Стив Пери
Мъже в черно (2)

1.

Минаваше полунощ и щатският път беше тих като в ковчег, погребан преди стотици години. Южните тексаски летни небеса обаче бяха пълни със звезди, светли точици на фона на черната завеса на безлунната нощ.

Южните тексаски небеса бяха пълни и с милиони насекоми — нощни пеперуди, комари, светулки, бръмбари, житарки, папатаци и Бог знае още какво. Безброй размазани гадини образуваха лепкава, жълто-зелена каша върху предното стъкло на черния форд „ЛТД“ ’86, паркиран до някакви храсталаци, които с известна доза късмет някой ден можеха да се превърнат в магарешки бодили. Колата се намираше на малко хълмче на неколкостотин метра от пътя, но почвата бе твърда и суха, само тук-там покрита с пясък. Достатъчно здрава, че по нея да може да се движи даже обикновен форд. Не че този беше точно обикновен…

От горещата нощ през отворения страничен прозорец избръмча комар.

Ди замахна към него.

— Проклети гадини.

Кей, другият мъж в колата, седеше зад волана и втренчено гледаше в мрака.

— Разбирам те, партньоре — каза той.

И двамата носеха бели ризи, черни вратовръзки и черни костюми. Черните им обувки лъщяха толкова силно, че можеха да са лачени.

Ди поклати глава. Той бе по-старият от двамата, наближаваше пенсионна възраст и годинките му бяха поне с петнайсетина повече от тези на Кей.

— Това не е подходящ начин един възрастен човек да си изкарва прехраната — рече Ди. Той отново замахна към комара и този път го размаза отстрани на шията си. С отвращение погледна към кървавото петно на дланта си, после го изтри в рамката на прозореца.

— Работата е мръсна, но все някой трябва да я върши — каза Кей. Той с копнеж погледна към пакета „Кемъл“ на таблото. С цигара щеше да му е по-лесно да върши тази работа. Но — не. Не можеше да рискува да забележат огънчето. А може би дори дима. Тук, в пущинаците, миризмата изминаваше огромни разстояния. Жалко.

— Мамка му. Вие двамата с Джон Уейн. Ще ми кажеш ли какво тогава трябва да прави един мъж?

— Нараняваш ме, Ди — Кей притисна длан към сърцето си, сякаш го бяха застреляли. И отново хвърли поглед към „Кемъла“.

Ди го забеляза. И пак поклати глава.

— Ако продължаваш с тези цигари, ще свършиш като Херцога. — Той замълча. — Вече ставам прекалено стар за това.

Двамата бяха партньори от дълго време и знаеха как мисли другият.

— О, не си стар, ти си точно като качествено вино, което с годините става все по-добро.

— Искаш да кажеш, че се превръща в оцет.

— Ди, Ди, защо постоянно приказваш така… хопа, здрас-ти — Кей протегна ръка към ключа. — Виж там. Купонът започва, приятели.

В далечината на щатския път проблеснаха фаровете на самотен автомобил.

— Няма ли да почакаш зелените момчета?

— Само паля двигателя. Но трябва точно да разчетем времето. Нали си спомняш Канада?

Ди се усмихна.

— О, да. Така се превивах от смях, че си мислех, че ще получа емболия. Онзи канадец. Чудя се какво ли е станало с него?

— По дяволите, навярно вече обикаля страната.

— Изобщо не бих се изненадал — отвърна Ди.

Двигателят на форда запали с буботене, което беше много по-мощно, отколкото бе нормално за стандартна детройтска ламарина.

Докато двамата наблюдаваха, по пътя от лявата им страна проблеснаха няколко чифта автомобилни фарове. Колите, две 4WD и последен модел шевролет, боядисан в гадно зелен цвят, се движеха в колона и блокираха шосето. Бяха достатъчно близо и Кей можеше да прочете надписа „СИН“^[1] по вратите им.

Ла Мигра, както им казваха тук.

Граничният патрул не спеше и се готвеше да пресече прилива на незаконни мексикански имигранти. Той се ухили. Аматьори. Нямаха представа за реалността, но Кей въпреки това изпитваше известно родство с тях.

Приближаващият се автомобил намали скорост и спря пред блокадата на пътя. Кей видя, че е неколкогодишен бял микробус, покрит с прах, който със сигурност бе прекарал сутринта в Мексико.

— Добре дошли в Estados Unidos, amigos. Всички да излязат навън и никой да не прави резки движения.

Кей превключи на скорост.

— Здрасти, Силвър — каза той. После погледна към Ди и отново се ухили.

