Стив Пери
Мъже в черно (7)

6.

Ако се измъкнеше от това жив, помисли си Кърб, онзи буларски продавач на стари кораби щеше да си плати за това, че му натресе този гарзиански боклук. Малкото копеле щеше да съжалява, че яйцето на пра-пра-прабаба му изобщо се е излюпило.

Ами, да, наистина, Кърб адски бързаше и не доогледа нещата както трябва. Вината беше негова. А и всъщност нямаше толкова много пари за кораб, който възнамеряваше да използва само един-единствен път и после да изхвърли. Но това все пак не извиняваше булара. Той не го бе знаел.

Кърб въздъхна. Трябва да бяха видели от цял парсек разстояние, че идва.

Покупката беше незаконна. Насочващите двигатели на кораба бяха боклук. Витлата бяха износени, вирусните матрици на компютъра бяха прецакани, а звуковите заглушители бяха в дисхармония с проклетата трета мощност. И това означаваше, че с всичка сила ще се блъсне в тази лайняна планета, а ако стаза балонът не функционираше по-добре от всичко останало, Кърб щеше да се пръсне наоколо на влажни хитинови парченца. И край с великия му космически план.

По дяволите. Ако се измъкнеше от това жив, със сигурност щеше да се върне и да смели на органична каша онзи търговец, с която после щеше да го натъпче.

Ако се измъкнеше от това жив.

Компютърът, чието чувство за хумор очевидно се беше прецакало заедно с вирусно-молекулярната матрица, управляваща речевата му програма, го информира, че до приземяването остава съвсем малко време.

— Падане на планетата след петнайсет секунди — каза той. — Структурната цялост на външния корпус не е достатъчна, за да издържи на скоростта. Хи, хи, хи. Степен на повреденост на кораба приблизително седемдесет и осем процента, плюс-минус един процент. Ха, ха, ха. Хи, хи, хи-и.

Кърб каза на компютъра да се гръмне, постъпка, характерна за съвсем малко раси, при това нито една от тях особено интелигентна. Компютърът намери това за забавно и се смя през последните няколко секунди, докато корабът не се блъсна в земята достатъчно силно, за да потъне до половината и да вдигне наоколо си пръст, все едно, че се е пльоснал във вода.

Кърб не видя всичко това, разбира се, защото стаза балонът се разгърна и за негово щастие се оказа, че е единствената част, която функционира по предназначение. При удара балонът образува желатинова обвивка около него, която пое по-голямата част от инерцията му и не случайно го ослепи, оглуши и изобщо го направи безчувствен.

Когато балонът го освободи — процедура, донякъде напомняща на крит, изкашлящ наполовина смляна храна, за да нахрани малкото си — стана очевидно, че видиотеният компютър е бил прав за целостта на корпуса. Нощен въздух нахлуваше през огромни пукнатини в стените, атмосфера, която за него бе прекалено студена и прекалено изпълнена с чуждоземни миризми, достатъчно гадни, че да накарат да повърне даже някой плувиански лешояд.

Пфу.

Нещо му бърбореше на непознат език. Кърб намери падналия на креслото бутон на интерневралния си универсален преводач и го вкара в ушния си канал. Устройството регистрира езика и го преведе на вселенски по средата на изречението:

— … само да направиш едно погрешно движение и ще ти пръсна космическия задник!

Кърб се завъртя, за да погледне през една от зейналите дупки в корпуса на кораба му. А стига, бе. Ето го. Човек. Или, както бяха известни в галактиката, земньо. Те определено бяха грозни, месести, недоразвити малки копеленца. Човекът насочваше към кораба нещо, което очевидно бе оръжие.

Никога нямаше да се научат, тези нисши видове.

— Остави пистолета, глупако — каза Кърб.

Речевият високоговорител, свързан с универсалния преводач в ушния му канал, преведе заповедта като: „Остави оръжието на земята, ти, същество с недостатъчно мозък“.

Е, това беше достатъчно близко.

Земньото изчезна за миг, после отново се появи. И отново се прицели в кораба.

— Казвам се Едгар Якс и проклетият ти космически кораб току-що смачка пикапа ми! Длъжник си ми, приятел. А що се отнася до пистолета ми, можеш да го вземеш само през трупа ми!

— Става — каза на едгара Кърб. Отговорът бе преведен като: „Предложението ви е приемливо“.

Кърб протегна една от щипките си и стисна едгара за главата. Човекът извика и стреля с оръжието си, но куршумът отлетя настрани и не нанесе други щети, освен навярно на бактериите из въздуха.

Кърб издърпа едгара в разбития кораб, уби го, като внимателно смачка с щипка хрущящия му череп, после огледа трупа.

Създанието беше толкова дребно. На Кърб щеше да му се наложи да се сгъне в N-мерно пространство, за да се вмъкне в него и пак щеше да му е трудно. И такова слабо покритие — скелетът му бе вътрешен! Какво тъпо устройство! Трябваше да изхвърли вътрешностите, иначе кожата щеше да се разцепи като паяжина на силен вятър. И дори тогава нямаше да е сигурно, че ще е в състояние да се движи, без да разкъса проклетото нещо.

