Стив Пери
Мъже в черно (20)

19.

Едгар проучи картичката, после погледна през прозореца на машината. Да, да, това беше мястото, точно пред тях. Съвършено!

Надписът на картичката гласеше:

ФЛЪШИНГ МЕДОУС — МЯСТОТО

НА СВЕТОВНОТО ИЗЛОЖЕНИЕ ОТ 1964 Г.

И на снимката, ясно като бял ден, се виждаха две древни пермариански летящи чинии, кацнали на върха на големи стълбове. Каквито и да бяха тези отвратителни дребни създания, те строяха отлични кораби. Хубавото бе, че пермарианските двигатели и корпуси бяха субетерно интегрирани и n-мерно синхронизирани, така че ако корпусът беше непокътнат, двигателят почти със сигурност функционираше. Според снимката — а сега и според собствените му очи — корпусите изглеждаха чудесно.

На кого ли му трябваше онзи раздрънкан стар кораб, с който бе пристигнал? Нека си го задържат, много им здраве, и ако го чакаха да иде да си го търси, дълго щяха да чакат. Междувременно той отдавна щеше да е взел един от пермарианските кораби и да лети по спиралата.

Добре. Общо взето не му беше отнело толкова много време. Развлекателният предавател в таксито спомена, че на планетата паднал метеорит, който разрушил части от нея и унищожил неколкостотин хиляди от населението.

Това трябва да бяха арквилианците и балтианците, които разгряваха мускулите си, Едгар го знаеше, а не някакъв си метеорит.

Определено беше време да напусне този свят.

— Стигнахме — каза женската. Тя спря машината. — Ти излизай навън, а аз ще заключа и идвам с теб.

Едгар завъртя ключа в запалващото устройство и го извади. После излезе навън.

Женската вдигна прозорците и заключи вратите на машината.

Едгар се ухили. Той заобиколи откъм нейната страна, хвана вратата и я изтръгна. После стисна женската за ръката и я издърпа при себе си.

— Не ти ли харесва компанията ми?

— Хайде. Аз не ти трябвам, който… каквото и да си. Защо просто не ме пуснеш?

— Ами, бих го направил, но пътуването е дълго и нямам време да си търся провизии.

— Какво означава това?

— По пътя може да ми трябва малка закуска.

Женската пребледня. Чудесно. Не беше зле да е уплашена и безпомощна. Можеше да я убие сега, да я закачи навън, когато напуснеха орбита и да я замрази, преди да навлязат в хиперпространството, но той обичаше месото да е прясно. Навярно щеше да издържи няколко дни, преди да издъхне от жажда, глад или нещо друго и пак щеше да е по-вкусна, отколкото замразена.

Когато си на път трябва да се наслаждаваш на храната си.

— Хайде. — Той я повлече към оградата, заобикаляща мястото.

— Това е отвличане — каза тя. — Ние имаме закони! Може да получиш смъртна присъда!

— Само ако полицаите ви ме хванат — отвърна Едгар. — А доколкото успях да видя досега, те не могат да си открият ксаргите и с две ръце.

 

 

Когато стигнаха обратно при форда, вече започваше да се мръква. Кей се пъхна зад волана и запали двигателя, докато Джей закопчаваше колана си.

— Хайде да си хванем бръмбарче — каза Кей.

Той настъпи газта и потегли.

Джей си погледна часовника, после вдигна очи към електронното информационно табло на сградата. „“МЕТС" ПРЕСЛЕДВАТ ПОБЕДА. ВЕРОЯТНО ПРЕВАЛЯВАНЕ. НЕТИПИЧНО ЗА СЕЗОНА СПАДАНЕ НА ТЕМПЕРАТУРАТА. ГЛОБАЛНО БЕДСТВИЕ ПОРАДИ СМЪРТОНОСЕН МЕТЕОРИТЕН ДЪЖД."

Добре, че нещата се представяха в някакъв ред. И версията за този метеоритен дъжд трябва да беше подхвърлена от Зед или неговите хора.