— Само да ме наречеш Тонто и ще те сритам — отвърна партньорът му.

Кей се засмя и натисна газта.

Големите колела на форда се завъртяха и разхвърляха пръст.

Автомобилът се понесе към пътя.

 

 

— Дръж се! — каза Кей. Той натисна спирачката, рязко завъртя волана и накара форда да поднесе. Вдигна се прах до небето, докато колата се плъзгаше настрани и накрая спря зад белия микробус под светлината на фаровете на граничния патрул.

Момчетата от СИН бяха шестима — е, образно казано, тъй като имаше и една жена — и се бяха пръснали около микробуса. Пристигането на форда ги постресна, защото половината от тях извадиха патлаците си. Стреснаха се и дванайсетимата заподозрени в незаконно преминаване на границата мексиканци, застанали зад микробуса в очакване Ла Мигра да арестува водача им, преди да прати всички им обратно вкъщи. Животът беше суров. И скъп.

Ди и Кей излязоха от форда.

— Добър вечер, господа — каза Кей. Той протегна напред служебната си карта, за да не би някой по погрешка да натисне спусъка. — От тук ще ги поемем ние.

Висок, симпатичен на вид трийсетина годишен хлапак се приближи към него и освети с черния си алуминиев фенер с шест батерии картата му. И погледна към нея с присвити очи.

— Аз съм агент Джейнъс — съобщи хлапакът. — Тази операция си е моя. Кои, по дяволите, сте…?

Най-после той успя да прочете картата.

— Вие сте от СИН?

— Шести отдел — каза Кей и прибра в джоба си картата.

— Никога не съм чувал за Шести отдел!

— Нима? Трябва да обръщаш повече внимание на информацията от централата, синко. Занимаваме се със селективен контрол на операции.

— Никой не ми е казал…

— Радвам се да го чуя, ’щото ако ти бяха казали, щяха да си имат големи неприятности. Предполага се, че тези малки инспекции трябва да са изненада. Сега се дръпни и ни остави да разменим няколко приказки с тези приятелчета.

Всичко зависеше от отношението, знаеше Кей. Дръж се като шеф и в девет от всеки десет случая няма да срещнеш сериозна съпротива. А десетият случай? Е, винаги имаше и други начини, стига да си такъв, какъвто бе той.

Мексиканците нервно стояха в редица — група от хора на възраст, варираща от едно бебе до две старици.

— Какво мислиш, Ди?

Ди мина край редицата и внимателно огледа имигрантите.

— Сложна работа. Предполагам, че ще трябва да я свършим по стария начин.

Кей кимна. Той се приближи до първия от редицата, висок мъж по дънки, тениска и изтъркани сандали.

— Que pasa, amigo, como se llama? — „Какво става, приятел? Как се казваш?“

— Мигел — отвърна мексиканецът.

Кей се усмихна и продължи нататък. На една от стариците той каза:

— No se preocupe, abuela. Bienvenida a los Estados Unidos. — „He се тревожи, бабо, добре дошла в САЩ.“

— Gracias, senor — отвърна тя.

Той продължи по редицата, като свободно бъбреше на испански, усмихваше се и кимаше на групата. „Как си? Как се казваш? Къде отиваш? Добре дошъл в САЩ.“

Когато стигна до петия — идиотски захилен мъж — Кей погледна към Ди, който кимна. Определено вероятно. Кей се обърна към мъжа и му каза на испански:

— Хей, приятел, какво ще кажеш да ти разбия носа?

Усмивката на човека остана неизменна и той кимна.

Кей и Ди размениха погледи.

— Може просто да е мазохист — предположи Ди. — Нали знаеш, от онези, дето обичат да ги боли?

— Зная какво е мазохист — отвърна Кей. — Ти не разбираш нито дума, нали, приятел? — продължи той, отново на испански.

Мъжът се усмихна и кимна.

Някои от другите мексиканци намръщено изгледаха другаря си. Ако се съдеше по вида му, той очевидно не беше от чиста индианска кръв, така че определено би трябвало да разбира какво току-що са му казали от Ла Мигра, но очевидно не бе така.

Една от стариците направи кръстен знак.

— Е, наистина смятам, че уцелихме в десятката, момчета — каза Кей и отново погледна към Ди. После продължи на испански: — Останалите сте свободни да си вървите. Качвайте се на микробуса и да ви няма.

Неочаквано Джейнъс възрази:

— Какво? Не можеш да направиш такова нещо!

