупките си за Коледа в последната минута, търговията с произведения на изкуството не беше и наполовина така популярна, както бизнесът с пуловери, книги и вратовръзки, затова собственикът на галерия „Бентън-Буш“ бе проявил истинско нетърпение. Но то се изпари в мига, когато тя извади фигурите от сака. Това беше третата галерия от обиколката й. Досега мнението на експертите съвпадаше: статуите бяха истински боклук. Луси благодари на мъжа, опакова дървените фигури и си тръгна. „Дойде време и на горещите съмнителни свърталища“. Галерия „Никой“ се намираше зад следващия ъгъл.

Но трябваше да преживее истинско разочарование. Дори името на Жан-Пиер накара собственицата само да примигне. Тя се оказа крехка дама на средна възраст в моден костюм, която припряно обяви, че статуите са без никаква стойност. Осъзнавайки, че Луси няма да купи нито един от експонатите с прекалено надути цени, галеристката се обърна да помогне на друг клиент, чиято външност загатваше по-внушителни финансови възможности.

Същата сцена се разигра и в „Vieillesse“. Доктор Неш остана с впечатлението, че когато спомена името на Жан-Пиер, в очите на собственика проблесна някакво пламъче, но след това намеците й, че може да достави повече и по-висококачествени произведения на изкуството бяха посрещнати с хладна учтивост. Ето защо тя отново се намери на улицата.

Въздъхна, спря едно такси и пое към картинна галерия „Станислас“. Очевидно подходът й беше неправилен. Имаше задръстване, затова разполагаше с достатъчно време да обмисли положението. Когато слезе пред антикварния магазин на авеню „Колумб“, вече имаше нов план.

Но къде беше галерия „Станислас“? Луси провери номера. Да, тъкмо това беше мястото, което търсеше. Тогава я зърна. Малка табела върху мръсна врата. Входът не беше заключен. Вътре имаше домофон със седем копчета, под които върху етикети бяха написани имената на наемателите, обитаващи малката невзрачна къща. Луси натисна звънеца с надпис „ГАЛЕРИЯ «Станислас»“.

— Кой е? — през микрофона долетя мъжки глас със силен акцент.

— Луси Неш. Колекционер. Един от моите приятели ми разказа за вас. Спомена, че разполагате с много специални неща.

— Кой ви каза това?

Луси познаваше един-единствен колекционер на произведения на изкуството, ала той беше толкова известен, че вероятността Станислас да е чувал за него беше твърде голяма. Ако предположението и се окажеше вярно, то можеше да й помогне да проникне вътре.

— Доктор Бил Милър.

Дълго време не се случи абсолютно нищо и Луси започна да си задава въпроса дали преценката й не се е оказала погрешна. Може би Бил не беше чак толкова известен в артистичните среди. Но тогава гласът отново се обади:

— Качете се на третия етаж. Ще ви посрещна на площадката — вътрешната врата забръмча, отвори се и Луси влезе.

Заизкачва се по напуканото каменно стълбище, потънало в полумрак. Това място беше в пълен контраст с останалите галерии. Този факт странно защо я изпълни с надежда.

Стегнат, подобен на птица мъж, прехвърлил седемдесетте, стоеше на площадката на третия етаж. Беше с добре скроен тъмен костюм и носеше копринена вратовръзка с разнообразни цветни мотиви. Подпираше се на бастун от абанос и я наблюдаваше внимателно.

— И така — започна мъжът, когато Луси се изправи пред него. — Вие сте Луси Неш?

— Да.

— Аз съм Бено Станислас — той протегна ръка и Луси я стисна. — Какво колекционирате, Луси Неш?

— Южноамериканско изкуство. Старинни предмети.

— Разбирам. От Предколумбовата епоха?

— Да.

— И онзи Бил Милър, за когото споменахте, ви е препоръчал да дойдете при мен?

Луси кимна.

— Каза, че притежавате много необикновени неща.

— Наистина притежавам — очите му станаха сурови. — Ала не познавам никакъв Бил Милър.

— Х-м-м, господин Станислас, бихме ли могли да разговаряме вътре?

— Вътре ли?

— Във вашата галерия — Луси се огледа.

Станислас се намръщи.

— Имате грешка. Аз нямам никаква галерия.

