Стив Пери
Мъже в черно (19)

18.

Нещата определено не вървяха така, както Едгар си ги бе представял. Като цяло не беше добре да стрелят по него някакви си месести чували, при това с истинско оръжие.

Корабът му бе пленен. Чуждопланетните крайцери вече сигурно загряваха планетострелите си в подготовка за битката. Агентите на граничния контрол го търсеха с всички сили и притежаваха най-неприятната част от онази техника, която беше стигнала до този свят от други планети.

Не, всичко това определено не бе на добре.

От друга страна наградата беше в него. Освен това имаше заложница, която очевидно притежаваше някаква стойност — не голяма, като имаше предвид, че един от месестите чували бе стрелял по него с деатомизатора — а също така имаше преднина.

Наистина корабът му го нямаше, но той беше такъв боклук, че и без това щеше да се взриви при излитането, така че загубата не бе голяма. Имаше и други начини да напусне тази отвратителна дупка. И той знаеше един от тези начини.

— Къде отиваме? — извика женската.

— Млъквай — нареди Едгар. Стискаше я под мишница и макар да не беше толкова тежка, малко се затрудняваше да я носи така. Къде щяха да идат не бе проблем, поне що се отнасяше до близкото бъдеще. Съвсем друго нещо обаче беше как щяха да стигнат до там. Особено като се имаше предвид, че Едгар не знаеше къде се намира мястото, което му трябваше, нито пък пътя до там. Това представляваше известна трудност, но с пленяването на женската си осигуряваше местен водач и това би трябвало да реши тази част от проблема.

Щом напуснеха сградата и се окажеха на улицата, лесно можеше да намери транспорт.

Двамата стигнаха на павирания път. Едгар излезе на улицата и се изпречи пред едно от четириколесните превозни средства.

— Такси! — извика той.

Колата наби спирачки на сантиметри от него и женската.

Естествено пилотът на машината се надвеси през прозореца си, направи универсалния приветствен жест с ръка и започна да вика.

Преводачът на Едгар беше последен модел, в него бяха програмирани повече от двеста землянски диалекта, но не успя да разпознае езика, на който грачеше към него пилотът. Как изобщо общуваха помежду си тези човеци?

Едгар се приближи до него, като влачеше със себе си женската.

Пилотът продължаваше да крещи нещо.

Нямаше време! Онези агенти всеки момент щяха да се появят. Извънземният протегна ръка, сграбчи човека и го измъкна през отворения прозорец. Той го запрати настрани, после си спомни да отвори вратата. Скочи в кабината и дръпна женската зад себе си.

— Местните маршрути не са ми познати — каза Едгар. — Ти ще управляваш машината. Откарай ни до това място.

Той протегна към нея пощенската картичка със снимката, онази, която по-рано бе взел от информационния павилион.

— А?

— Откарай ни до това място. Незабавно.

— Какво?

Нямаше време, нямаше време! Той насили лицето си и оголи трите си реда остри зъби изпод обвивката.

Тя изпищя.

Проклятие! Едгар превключи скоростния механизъм на машината и в същото време натисна с крак ускорителния педал. Колата подскочи напред и женската стисна направляващото колело.

— Добре, добре, разбрах, разбрах! — каза тя.

— Знаеш ли мястото, което е моето желание?

— Да, да.

— Добре. Спазвай местните правила за движение и се насочи натам с най-високата допустима скорост.

Предишният собственик на превозното средство тичаше зад тях, като размахваше ръце и продължаваше да бълва нещо, което със сигурност бяха ругатни. Едгар се обърна и направи универсалния жест. Той означаваше толкова много неща, този сигнал с пръст: здрасти, довиждане, благодарност, раздразнение. Едно от малкото неща на тази планета, които му се струваха полезни.

Добре. Общо взето, това не беше толкова зле. Той бе жив, имаше галактиката и беше избягал от преследвачите си.

Положението определено би могло и да е по-неприятно. Едгар се отпусна назад и погледна към женската. Грозно същество. Как бе възможно който и да е мъжкар от който и да е вид да намери такова… чудовище като нея за сексуално привлекателно? Навярно имаше някаква компенсираща особеност, някакъв скрит обонятелен орган или друг сигнал, с който да привлича мъжкарите? Трябваше да си човек, за да го усетиш, тъй като Едгар със сигурност не го усещаше. Достатъчно трудно му беше да различава мъжките от женските, какво оставаше за разликите между представителите на един и същ пол.

