Стив Пери
Мъже в черно (22)

21.

Едгар си играеше с пулта за управление на кораба и с радост се убеждаваше, че функционират почти всички системи. Над пулта блеснаха светлини. Включи се запис на пермариански:

— Моля пътниците да угасят всякакви димящи материали и да приготвят стаза-креслата си за излитане.

Последва пермарианска музика, ужасна какофония, която можеше да накара да повърне дори спугор. Едгар припряно изключи звука. По-късно щеше да провери дали няма някакви подходящи мелодии за нормални видове. Не хранеше големи надежди за това, тъй като отлично се знаеше, че пермарианските музикални вкусове като цяло са упадъчни и че тяхната музика е най-лоша сред всички познати раси. Добре. Освен може би някои от по-новите землянски псевдомузикални стилове, които бе чувал, докато търсеше галактиката. Рокендрол? Реге? Рап? Повдигаше му се от всичко това…

Достатъчно. Когато напуснеше планетата, щеше да има много време да си играе с развлекателните системи. Почти се беше измъкнал, сега не трябваше повече да се бави. След няколко минути този свят щеше да е лош спомен, превърнат в димящи останки от поредния рунд на арквилианско-балтианския конфликт. Бе време да се прибира вкъщи, войната отново щеше да пламне с пълна сила и всички от семейството щяха да са нахранени до насита. Щяха да намажат и другите семейства. Не че някое от тях щеше да му е признателно, о, не, ни най-малко. Е, тяхната икономика си беше такава. Не му пукаше дали другите са гладни, стига собственото му семейство да е сито.

Едгар включи системата за излитане. Разнесе се мощният грохот на интегрираните двигатели. Деветдесет и осем процента от енергията не бе изразходвана. Откога ли стоеше тук тази летяща чиния? О, тези пермарианци, трябваше да им го признае, те можеха да строят превъзходни кораби.

Един от пръстите на маскировката се отчупи. О, добре. Нямаше търпение да се измъкне от проклетия костюм. Веднага щом напуснеше гравитационния кладенец щеше да свали Едгар и да се върне към собствения си прекрасен вид. Толкова много грозота просто беше непоносима.

О, какво ли не правиш за семейството си.

В това отношение женската бе права. Отговорностите на бащинството бяха големи и той наистина беше добър баща, ако можеше сам да го каже за себе си. По-добър от повечето други. Би искал да види как ли щяха да се чувстват Мърг, Барл или дори Рево, натъпкани в някой от тези човешки костюми. Щяха да полудеят и да започнат да разбиват всичко, до което успееха да стигнат с щипки, той беше сигурен, и демоните щяха да отнесат семействата им. Но не и той. Той знаеше дълга си. Правеше необходимото, колкото и отвратително понякога да се оказваше. В миналото може и да му се беше налагало да прави и по-ужасни неща, но сега не си спомняше за такива.

Нямаше значение. Вече почти бе свършило.

Космическият кораб се издигна от платформата и с приятно хрущене се откъсна от спойката, която го задържаше на място.

Чао, месести чували.

 

 

Кей спря, като ругаеше с лекота, на която несъмнено би завидял екипажът на цял самолетоносач.

— Издига се!

— Какво ще правим?

Кей повдигна трицевната си пушка. И погледна към Джей.

— Далече е, но няма какво да губим. Превключи пулсарната си пушка на пето равнище, субзвукова имплозия фактор четири…

— Какво?

— Зеленият бутон. Натисни малкия зелен бутон. Прицели се към летящата чиния, после, когато преброя до три, натискаме спусъците, ясно ли е?

Джей кимна. С това можеше да се справи. Той вдигна пушката. В края на цевта имаше кръгъл мерник и той се прицели в издигащия се кораб.

— Готов съм.

— Добре. Едно… две… три!

Джей натисна спусъка.