„Не, Джей, нашите хора. Вече си един от тях, спомняш ли си?“

Кей шофираше по обичайния си безумен начин, като използваше педала за газта като спирачка и постоянно надуваше клаксона. Внезапен рязък завой заби главата на Джей в прозореца.

— Хей!

— Извинявай.

Той вдигна поглед и видя знака пред тях.

— Къде отиваш? Да не искаш да минеш през тунела?

— Да знаеш по-пряк път за Куинс от тук?

— Хайде, човече, по това време на деня е пълно с коли. Ще попаднем на задръстване и ще чакаме, докато онези смъртоносни лъчи не ни изпекат!

— Знаеш ли, за младеж се тревожиш прекалено много.

Навлязоха в тунела. Кей лъкатушеше из платната и заобикаляше автомобили и камиони с такава лекота, като че ли стояха на едно място.

Напред Джей видя върволица от спрели плътно една до друга коли, като прииждаха все нови и нови, намаляваха скорост, спираха и правеха задръстването още по-голямо.

— О, по дяволите, казах ти! Сигурно още можеш да обърнеш…!

Кей се ухили.

— Сещаш ли се за онзи бутон? За който ти казах да не го натискаш?

— Да?

— Вече можеш да го натиснеш.

Джей погледна надолу към бутона. Той поклати глава и го докосна с палец.

— Сирената или светлините с нищо няма да ни помогнат, няма начин да ни направят път! Бил съм патрул достатъчно време, за да го зная.

— Просто натисни бутона, става ли?

— Добре. — Той силно натисна с палец. — Това е краят ми. Изпечен от извънземен лъч в раздрънкан стар форд, седнал до селяндур в черен костюм. — Джей поклати глава. — Майка ми би била толкова горда.

Колата… заклокочи.

Фордът забуча, после се разнесе грохот, сякаш се бе събудила някаква гигантска котка и беше започнала да мърка.

— Какво е това, по дяволите?

— Не е зле хубаво да си затегнеш колана, малкия.

Джей първо почувства, а после и усети, че автомобилът започва да се променя. Стените му като че ли се разшириха, задният край се издължи, гладките метални повърхности се нагънаха. Трябваше му секунда, за да се досети. Като че ли колата беше напрегнала мускули и бе протегнала стоманени крайници, свързани помежду си с напомнящи на кабели сухожилия, цялата сякаш… пулсираща и блестяща.

Сякаш фордът внезапно се беше преобразил и превърнал в някакво… метално животно.

Космите на тила му настръхнаха. По тялото му пробягаха тръпки. Това тук не беше обикновен форд.

В момента нямаше време да се удивлява, защото…

… Пред тях се изпречи камион.

Кей шофираше със сто и десет километра в час и след секунда щеше да се забие в камиона толкова силно, че да превърне него, тях, а може би и още няколко коли в огромен димящ акордеон. Тогава щеше да стане страхотно задръстване…

— О, ма-а-амка му! — каза Джей. Той натисна с крак въображаема спирачка в опит да спре автомобила. — Спри! Ще се убием!

Кей завъртя волана надясно и фордът зави.

От това нямаше да има никаква полза, нямаше достатъчно пространство, та това беше гаден тунел! Джей спокойно можеше да си го представи: щяха да се блъснат, да отскочат от онази стена и да се завъртят като куршум, докато не стигнеха до началото на върволицата под формата на пламтяща смърт!

Ако имаха късмет…!

Изпод колата се разнесе всмукващ звук. Джей никога не бе чувал такова нещо. Искаше му се да затвори очи, та когато фордът се блъснеше в стената на тунела да не види как прелита през предното стъкло, но не можеше дори да премигне — очите му бяха широко отворени и абсолютно вцепенени.

Сега щеше да умре…!

Колата зави нагоре по стената.

По стената!

Бяха под прав ъгъл спрямо пътя и фордът продължаваше да напредва по стената като муха — като истинска бърза муха. Автомобилът се изкачи още по-нагоре, докато не стигна до тавана — с главата надолу! — и все още продължаваше да лети напред.

О, божичко. Невъзможно.

— Нещо против да запаля цигара? — попита Кей.

Джей бе увиснал на колана си и кръвта нахлуваше в главата му. Пътуваше с главата надолу по тавана на тунела, а този луд до него приказваше за цигари.