— Но надписът…

— Аз съм търговец, госпожице Неш. Купувам и продавам на частни лица. Нещата, които предлагам, не са публично достояние — след тези думи той й обърна гръб.

— Почакайте! Моля ви! Аз съм приятелка на Жан-Пиер Дидие.

Мъжът спря.

— Не познавам такъв човек — отговори й Станислас, без да обръща глава. — Довиждане.

— Имам неговия бележник.

Търговецът спря.

— И защо този факт би трябвало да ме заинтересува?

— Защото името ви фигурира там.

Старецът вдигна бастуна си и за миг Луси помисли, че ще я удари, толкова гневно бе станало лицето му.

— Точно така — бързо заговори тя, отстъпвайки назад. — Аз съм… негова приятелка. Бизнес партньор. Той ми поръча… — Луси вече импровизираше: — Поръча ми да дойда при вас, ако му се случи нещо.

Станислас бавно отпусна бастуна, пое дълбоко дъх, за да овладее чувствата си, и замърмори нещо. Последваха няколко секунди пълна тишина.

— Не зная за какво става дума — заяви накрая възрастният човек, ала тонът му беше несигурен, а изразът на лицето му — плах.

— И на двама ни е известно! — Станислас се изправи, вперил недоверчив поглед в нея. „Той мисли, че съм от полицията — осъзна Луси. — Или пък — митнически служител.“ Не беше сигурна точно коя служба би се заела с разследването на незаконна търговия с произведения на изкуството, ала без съмнение имаше такава и старецът бе убеден, че тя действа от нейно име. Доктор Неш извади от дамската си чанта лична карта, удостоверяваща, че работи в болница и я тикна пред лицето му.

— Ето, погледнете! Аз съм лекар, също като Жан-Пиер. Доктор Дидие. Работя в общата градска болница в Ню Йорк. Бяхме заедно с Жан-Пиер в Перу, когато той… Лекар съм. Виждате ли?

Старецът неохотно разгледа личната карта, преобръщайки я в изкривените си от артрита пръсти, след това рязко й я върна.

— Влезте! — Луси го последва по къс тъмен коридор, който ги заведе в малка прекалено гореща стая.

— Седнете — нареди й мъжът. — Хей там, на канапето.

Луси се подчини, след което се огледа. Намираше се в малка всекидневна. Мебелите представляваха еклектика от различни стилове — бяха стари, но хубави. Ориенталски килим с избелели багри скриваше по-голямата част от дървения под, а стените бяха покрити със старомодни грапави тапети в червеникаво. Едва доловима миризма на гозба се носеше във въздуха и Луси разбра, че това не е галерия, а домът на Станислас.

— И така, доктор Неш — подхвана възрастният мъж, разполагайки се на креслото срещу нея, — защо онзи човек, когото не познавам, ви е казал да дойдете при мен? И какви са били основанията му да мисли, че ще му се случи нещо?

Луси въздъхна.

— Хайде, хайде, господин Станислас. Зная всичко за вашия… х-м-м… бизнес. Самият Жан-Пиер ми разказа. Той е бил от онези частни продавачи, за които споменахте — източник на необичайните, специални неща, които продавате — Станислас сви безразлично рамене, ала очите му не се отделяха от лицето й нито за миг. — Що се отнася до страха, че ще му се случи нещо — продължи тя, все още импровизирайки, — може би е смятал, че някой е научил за незаконната търговия с произведения на изкуството, с която се е занимавал. Някому е станало известно, че той работи с вас. И е бил прав, нали? Наистина нещо се случи с него.

— Хероин! Ето какво му се случи — отговори ядосано Станислас. — Изкуството не беше достатъчно за него, та трябваше да се захване и с наркотици.

— Може би вие също сте ги купували — предположи гласно Луси. — И сте ги продавали на частни лица… Нима за вас изкуството беше достатъчно, господин Станислас?

Старецът се надигна, разтреперан от ярост.

— Аз не се занимавам с търговия на наркотици, доктор Неш! Едва когато арестуваха Жан, научих… — Отпусна цялата си тежест върху бастуна. Дишаше тежко. — Бихте ли си тръгнали незабавно оттук?

Ала Луси въобще не помръдна от мястото си. Тя се вгледа внимателно в стареца и откри, че поради някаква необяснима причина бе повярвала на думите му.