За миг като че ли оръжията засякоха. Не се случи нищо. После се разнесе тътен, сякаш голямо количество въздух ужасно бързо нахлуваше в огромно вакуумно пространство. Джей усети, а после и видя, че откъм тях се понася невероятна ударна вълна, някакво изкривяване на въздуха, което вълнообразно се носеше към летящата чиния. Откатната вълна мощно отхвърли назад и двамата. Те се проснаха по корем. Джей се опита да се изправи, но не можеше. Успя само леко да повдигне лице, достатъчно, за да види, че ударната вълна стига до кораба и…

… го всмуква.

После се насочи право към тях…

— Проклятие…!

Опита се да затвори очи, но те не му се подчиниха. Щеше да ги смачка като буболечки…

 

 

Едгар усети вибрацията, почувства издигането и почти мигновено разбра какво се е случило.

Той високо започна да ругае. Трагвилианските вуперни боклуци имаха контрабандни оръжия! Кой руйнанески бинджуйски лизач бе дал на земляните такова нещо? Имаше си закони! В последно време като че ли никой нямаше и капчица морал.

Корабът започна да пада.

Нямаше ли нищо свято?

Очевидно не…

 

 

Лоуръл се канеше да извика на двамата мъже, но когато стреляха с онези странни оръжия срещу отлитащата летяща чиния, някаква невидима сила раздруса дървото.

Как бе възможно проклетият макет да прави това? Да лети?

Нямаше значение — някаква вълна от онова, което бяха изстреляли, прелетя през клоните и дървото се раздвижи така, сякаш го клатеше гигант и се опитваше да я събори на земята. Тя се вкопчи с две ръце за ствола и обви крака около него.

Въпреки това едва ли имаше шанс. Клоните се чупеха и падаха, отвсякъде се сипеха листа, зъбите й тракаха.

Когато бурята отслабна, Лоуръл погледна към мъжете. Двамата лежаха на земята, но готиният, онзи, който не бе особено схватлив, се изправи и започна да вика. Не можеше да го разбере, но той сочеше към летящата чиния, затова Лоуръл също погледна натам.

Корабът летеше или може би падаше право към нея.

Искаше да извика, но гласът й някак си секна и тя успя само да изписка.

Това не бе нормално. Може би беше някакъв кошмар? Може би тя се намираше в леглото си, спеше и това изобщо не се случваше?

Може би. Но не го вярваше. Грубата кора под дланите й, миризмите и звуците, всичко й се струваше прекалено реално, за да е сън. Просто й се искаше.

Корабът падаше…

 

 

Кей видя, че летящата чиния се разклаща и започва да пада. Като че ли щеше да се приземи право отгоре им, но това беше само илюзия — ако хлапето бе настроило пушката си както трябва.

Той определено се надяваше хлапето да е настроило пушката си както трябва.

Очевидно надеждите му се оправдаваха. Корабът падна и се разби на известно разстояние от тях, в Унисферата, онзи голям стар стоманен глобус, като пръсна наоколо метал, бетон от основата и пръст.

Може би стаза-креслото не функционираше, това щеше да спести на всички разноските по процеса…

Нямаха този късмет. Когато двамата с хлапето се изправиха и се затичаха натам, Кей видя, че люкът се плъзга назад и в отвора се появи мъжът, който с всеки следващ път все повече заприличваше на Франкенщайн.

Кей повдигна оръжието си и се прицели.

— Тъпи месести чували! Това няма значение! Аз вече спечелих!

Той изскочи от кораба и тръгна към тях.

Част от лицето му се отчупи. Съвсем малко парче.

— Стой на място, бръмбар. Арестуван си за нарушаването на алинея втора, параграф четири-едно-петдесет и три от тайхоското споразумение. Предай ни галактиката, която носиш.

— Сукалче! Ти нямаш никакво значение. След няколко минути няма да те има! Не можеш да го предотвратиш! Зная, че бойните кораби вече са там!

— Чудесно. Ти само ми дай повод да те изпържа малко преждевременно, бръмбар! А сега се отдалечи от кораба и си сложи ръцете на главата — нареди Кей. Той махна с пушката.