На тези затънтени планети винаги имаше проблеми.

Той въздъхна. Добре. Трябваше да се справи с наличните средства. Едгарът беше един от висшите видове тук и това бе всичко, край. Ако искаше да мине за един от тях, трябваше да прилича на тях. Нямаше смисъл да отлага.

Кърб се сгъна в N-мерно пространство — ох! Това винаги беше толкова болезнено! — и започна най-неприятната процедура по вмъкването в обвивката на едгара.

 

 

На входа на недалечната изкуствена пещера стоеше друг представител на вида на едгара, този път женски. Как наричаха жилищата си тук? Къщи?

— Едгар? — каза женската. — Наред ли е всичко? Изглеждаш малко възбуден.

Трябваше да свикне с новата си самоличност. Отсега нататък Кърб щеше да мисли за себе си като за Едгар, поне докато носеше тази маскировка. Едгар. Едгар. Едгар. Добре, вече го бе усвоил.

Да е сгънат в N-мерно пространство не беше само болезнено и досадно, това също го караше да огладнява. През последните четири цикъла корабният репликатор не работеше както трябва и когато изяде останките от едгара, той умираше от глад. А сега, след бързото хранене, изгаряше от жажда. Трябваше да пийне нещо.

Тази женска очевидно бе собственост на едгара, затова трябваше да се отнася с нея по съответния начин.

— Какво беше онова, дето взриви пикапа? — попита тя.

— Захар — отвърна Едгар.

— Захар ли? Никога не съм виждала захар да действа така.

— Млъквай, досада такава. Донеси ми захар! Веднага!

Женската направи някакъв жест с рамене и отиде до сандък, очевидно издялан от някакво органично дървесно растение, отвори вратата му и извади отвътре кутия. Кърб усети сладката миризма.

— Сложи я във вода.

Женската се подчини и изсипа малко захар в прозрачен съд.

— Още — нареди Едгар. — Недей да се скъпиш.

Женската сипа в прозрачния съд още от белите гранули. Едгар го грабна от ръцете й и го пресуши на една глътка. Ох. Добре му дойде. Усети, че го изпълва топлина. Още няколко такива и щеше да е готов за действие.

— Е-е-едгар, кожата на врата ти, като че ли… е увиснала. Да не си се изгорил от пикапа?

Едгар остави прозрачния съд върху някаква плоскост и се загледа в отражението си в прозрачната материя, която позволяваше да се гледа навън от къщата. Как ли се наричаше този отвор? Той попита преводача си. Прозорец. Точно така.

Женската беше права. Обвивката малко се бе разместила. Той хвана лицето си, издърпа го обратно на място и натъпка излишната тъкан в отвора на дрехите, които покриваха маскировката му.

— Сега по-добре ли е? — попита Кърб.

Женската се стовари на пода, очевидно в несвяст.

Хмм. Колко странно. Някакъв местен ритуал?

Е, обратно на работа. Още няколко порции захар и после пак на кораба. Щеше да му се наложи да го премести, да го скрие някъде и да го ремонтира. Навярно сред инструментите имаше нанофиксаторен комплект, така че можеше поне да закърпи корпуса и да възстанови някои от основните функции на двигателя. С такъв спугор-такелаж едва ли щеше да е в състояние да измине повече от няколко десетки светлинни години, но това навярно бе достатъчно, за да го откара донякъде, където да си купи истински кораб. Просто трябваше да направи каквото може.

Винаги нещо се объркваше. Задължително. Боговете на хаоса сигурно лесно се отегчаваха, за да навират постоянно щипките си в работите му.

Той се върна при кораба, започна да копае зад кърмата, като внимаваше да не скъса новата си обвивка, и извади машината от кратера. У-уф! Не беше толкова тежък, а по-скоро неудобен за хващане. Кърб се огледа наоколо. Наблизо нямаше други къщи, което бе добре. Виждаха се голи полета и високи растения с дървесни стъбла — дървета, каза му преводачът — дори няколко четирикраки бозайници тук-там, но нито един от земните човеци. Чудесно.

За миг се замисли дали да не се върне в сградата и да изяде женската, но се отказа. Изглеждаше жилеста и твърда, а вече не бе чак толкова гладен. По-късно щеше да хване някой друг.

Той поклати глава, после започна да бута кораба по земята. Бавна, пипкава работа. Щеше да е много по-лесно, ако можеше да свали тази маскировка и просто да носи машината на гърба си, но това би означавало да се разгъне и пак да се сгъне и отново да се напъха в обвивката, перспектива, която никак не му допадаше. По-добре да го направи така, отколкото за пореден път да мине през онази мъчителна процедура.

Едгар въздъхна. Винаги нещо не беше както трябва.