— Синко, мога да направя горе-долу всичко, каквото си поискам. Това е специална операция на Шести отдел и ако продължиш да се опъваш, през следващите пет години ще яздиш кривия гръб на някое магаре по Рио Гранде, където най-вълнуващата гледка е някой гущер, излязъл да пусне една вода.

Джейнъс видимо пребледня, въпреки слабата светлина.

Всичко зависи от отношението. Дръж се като че ли силата е в твои ръце и хората ще ти повярват.

Шофьорът на микробуса не изчака да види кой ще победи в спора. Той скочи пред волана и извика на пътниците си, които се покатериха отзад. Автомобилът заобиколи колите, запречили пътя, и се понесе на север.

— Това е абсолютно незаконно! — отново опита Джейнъс.

— Нима, агент Джейнъс? Ние постоянно правим такива неща. А сега хващайте пътя и ни оставете да се оправим с това приятелче тук. И си дръжте езика зад зъбите. Шести отдел се стреми да поддържа анонимността си.

Но момчетата от СИН продължаваха да упорстват.

— Хайде — рече Кей. — Досега досиетата ви са били чисти. Не ме карайте да уведомявам шефа ви.

Положението беше опасно, но Кей се бе справял и с по-опърничави от този хлапак.

Джейнъс отстъпи. Измърмори нещо под нос, навярно ругатня. Кей продължи да го гледа със сурово изражение.

Накрая Джейнъс и другите агенти неохотно се насочиха към колите си.

Когато потеглиха, Ди и Кей погледнаха към пленника си.

— Насам, амиго — рече Кей. — Трябва да разменим няколко думи с теб.

Изпод сакото си Ди извади нещо, което приличаше на 44-калибров магнум „Дезърт ийгъл“ и го размаха към мъжа. Огромно израелско оръжие, дори когато ставаше въпрос за стандартното производство, а това тук не изглеждаше съвсем като свалено от конвейера. Имаше някои изменения.

При това изключително необикновени изменения.

Беше очевидно, че незаконният имигрант разбира или английски, или смисъла на насочения към него огромен стар пистолет. Той слезе от пътя и заедно със спътниците си мина зад два креозотни храста.

Кей го прегърна през раменете.

— Струва ми се, че си скочил от автобуса в погрешната част на града, амиго. Всъщност залагам долари срещу песо, че идваш адски отдалече.

С тези думи той свали от колана си електронното събличащо устройство, включи го и го прокара надолу по дрехите на имигранта. Проблесна лазерна светлина и се разнесе звук като от разкопчаването на тежък цип.

Дрехите на мъжа се отделиха от тялото му.

После от тялото му се отдели и плътта му.

Онова, което остана, представляваше същество, високо около метър шейсет и пет, покрито с люспи, змиевидни пипала и с очи, щръкнали върху стълбчета. От маскировката му остана само главата, закачена на пръчка в едно от пипалата на създанието. Тя продължаваше да се усмихва и кима, докато извънземното си играеше с копчетата в другия край на пръчката.

Кей поклати глава.

— Майки? Кога те пуснаха от затвора?

Извънземното отговори. Звукът напомняше на съчетание от гущер, който яде пеперуда, и буркан, пълен с разлютени оси.

Кей се усмихна.

— Политически емигрант ли? А-ха, точно така. За вчерашен ли ме взимаш, Майки?

— Знаеш ли колко точки от договорите току-що наруши? — попита Ди.

Майки издаде неубедително писукане.

— Е, хайде да видим — каза Ди. — Незаконно имигриране, липса на документи за ваксинация, неплащане на такса за приземяване, липса на виза — о, Майки, Майки, списъкът направо няма край. Здравата си я загазил, момчето ми.

— Да, и онзи, който те е оставил в доброто старо Мексико, ти е голям длъжник — прибави Кей. — Би трябвало да получиш най-малко речеви имплантант или някой от онези контрабандни универсални преводачи. В наше време не можеш да се довериш на никого, нали, Майки?

Извънземното отново издаде звук — все едно, че сдъвка няколко пеперуди и се помъчи да се избави от няколко разлютени оси.

— Я виж ти! Недей да ни обиждаш, Майки. Това с нищо няма да ти помогне. Нали не искаш да прибавиш и подкуп към списъка с обвиненията ти? — попита Кей.

Майки млъкна. Най-умната му постъпка за целия ден.

— Дай ми главата и си протегни пипалата напред. Знаеш правилника — нареди Кей.

— Мили Боже! — каза някой иззад тях.

Кей и Ди се обърнаха, Майки също.

Под звездната светлина стоеше агент Джейнъс и ги гледаше със зяпнала уста.

— Хм… мамка му — рече Кей.