— Какво?!

— Да запаля. В колата.

— Не ми пука дали ще пушиш!

— Няма нужда да се пениш така, малкия. Попитах те просто от любезност. В последно време някои хора не обичат да се пуши в колата.

Кей зави, за да избегне нещо, което висеше от тавана, някакво електрическо устройство. Той запали цигара и смъкна прозореца, за да пусне дима навън.

— Едно време можеше да си пафкаш почти навсякъде. Когато започвах, в службата пушеха почти всички. А сега, за да идеш в собствения си заден двор и да изпушиш една проклета цигара, трябва да искаш разрешение и да подадеш заявление за въздействие върху околната среда. Даже не става и дума за пури или лули, това е съвсем друго нещо.

Джей го зяпна. Главата му кънтеше. Очите му пулсираха.

— Разбира се, би трябвало да ги откажа, зная, че е вредно за теб. — Той отново дръпна и изпусна от ноздрите си синьо-сив дим. — Нали знаеш стария виц. „По дяволите, лесно е да се откажеш, вече съм го правил пет-шест пъти!“ Това е проблемът, никога не става. Отказвал съм се за ден, седмица, даже за месец, после нещата в службата се забатачват — някой неутрален ретоб ограбва позитивен ретоб, някой грегног случайно изяжда флигпарг и още преди да си се усетил, пак палиш цигара.

Джей премигна. Главата наистина започваше да го боли. Никога не си беше падал по йогизъм.

— Чудя се дали понякога не ми липсва самообладание. Не ми достига воля.

Приближаваха се към края на тунела. Какво щеше да се случи, когато таванът свършеше?

Разчленяване. Обезобразяване. Смърт…

— Кей — започна Джей.

— Да?

— Кей…!

Фордът излетя от тунела, завъртя се наопаки и се спусна върху свободното платно. Усещането от приземяването бе все едно да минеш през лежащ полицай.

Кей смъкна прозореца и изстреля цигарата с палец и показалец. Фасът остави оранжева следа в мрака.

— Наистина трябва да ги откажа — повтори той.

Пред тях се изпречиха будките за магистрална такса. Беше отворена само една, при това на девет платна от тях.

Фордът прекоси платната със скорост, която според Джей четири пъти надхвърляше максимално позволената. Хм, може би пет пъти.

Кей подхвърли през отворения прозорец жетон. Джей го видя да пада в кошничката в същия момент, в който колата профучаваше през портала.

Кей му се усмихна.

— Най-важното е да разчетеш времето. Е, добре, и да владееш малко движения с китката, но обикновено оставяш скоростта сама да върши работата, разбираш ли?

— Ти си луд. Ти си луд. Луд.

— Навярно си прав. Слушай, ще трябва да понастъпя газта. Дръж се.

— Да понастъпиш газта ли? За какво говориш изобщо? Вече трябва да се движим със сто и шейсет километра в час!

Кей се ухили още по-широко.

— С двеста — отвърна той. — Но по дяволите, синко, аз съм натиснал педала само до половината. Това бебче ще ги докара до четиристотин, даже до четиристотин и трийсет, ако вятърът духа зад него. Още не съм ти показал възможностите му, а времето е от значение, нали си спомняш?

— О, мамка му!

— Спомни си това следващия път, когато проявиш неуважение към нечия кола, хей.

Джей тъпо кимна. Щеше да си го спомни. Със сигурност щеше. Ако останеше жив достатъчно дълго, за да си спомня каквото и да е.

Навън всичко бе като в мъгла. Фордът, сега по-скоро тигър, отколкото автомобил, летеше със скорост, на която би завидял и мощен ураган.

— Добре се забавляваме, нали, момчето ми? — рече Кей.

Джей се помъчи да възвърне самообладание. Сигурно беше останало някъде в тунела и навярно щеше да му трябва известно време, за да го намери, но поне се опитваше.

— А, да. Забавляваме се. Мислиш ли, че следващия път мога да шофирам аз? Ти се туткаш като някоя баба.

Кей се усмихна.

— Отлично се справяш, Джей. За новак.