— Да си сложа ръцете на главата ли?

Той се ухили.

Кей още по-здраво стисна оръжието си. Ухилен бръмбар, това беше лош знак. Искаше му се да го изпържи веднага, но от това разстояние изстрелът можеше да изпари целта, а галактиката се намираше някъде у бръмбара. Навярно нямаше да спечели нищо, ако я унищожеше заедно с него. Не, не трябваше да стреля.

Кей се надяваше, че бръмбарът не го разбира.

 

 

Най-после, помисли си Едгар. Най-после щеше да се избави от тази грозна маскировка!

Той дълбоко си пое дъх.

Много дълбоко…

 

 

Джей не знаеше дали зеленият бутон е бил правилният — категорично не му се искаше да всмуче бръмбара право в лицето си, като имаше предвид как действа и прочее — но нямаше представа кое друго копче да използва, затова просто държеше пушката насочена към Едгар, като че ли знаеше какво прави.

Не му харесваше начинът, по който им се хилеше извънземният. Бръмбарът не би трябвало да се смее в такова положение, определено не.

Бръмбарът сви ръце. Кожата се пръсна и той протегна нещо, което приличаше на огромни крака на хлебарка.

Проклятие, обхватът му на действие трябваше да е поне пет-шест метра!

Паднаха първо дрехите, после и плътта по краката на Едгар, разкривайки отдолу още два отвратителни на вид крайника, сгънати няколко пъти. Те се изпънаха и бръмбарът се изправи в целия си ръст. А той беше много висок.

Джей трябваше да извие врат, за да погледне нагоре към главата му…

Съществото продължаваше да расте, торсът му се разцепи, главата му експлодира и след секунда Едгар… изчезна.

Малки парченца от него лежаха пръснати тук-там като от спукан балон, но в нито едно от тях не можеше да се разпознае нищо човешко.

На мястото на Едгар стоеше гигантски космат бръмбар с дълга, люспеста опашка, завършваща със зловещо островърхо жило. Главата му бе като на кобра, с елипсовидни очи и малък нос. Краката му имаха по три пръста и приличаха на камилски.

Грозен ли? Той беше по-грозен от професионален баскетболист в тясна розова рокля.

Джей можеше да усети миризмата на отровата, която капеше от жилото на създанието. Миришеше на смачкани мравки. Може би на неколкостотин хиляди смачкани мравки.

— О, мамка му — каза Джей.

Бръмбарът постави ръце на главата си.

— Да си сложа ръцете на главата? Така ли?

Джей погледна към Кей.

— А сега какво? — попита той.

— Ако помръдне, застреляй го.

— Нима? — рече бръмбарът. — Да ме застреля ли? Мисля, че няма.

— Сбъркал си, бръмбар — каза Кей. — Само да трепнеш и ще се превърнеш на свръхнагорещена пара! От теб няма да остане достатъчно, че да напълни и една чаша!

— Блъфираш, землянино. Ако беше само заради мен, обзалагам се, че щеше да го направиш за една семонианска секунда, но зная, че няма да се осмелиш. И знаеш ли откъде зная? Защото са заложени безчет милиарди, нали, маймуно? Разбираш за какво говоря, нали?

Джей хвърли поглед към Кей.

— Той говори за галактиката — каза хлапето.

— Зная за какво говори — отвърна Кей.

После се обърна към бръмбара.

— Чуй ме, хлебарко, може и да не съм в състояние да те очистя, но със сигурност мога да ти откъсна краката. Навярно ще е болезнено.

Бръмбарът се засмя.

— Болка ли? — попита той. — Що за заплаха е това? На кой му пука, щом не можеш да ме убиеш? Ще ми пораснат нови крака. Освен това откъде знаеш, че не съм скрил галактиката в някой джоб на коленете? Възможно е да е навсякъде по мен, нали? Не си в състояние да рискуваш, прав ли съм?

Кей не отговори.

— Оказахме се в рексигански пат, нали, месести чували?