— Седнете, господин Станислас. Виждам, че ми казвате истината. — Възрастният човек остана прав, взирайки се гневно в нея. — Моля ви! Съжалявам! Самата аз не знаех нищо, докато не го арестуваха. Бях шокирана — просто ми се струваше невъзможно Жан да се занимава с трафик на наркотици. Не можех да повярвам. Все още не желая да повярвам… — Заплака, припомняйки си ужасната нощ: Бил я бе посрещнал на летището и й бе разказал всичко. Луси осъзна, че трябва да поддържа историята, която бе представила пред Станислас, затова каза: — Помислих си, че може би вие и той… Трябваше да се убедя.

Старецът бавно се отпусна в протритото кожено кресло. Вече бе взел решение.

— Беше ли ваш любовник?

Нетактичният въпрос я изчерви.

— Да. Беше.

Това изглежда поуспокои търговеца.

— Разбирам — промълви той и изразът на лицето му се смекчи. — Интимните партньори си споделят много тайни. Но защо ви е изпратил при мен?

— Жан ми разказа с какво се занимава — започна предпазливо Луси. Пъхна ръка в чантата си, намери носна кърпичка и изтри очите си. — Всъщност аз дори му помагах няколко пъти. Мисля, че Жан искаше аз да продължа… х-м-м… деловите връзки с вас.

— И това ли възнамерявахте да направите, Луси Неш?

— Да.

— Откровено казано, радвам се да го чуя. Напоследък изпитвах чувството, че Жан… не ми допада изразът, ала трябва да го употребя — ме мами. И че се опитва да продаде стоката си директно на моите клиенти. — Погледът на търговеца се спря върху чантата, в която бяха опакованите дървени статуи. — Какво сте ми донесли?

— Какво? — Луси проследи погледа му. — О, все още нищо. Това са покупки за Коледа. Помислих, че първо трябва да се срещнем, да поговорим…

— Разбира се. Бихте ли изпили чаша чай?

— Да, благодаря — прие Луси изненадана. — Мога ли да ви помогна?

— Моля, не се безпокойте. Чаят се приготвя съвсем лесно — старецът се затътри към кухнята и след малко Луси чу свистенето на чайника. — Може би да ми помогнете само с подноса — извика Станислас. Тя стана и отиде при него. Две чаши с ароматен чай и чиния бисквити с лъскава глазура бяха подредени върху лакиран китайски поднос. — Мога да се справя с една чаша, ала всичко това…

— Красив поднос, господин Станислас — отбеляза Луси, докато го носеше към всекидневната.

— Бено — поправи я възрастният мъж, отпускайки се на креслото. — Ако ще бъдем бизнес партньори, трябва да ме наричате Бено. Бисквитите са превъзходни. Вносни.

Луси се усмихна и си взе една.

— Как ще работим в бъдеще, Бено?

Той духна чая и замислено отпи мъничка глътка.

— Жан е създал много връзки в различни страни. Щом разполагате с бележника му, значи имате и имената на хората, с които е контактувал.

Луси кимна.

— Има един Хорхе в Лима — подсказа тя.

— Да, Хорхе Мелендес. Чувал съм за него — старецът си взе бисквита и я разчупи на две. — Срещали ли сте се, докато бяхте в Перу?

— Само Жан.

— А, това е извънредно интересно. Жан ми намекна, че Хорхе е намерил нещо изключително. Някакъв древен експонат. Не ми обясни точно какъв. Ала от начина, по който говореше, ставаше ясно, че е много стар и ценен. А вие твърдите, че нямате нищо за мен?

— Не. Всъщност Жан… х-м-м… ми намекна нещо, но аз вече бях заминала за САЩ, когато той се срещна с Хорхе. После го арестуваха и така и не разбрах…

— Нали федералните агенти ви предадоха неговите вещи? Проверихте ли ги внимателно?

— Да, много внимателно. Нищо.

— А сигурна ли сте, че бихте разпознали предмета, ако го видите? Притежавате ли необходимите знания за това?

— Никога не съм изучавала изкуство — призна Луси. — Ала със сигурност бих разпознала произведение от Предколумбовата епоха дори и да не зная точно каква е стойността му.

— А защо предполагате, че е произведение от Предколумбовата епоха?

