Стив Пери
Мъже в черно (3)

2.

Майки пусна електронно задействаната глава и се озъби, показвайки внушителна редица от големи колкото на акула зъби, които не съответстваха на миниатюрното му телосложение. С такива челюсти спокойно можеше да отхапе човешка ръка.

Смрадта на дъха му беше като от месо, загнивало няколко дни под яростното тексаско слънце. Кей бе свикнал с най-различни вони, но въпреки това Майки определено би могъл да използва няколко литра освежител за уста.

Джейнъс изкрещя, когато извънземното се блъсна в Ди, събори го на земята и запраши…

… право към агента.

Хлапакът от СИН се опита да извади пистолета си, с мъка го измъкна навън, после го изпусна.

Майки се метна към Джейнъс и нададе писък, който започна достатъчно високо и премина направо в свръхзвукови честоти.

Агентът остана неподвижен като заек, попаднал под светлината на фарове на камион, вцепенен от страх, с мозък, който очевидно не бе в състояние да повярва на онова, което му казваха очите: „Гледай, някаква земна акула идва да те изяде! Леле Боже“.

— Стига, Майки! — извика Кей. Това не помогна — малкото копеле продължаваше да атакува. Какво му беше станало, по дяволите? Майки не бе агресивен, поне никога до този момент. За кого ли взимаше Джейнъс?

Ди се претърколи на четири крака, изруга, взе пистолета, който беше изпуснал, изруга, настрои копчето отстрани и пак изруга.

Кей понечи да извади собственото си оръжие, но не знаеше дали ще успее навреме да разкопчае кобура, за да стреля. Майки вече бе набрал голяма скорост.

— Ди! Стреляй! — извика той. Но Ди продължаваше да се мотае с копчето…

Кей измъкна пистолета от кобура на хълбока си, но това стана толкова бавно…

Времето замръзна като кола, затънала до осите в някое тресавище край Мисисипи. По дяволите…!

Майки прелетя последните няколко метра, присви се и скочи…

Кей насочи пистолета — нямаше време да се прицелва — и стреля…

Когато цвъртящият бял пламък го прониза, тялото на Майки избухна сред горещ син облак. Парченца тъкан и течност се пръснаха наоколо като балон с вода, обсипвайки земята и ужасения агент от СИН с мъртвия Майки.

Извънземното падна, претърколи се и се просна до Джейнъс, мъртво още преди да престане да се движи.

Кей изпусна дълбока въздишка. Проклятие. Бяха толкова близо. Той продължаваше да държи пистолета си насочен напред и бързо се завъртя на триста и шейсет градуса в търсене на нови мишени. Нямаше други като Майки, но видя останалите момчета от СИН, които изскачаха от колите си, чу затръшването на врати и виковете им, докато тичаха към блясъка и взрива.

Сега вече наистина се беше разсмърдяло. Тфу!

— Хм, мамка му — каза Кей и прибра пистолета си.

Поне Майки вече нямаше да се влачи по планетата.

Ди се изправи на крака, поклати глава и прибра в кобура собственото си оръжие.

Блед като стая, пълна с републиканци в Джорджия, Джейнъс се опита да заговори.

— Т… т… т…

— Това? — помогна му Кей.

— Н… н… не беше…

— Човек? — довърши Кей. — Зная. Виж, по дрехите ти има малко вътрешности от него. — Той протегна ръка и избърса с кърпичката си част от кашата, която доскоро беше Майки. — Това би трябвало лесно да излезе с малко газирана вода. Или на студено изпиране.

Пристигнаха и другите агенти от СИН, които размахваха пистолети и въпроси.

— Какво, по дяволите, става…?

— … агент Джейнъс, добре ли сте…?

— … по дяволите, е това нещо…?

— Спокойно, момчета — с възможно най-властния си глас каза Кей. — Положението е овладяно, само се успокойте. Ако ми обърнете малко внимание, ще ви обясня всичко.

Джейнъс още бе в шок, но наоколо имаше много хора, размахващи пистолети и гледащи към покойния и — Кей трябваше да го признае — прежалим Майки, чието истинско име не можеше да се произнесе от същество с човешки гласни струни. Той нямаше повече да губи времето на когото и да е, освен за да почистят останките му и да се избавят от тях.

Кей въздъхна. Добре. Вече нямаше друг изход. И къде се губеше групата по почистването, по дяволите? Той се огледа.

Сякаш в отговор на мислите му, по пътя бързо се приближаваха фарове и ревът на автомобилния двигател високо се носеше в пустинната нощ.

— Горе-долу навреме — рече Кей.

Един от униформените агенти насочи леко треперещия си пистолет към него.

— Най-добре бързо да ни обясниш, господине! Няма такова нещо като Шести отдел на СИН!

