Стив Пери
Мъже в черно (4)

3.

Докато Джеймс Едуардс тичаше в нюйоркската нощ, сребърната плочка, която висеше на верижка на шията му, се блъскаше в гърдите му и го удряше доста силно, като се имаше предвид, че беше обикновена, не чак толкова тежка полицейска значка.

Навярно щеше да е малко по-тежка, ако бе златна, но скоро нямаше голяма вероятност да получи такава. Доста трудно можеше да станеш детектив, когато имаш позиции като тези на Джеймс, дори самият той трябваше да го признае. И все пак сребърната значка го удряше достатъчно силно.

Разбира се, той тичаше с всички сили. И въпреки че бяха оставили двете загубили форма униформени ченгета да им дишат праха, престъпникът бягаше доста пред Едуардс. Имаше около двайсет и пет метра преднина и тичаше здравата. Господи, трябваше да е шампион по лека атлетика, макар че не приличаше на такъв. Самият Едуардс не познаваше по-бърз от себе си и при нормални обстоятелства досега бе надбягвал девет от всеки десет престъпника, особено когато работеше под прикритие и носеше маратонки. Този тип трябва да взимаше нещо. Женшен, витамини или нещо друго.

Хм, гонеше го цели девет пресечки в проклетия мрак и започваше да се уморява. Вече здравата се бе изпотил, а беше адски, адски горещо за такива неща.

Престъпникът изчезна във входа на метрото. Точно на станцията „Гран сентръл“.

Чудесно.

Време бе да опита нещо друго.

— Стой! Полиция! — извика той. Понякога това помагаше.

Наистина помогна, как ли пък не.

Престъпникът си плю на петите и се затича още по-бързо.

„Така няма да получиш златната си значка, Джеймс — мислено си каза той. — Не трябва да ги оставяш да ти избягат.“

Малцина на спирката си направиха труда да погледнат към тичащите мъже. Това беше Ню Йорк, в края на краищата. Всички бяха виждали и по-странни неща, обикновено всеки Божи ден от седмицата, навярно в неделя и по два пъти. Ченге, което преследва престъпник? Не бе достатъчно интересно, че да заинтригува и средното десетгодишно хлапе.

— Стой! Полиция! — отново опита той.

Престъпникът просто се затича още по-бързо.

„По дяволите — помисли си Едуардс. — По-добре да си пестя силите за тичането.“

Хопа. Я виж ти, престъпникът отново се качваше по стълбите, за да излезе на улицата.

Като взимаше по две стъпала наведнъж, Едуардс продължаваше гонитбата.

Някакво такси рязко наби спирачки на сантиметри от спринтиращия детектив и шофьорът изрази мнението си за коефициента му на интелигентност.

— Да, да — отвърна Едуардс. В отговор той отдаде чест със среден пръст и продължи да тича.

Престъпникът стигна до моста на „Парк авеню“. Той погледна назад към преследвача си, после се провеси над релсата към Четирийсет и първа улица отдолу.

По дяволите, това бе скок от десет метра височина, спокойно! Този тип трябва да беше дрогиран!

Едуардс си пое дъх колкото можеха да поместят гърдите му и също скочи. Щом престъпникът можеше да го направи, можеше и той…

О-ох…! Приземи се върху един от онези евтини двуетажни автобуси. Беше пълен с туристи. Сред тях имаше достатъчно фотоапарати, за да потопят ферибота до Стейтън айлънд. Всички го бяха зяпнали с отворена уста.

— Не се тревожете, приятели, това просто е част от програмата.

Престъпникът! Къде бе престъпникът…!

Ето го. Вече беше скочил от автобуса и се изправяше на крака. По дяволите!

Покрай него минаваше един от онези бавно движещи се камиони за разнасяне на „Ню Йорк поуст“. Отиваше точно в необходимата му посока. Едуардс се затича, хвана се за камиона и се качи.

Ето къде бе престъпникът — тичаше покрай тротоара. Едуардс се провеси навън и се усмихна.

— Край на тичането, приятел. Късметът ти току-що се изчерпа.

Той скочи от камиона и повали престъпника на земята.

— Той идва! — извика мъжът. — Той идва!

Едуардс поклати глава.

— Да, бе. Като дойде, ще му съдера и неговия задник. Дай ми ръцете си.

Той извади белезниците си.

Престъпникът обърна лице към полицая. Изглеждаше ужасен.

После примигна и Едуардс дръпна лицето му към себе си, за да го погледне.

Мили Боже!

Този тип имаше два чифта клепачи! Външните изглеждаха нормални, но вътрешните бяха бели и имаха лепкав вид. Ужас!

Нещо в тази картина определено не бе наред.

— Той идва! Той идва! — отново избъбри престъпникът.

— За кого говориш? За Христос ли? Не се тревожи, когато пристигне, ти ще си в чудесна килия и ние ще го пратим при теб и другите грешници…

Престъпникът внезапно се раздвижи. Държеше нещо в ръката си.