— Перу, Хорхе Мелендес… Естествено е да приема…

— Никога не приемайте нищо без доказателства — предупреди я Бено. — Работата на Жан беше свързана с мисии в много страни, каквато очевидно е и вашата. — Луси кимна. — Същото се отнася и за Хорхе Мелендес. — Възрастният човек се усмихна и си взе още една бисквита. — Доколко сте запозната със света на древните произведения на изкуството?

— Може да се каже, че не зная почти нищо.

— В такъв случай трябва да се учите, иначе ще ви мамят жестоко. Дори и човек с утвърдена репутация като Хорхе Мелендес. Покупките и продажбите на произведенията на примитивното изкуство са обвити в тайнственост, скъпа. Запазването на тайната е едно от условията на договора за покупко-продажба. За разлика от практиката на „Блумингдейл“ — Станислас се усмихна и погледна пълната чанта до краката й, — тук е изключено да върнете веднъж закупения от вас предмет. — Погледът му стана сериозен. — Трябва да бъдете сигурна в качествата на онова, което купувате и да проявявате особено внимание на кого ще го продадете. Всичко това може да се окаже много трудно.

— Но нима не е толкова трудно и за вас? Нима купувачите ви не се интересуват откъде сте намерили нещата, които им продавате? Нима не подозират, че са внесени незаконно? Не се ли страхуват?

Бено се засмя тихо.

— Моите купувачи са далеч по-загрижени за автентичността и стойността на даден предмет, отколкото дали той е откраднат отнякъде. Защо изглеждате толкова шокирана? Те осъзнават колко нищожен е шансът подобни неща да бъдат получени по законен начин. По същество бизнесът е такъв, разбирате ли? Има международно споразумение от 1970 г., чиято цел е да спре или поне да ограничи незаконната търговия. Африка, Индия, Южна Америка… Толкова много ценности вече са изчезнали, продадени на купувача, предлагащ най-висока цена. А понякога въобще не са продавани, просто са взети от завоевателите. И това продължава векове. Например прочутите Мрамори на Елигин…

— Значи Конвенцията на ЮНЕСКО е затруднила покупко-продажбата на древни произведения на изкуството?

— Може би наистина е ограничила този процес, но в никакъв случай не го е направила невъзможен. Всичко зависи от географските фактори, както се досещате.

— От географските фактори ли?

— Много държави, например Франция, не са толкова… нека използвам думата „педантични“, както правителството на САЩ, което издирва, отнема от собствениците и връща древните произведения на изкуството на страните, от които те са били изнесени незаконно. Всъщност Конвенцията изисква точно това.

Луси си припомни, че Жан-Пиер бе планирал да отлети за Франция два дни след срещата си с Мелендес. А Бено бе споменал за подозренията си, че партньорът му възнамерява да продаде стоката си на други лица. Ако във Франция съществуваше по-голяма свобода за незаконна търговия с предмети на изкуството, то звучеше съвсем логично Жан да пренесе бизнеса си там, особено ако наистина е имал нещо специално за продан. Но къде бе мястото на хероина в цялата тази верига?

— Още една бисквита?

— Не, благодаря. Наистина стана време да си тръгвам — Луси се изправи. Бено също, помагайки си с бастуна. Той се приближи към бюрото от розово дърво.

— Ето ви моята визитна картичка с домашния ми телефонен номер. Следващия път се обадете, преди да ме посетите. Трябва да бъдем внимателни. А онзи бележник на Жан… — започна той, изпращайки я до вратата. — Надявам се, че няма да проявите глупостта да го оставите на място, където някой приятел… или ваш любовник… би могъл да го намери. Напоследък забелязвам особени хора на улицата пред дома си. Разхождат се наоколо, разглеждат витрините, ала не са истински купувачи. Разбирате ли ме? Двама ми телефонираха, представяйки се за колекционери, и ми задаваха странни въпроси.

— И все пак вие ме допуснахте до дома си?

— Помислих си, че сте една от тях. Не се изненадвайте толкова, скъпа. По-добре е човек да види дявола. Реших, че е време да разговарям лице в лице със заплахата. Така бих могъл да науча какво всъщност знаят и какво само подозират.

— А Бил Милър? — попита Луси, излизайки в мръсния коридор. — Може би фактът, че споменах името му, ви накара да се срещнете с мен?

Бено поклати глава.