Всички му се струваха еднакви.

Разбира се, тази тук бе пазителка на мъртвите, сравнително висок пост там, откъдето идваше той — в края на краищата правото да раздаваш трупна храна носеше известна власт.

 

 

Лоуръл разбра, че е в огромна опасност, когато психопатът се хвърли през прозореца заедно с нея, приземи се спокойно, после изскочи на улицата със същата лекота, с която човек подскача на луната.

Това не беше обикновен психопат, осъзна тя.

Когато той… не, когато създанието измъкна таксиметровия шофьор от колата с една ръка и го запрати настрани все едно, че е празна кутия от кола, страховете й отново се потвърдиха. Добре, до този момент можеше да си мисли, че този тип се е надрусал с някакви наркотици. Стероиди или ангелски прах^[1] — ето как правеше тези неща. Малко вероятно, естествено, но възможно.

Но когато й показа трите си реда акулски зъби в уста, която не можеше — категорично не можеше — да се намира в човешка глава, тя с абсолютна сигурност разбра, че нещото, което седи до нея, не е човек.

И освен това онова ченге — ако наистина беше такова — и другият мъж с големия пистолет го познаваха. „Бръмбар“, така го бе нарекъл белият тип.

Но съществото определено не приличаше на бръмбар. В какво положение се бе оказала? Беше толкова невероятно, че не можеше да започне да мисли как да се справи с него.

— В правилната посока ли напредваме? — попита нещото.

— Да, да — отвърна тя.

— Продължавай — каза то.

Лоуръл навярно не бе най-умната жена на планетата, но не беше и глупава. Тя събра две и две и реши, че чудовището до нея не е от този свят. Не изглеждаше нормално, не се държеше нормално и не приказваше нормално. Не бе човек, не и с тази физиология, а лекарката не вярваше, че на Земята живеят каквито и да е други разумни видове, било то Йети или пък Саскуоч.

Следователно това същество не беше от тук.

Извънземен.

Малко зелено човече. Само че не толкова малко и, божичко, какви големи зъби имаше, бабо.

Тя бе отвлечена от извънземен и трябваше да шофира към, към…

Лоуръл изпита внезапно желание да се разсмее, но успя да се овладее. Ако започнеше, може би нямаше да успее да спре. Знаеше всичко за истерията и не беше далече от това състояние. Но — наистина.

Тя бе отвлечена от извънземен.

Направо като заглавие от първата страница на някой от онези отвратителни жълти вестници!

Никой в службата нямаше да й повярва. Ако допуснеше, че щеше да оцелее, за да им разкаже.

Но — ако съществото искаше да я убие, нямаше ли вече да е мъртва?

„Не и ако се нуждае от шофьор — каза й вътрешният й глас. — А може да има и други планове за теб. Спомни си онези заглавия: «ИЗВЪНЗЕМЕН Е БАЩА НА ДЕТЕТО МИ». И всички онези… изследвания, които като че ли задължително присъстват?

Страхотно. Това е всичко, което исках да чуя.“

Тя погледна към извънземния. Кожата му се лющеше и като че ли не му беше по мярка. В това определено нещо не бе наред. Ако го беше забелязала по-рано, навярно щеше да успее да избяга.

Нямаше смисъл да се измъчва заради пропуснати възможности.

И за какво ли му бе онази котка? Тя го беше видяла да откъсва нашийника й или поне малката камбанка — която не звънеше, тя изобщо не я бе чула. За какво беше всичко това?

„Няма значение. Откарай го там, където иска да иде. Когато излезе, настъпи педала и се махай от него.“

Това не бе особено сложен план, но в момента не й идваше наум нищо друго.

 

 

— Качили са се на такси! — извика Джей.

— Как разбра?

Джей махна към мъж, който стоеше насред улицата и крещеше нещо на непознат език.

— Това трябва да е шофьорът.