Пистолет!

Имаше странен вид, като оръжие от „Космическата девятка“, „Вавилон пет“ или нещо подобно, но нямаше съмнение какво се готви да направи с него престъпникът. Той се прицели в Едуардс. Долната половина на пистолета проблесна в пулсиращо жълто и се разнесе свистене като от кучешка свирка.

Трябва да бе от новите лазерни джаджи, навярно имаше инфрачервен мерник или нещо такова. Гос-поди…!

Джеймс Едуардс, полицай от нюйоркското управление, действащ под прикритие, насочи цялото си внимание към онова странно оръжие, което престъпникът насочваше към него. Тъкмо там беше опасността и той не можеше да види нещо повече, освен този голям пистолет. Едуардс сграбчи ръката му и я притисна до земята.

Пистолетът падна с тъп звук и се пръсна на милиони парченца, просто така.

Кучи си…!

Престъпникът заби коляно в слабините на Едуардс.

Господи, човече!

Полицаят простена от болка и го пусна. За да притисне ръце до удареното място.

Престъпникът отпраши, сякаш му пареше под опашката.

И той се чувстваше така, като че ли част от него гореше, но вече наистина бе вбесен. Никой не можеше да го ритне в слабините и да си тръгне просто така, много благодаря!

Едуардс остави болката настрани и отново се втурна след престъпника. Този тип полагаше неимоверно много усилия, за да избегне обвинение, което навярно щеше да се определи като дребна простъпка. Нямаше никаква логика.

Но в повечето от онова, което правеха престъпниците, нямаше никаква логика.

— По дяволите! Стой на място! Вече наистина ме ядосваш!

В този момент беглецът прескочи един от минаващите по улицата автомобили и се затича към „Гугенхайм“.

Едуардс зяпна. Никой на този свят не можеше да скочи така!

Погледа му препречи автобус.

Когато отмина, от престъпника нямаше и следа.

По дяволите!

Едуардс беше в добра форма, но когато поемаше дежурството си, нямаше намерение да участва в маратон и да чупи световния рекорд по висок скок.

 

 

Едуардс стигна до „Гугенхайм“ и се надвеси над стената, която го заобикаляше, като се оглеждаше за беглеца…

Нещо прелетя покрай него. Престъпникът, който скочи от шест метра височина върху „Гугенхайм“.

Божичко!

Това трябваше да е кошмар, не можеше да се случва в действителност. Но все пак сега нямаше да остави този тип да се измъкне. Едуардс се затича по огромната рампа и влезе в музея.

Докато тичаше, той си каза: „Господи! Знаех си, че трябва да телефонирам че съм болен и да ида на мача!“

 

 

Когато престъпникът отвори вратата на покрива, за да влезе в „Гугенхайм“, вътре го очакваше изненада.

— Здрасти, Спайдърмен — каза Едуардс, насочил пистолет към носа му. — Знаеш ли какво, ти ме научи на онзи номер със скока, а пък аз ще кажа някоя добра дума за теб на процеса.

Престъпникът простена и понечи да се дръпне назад, протегнал ръце пред себе си.

— Не мърдай, приятел.

Но мъжът продължаваше да отстъпва, докато отново не стигна до ръба на покрива.

— Не! Той идва! Той ще ме убие! Провалих се и той ще ме убие!

Едуардс не знаеше за кого говори беглецът, но му хрумна, че навярно не е за Христос — освен ако не възнамеряваше да се върне на света много по-войнствено, отколкото го беше напуснал.

— Спокойно, приятел. Никой няма да те убие. Знам едно хубавичко, сигурно място с адски дебело тапицирани стени — там никой няма да те намери. Само ела с мен и ние ще те пазим от него.

Престъпникът се опита да отстъпи още, но нямаше накъде. Той се блъсна в ниския парапет…

… погледна надолу, после обратно към Едуардс…

… и полетя право надолу…

Престъпникът крещеше по време на целия полет.

Едуардс се надвеси над парапета. Това падане нямаше да му се размине.

— По дяволите, човече, какъв си ти, по дяволите?

„Искам да кажа, какъв беше“ — помисли си той.

После се изправи. Чу сирени, но реши, че не са за него. Униформените бяха изостанали някъде назад, загубили се сред огромния град. Трябваше да намери телефон и да съобщи. Наистина се налагаше да обмисли въпроса с клетъчния телефон. Човек никога не знае кога наистина ще му дотрябва, но тъй като щеше да го използва само по служба, не му се струваше редно да плаща сам за него.

Момче, тази работа няма да мине така лесно в участъка.

Не, сър, вече можеше да чуе люлката, която му бяха пратили, за да видят изненаданото му изражение.

Ако си беше останал в леглото това дежурство, сега нямаше да си на този хал, Джеймс, мой човек.