— Не познавам този Бил Милър — птичите му очи се взряха остро в нейните. — Защо си мислите, че би трябвало да го познавам?

— Бил е шефът на организацията, която изпрати Жан и мен в Перу. Освен това известен колекционер. Помислих си, че може би сте имали делови връзки с него.

— За жалост, не — отсече Бено и лицето му помрачня. След секунда се усмихна, превърнал се във въплъщение на самата любезност. Подаде ръка на Луси. Тя е стисна.

— Известно време ще отсъствам — каза й той. — За около месец, а може би и по-дълго. Ще ме извините, ако не ви изпратя пощенска картичка — търговецът се усмихна мрачно.

— Но нали ще се върнете?

— О, да. Бизнесът ми е тук. Просто възнамерявам да „укротя топката“, както вие американците обичате да се изразявате приятелски. Е, весела Коледа, скъпа! Ще ви потърся през новата година.

— Весела Коледа — отвърна Луси. „Не се задъхвай!“ — напомни си тя.

„И така, какво научих?“ — помисли си Луси, крачейки вече по улицата.

Първо: Моника има право. Жан-Пиер наистина се е занимавал с незаконна търговия на предмети на изкуството. Ала дали е участвал и в нелегалния трафик на наркотици? Макар че това би било глупаво, а Жан не беше глупав. Алчен, неморален, неетичен — да, ала в никакъв случай глупав.

Второ: В САЩ съществуват сурови закони срещу незаконната търговия с произведения на изкуството. Нима митническите агенти на летище „Кенеди“ бяха търсили незаконно внесени произведения на изкуството, а бяха попаднали на хероин? Възможно ли е някой да им се е обадил предварително? Може би, но проблемът с хероина отново оставаше неизяснен. Ако Жан не го бе поставил в куфара си, кой в такъв случай бе сторил това?

Трето: Бено подозира, че Жан го е мамил. Той изглежда разстроен, че тя и Жан познават Бил Милър. Може би търговецът си помисли, че Бил е частен купувач, когото Жан е запазвал за себе си.

Задуха студен вятър и Луси се загърна по-плътно с палтото си. Ами ако подозренията на Бено се окажеха основателни? В бележника на Жан имаше няколко инициала, които не отговаряха на нито една от галериите в телефонния указател. Ако зад тези инициали се криеха някои от купувачите на Бено — хора, на които Жан бе продавал директно, лишавайки търговеца от неговата комисиона? Възможно ли бе самият Бено да е предупредил митническите власти, за да си отмъсти? Но подобна стъпка би подложила на риск сигурността му. Освен ако Жан не загине, преди да е уличил в престъпление галерия „Станислас“. Жан наистина бе умрял твърде бързо. Вестниците оповестиха, че сложил край на живота си със „смъртоносен прах“.

Но защо човек, занимаващ се с незаконна търговия на произведения на изкуството би имал в себе си „смъртоносен прах“? И защо Жан бе донесъл онези грозни дървени фигури без абсолютно никаква стойност? Дори митническите агенти не бяха успели да намерят отговор на този въпрос.

Заваля ситен сняг. Тази година Коледа наистина щеше да бъде бяла. Не че това имаше някакво значение. Рик оставаше в Калифорния за празниците, билетите за всички самолети бяха разпродадени, а тя все още не беше решила къде ще прекара Коледата. Затова, когато един колега в болницата я помоли да си разменят дежурствата, та да има повече свободни дни със семейството си, Луси реши да приеме.

Доктор Неш премина край входа на едно кино. Даваха комедия, която отдавна искаше да гледа. Филмът започваше след двадесет минути. Луси си купи билет, прекоси улицата и отиде в отсрещното кафене, където имаше телефон. Щеше да провери дали някой е оставил съобщения на секретаря й. Рик се бе обаждал от дъждовна Калифорния — желаеше й весело прекарване и обещаваше, че скоро ще се обади отново. Джейк Уайс също й бе оставил съобщение, с което напомняше, че я очакват за вечеря. Твърдеше, че жена му приготвяла най-големите вкуснотии в града и единственото, което Луси трябвало да вземе със себе си, бил добрият апетит. Луси се усмихна.

В киното доктор Неш си купи пуканки и газирана вода и се отпусна, наслаждавайки се на своето малко бягство от ежедневието. Имаше нужда от това.