— Ако обичате? — каза Кей. Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си — бавно — и също толкова бавно извади навън неврализатора. После го протегна към мъжа с пистолета. Не изглеждаше заплашително. Приличаше на джобен касетофон с червен диод. Той погледна към часовника си, после към неврализатора, пресметна наум и нагласи брояча. На хората от почистването щеше да им се наложи да побързат, но това си беше техен проблем. Щяха да се научат да не се влачат така.

— Какво е това, по дяволите? — попита хлапакът с пистолета.

— Майки ли? Името на вида му нищо не би ти говорило… а, искаш да кажеш, това? Ами, това е неврализатор, синко. Подарък от едни… далечни приятели. Малката червена лампичка тук изолира и измерва биоелектрическите импулси в мозъка ти. Всъщност, за да съм по-точен, устройството въздейства върху онези импулси, които са свързани с паметта ти. Първо ги записва, после ги изтрива.

— За какво говориш, по дяволите? — каза хлапакът.

Автомобилът приближи и спря. Неколцина агенти от СИН се обърнаха към него с насочени пистолети.

От колата се появи групата по почистването — шестима мъже, облечени в еднакви черни костюми, бели ризи, черни вратовръзки и блестящи като огледало черни обувки. Още един форд „ЛТД“ ’86, също черен. Шестимата вече си бяха сложили слънчевите очила.

— Ще ни трябва изгаряне на района, господа, с дупки от четирийсет, шейсет и осемдесет, ако обичате, защото пак се налага да изпълним старото упражнение с подземния газ — извика към мъжете в черно Кей.

Джейнъс най-после възвърна гласа си.

— Ако веднага не ни обясните какво става тук, ще ви арестувам, задници такива.

— Спокойно, тъкмо това се готвя да направя.

— Кой сте вие?

— Хм, синко, страхувам се, че просто съм плод на твоето въображение. При това не за дълго.

Кей извади слънчевите си очила от джоба на гърдите си и видя, че Ди прави същото. Двамата си сложиха очилата.

— Хайде всички, погледнете насам — рече Кей. Той размаха неврализатора.

Всички агенти насочиха очи към него. Щяха да го направят, даже да им бе казал да не гледат. Хората са много лековерни създания. И обикновено поведението им е съвсем предвидимо.

Кей включи устройството. Блесна ярка светлина като от фотографска светкавица. Той погледна часовника си.

— Както казах, не е зле да действате експедитивно, господа.

Шестимата мъже в черно бързо отидоха до багажника на форда си и извадиха огнепръскачки. Изстреляха няколко струи и заобиколиха с горящи петна Кей, Ди и момчетата от граничния патрул. И момичето. Агентите от СИН не помръднаха. Мъжете в черно припряно оставиха огнепръскачките, извадиха от багажника пожарогасители и зачакаха в готовност.

В багажника на един „ЛТД“ ’86 имаше много място.

Кей отново погледна часовника си. Когато се налагаше, можеха да действат наистина адски бързо, трябваше да им го признае.

Точно… сега…

— А? — каза Джейнъс. — Какво, по дяволите…?

— Като че ли това е въпросът на нощта, нали? Имаме късмет, че сме живи след такъв взрив, нали, момчета?

Другите агенти от СИН излязоха от транса си. И озадачено се заоглеждаха наоколо.

Мъжете в черно покриха с пяна горящите петна.

— Кой би могъл да предполага, че тук има подземен газ? — каза Кей. — Трябва повече да внимаваш като стреляш, щом ти замирише на газ, синко. Можеше всички ни да убиеш.

 

 

След като момчетата и момичето от СИН си тръгнаха с чисто нови спомени в главите си и групата по почистването също беше потеглила, Кей се върна при форда. Ди седеше на предния капак и лениво разпъждаше комарите. Слънчевите очила висяха в едната му ръка. Кей се облегна на вратата.

— Как си, Ди?

— Съжалявам, че се получи така — отвърна Ди. — Майки изобщо не трябваше да ми се нахвърля.

— Хей, случва се.

— Не и досега. Преди десет години щях да се справя с него още преди да е помръднал. Даже преди пет години можех да го поваля преди да е направил и три крачки. — Той повдигна ръце. Дланите му трепереха. — Не ставам за нищо, Кей.

Кей не отговори. Усещаше мъката на партньора си.

Ди вдигна очи към небето.

— Красиви са, нали? Звездите. Ние просто вече не ги поглеждаме.

— Тук, насред пустошта, се виждат по-лесно — отвърна Кей. — Без градските светлини, без смог, без сгради, които да ти се пречкат пред очите.

— Да.

Двамата мъже прекараха дълго време в мълчание.

— Имали сме и някои хубави моменти, нали? Когато си вършехме работата?

— Определено.

— Казвам ти, Кей, зная, че е време да си вървя, но тръпката ще ми липсва. — Той махна с ръка към димящите петна в пустинята.

Кей вече беше извадил неврализатора и го държеше ниско до крака си, за да не го види Ди. Усети, че го облива смазваща вълна на тъга. Той си сложи слънчевите очила.

— Не — тихо каза Кей. — Изобщо няма да ти липсва, Ди.