Хлапето изтича към върволицата от таксита, спрели на кръстовището. Той заудря по прозорците, като викаше:

— Лоуръл! Лоуръл!

Успя да изкара ангелите на двама души, навярно туристи. Местните не му обръщаха внимание, продължаваха да си четат вестниците или там каквото обикновено правят хората в такси.

Джей проверяваше петнайсетата кола, когато зад него се разнесе клаксон. Той дори не погледна.

— Губиш си времето — извика Кей.

Джей се обърна и видя Кей във форда.

— Влизай. Той не може да напусне планетата с такси.

— Какво?

— Корабът му е при нас. Влизай.

 

 

В централата беше далеч по-тихо, отколкото преди. Мнозина от извънземните ги нямаше, макар че близначките все още бяха там.

Зед видя Кей и Джей и им махна да се приближат.

— Двата бойни кораба са си на същото място — съобщи той и посочи към големия екран. — Доколкото можем да кажем, всеки от тях си мисли, че другият е убил неговия посланик и че е взел галактиката.

Освен това всеки от тях очевидно си мисли, че ние сме се съюзили с другия.

— Страхотно. Едгар я взе. Бръмбарът — рече Джей.

— Почти го бяхме пипнали, но го изпуснахме — прибави Кей. — А сега у него са и галактиката, и патоложката — като заложничка. — Той въздъхна. — Остарявам, Зед. Трябваше да го задържа.

— Всички остаряваме, освен този бързак тук. — Зед кимна към Джей. — Нали не смяташ наистина, че ще дойде тук?

— Корабът му е в големия хангар в тази сграда — отвърна Кей. — Предполагам, че вече всеки пилот на какъвто и да е кораб със способност за хиперпространствени скокове на разстояние от десет светлинни години знае, че на Земята има бръмбар. Струва ми се, че ще проверяват извънземните пътници адски внимателно.

Зед кимна.

— Предполагам, че си прав.

— Сложил ли си охрана на кораба? — попита Джей.

— Разбира се. Не мога да си представя, че бръмбарът ще е толкова тъп да дойде тук, като си мисли, че просто ще си прибере кораба и ще си тръгне.

— Той има заложник — припомни му Джей.

Възрастният мъж го погледна.

— Синко, ако онзи бръмбар изчезне с онова, което искат арквилианците и балтианците, цялата планета ще пламне като скара, залята със запалителна смес за дървени въглища. Ако открият бръмбара, хората ни ще го унищожат, за да предотвратят това, даже заложничката да е майка Тереза.

— Наистина ли ще го направите? Дори да убиете Лоуръл?

Кей и Зед размениха погледи.

Кей го погледна.

— Ще го направим. Ти също, Джей.

Хлапето се замисли за миг. С терористи не трябваше да се преговаря и въпреки че изпитваше известни чувства към Лоуръл, смъртта на всички живи същества на планетата заради нея не бе равностойна замяна.

Да. Предполагаше, че ще му се наложи да стреля.

— Е, какво ще правим сега? — попита той.

— Хайде — каза Кей.

Той поведе Джей към команден център.

— Задействайте биомрежа по всички тунели, мостове и магистрали — нареди Кей на оператора, който седеше на пулта. — И на фериботите. Претърсете летището и гарите. Не искам нито един извънземен да напусне острова.

— Ако вече не е прекалено късно — отбеляза Джей.

— Ако вече не е прекалено късно — повтори Кей.

— Не можем ли да се опитаме да обясним нещо на онези от бойните кораби?

Кей поклати глава.

— Зед навярно вече го е направил. Те не ни вярват, не ни харесват много и не биха се поколебали да ни унищожат и да се отърват от нас, ако имат достатъчно сериозно основание. Ако им дадем галактиката и бръмбара, който е убил техните посланици, и бързо им обясним кое как, ще оцелеем. Иначе…

Джей си спомняше как веднъж баща му изля запалителна течност за дървени въглища върху димящата скара. Избухналият пламък отнесе веждите и голяма част от косата му. Ужас.

— Не мога да повярвам, че ще унищожат цяла планета просто така — започна той.

— По-напредналата наука не означава и повече милосърдие — отвърна Кей. — Те не разсъждават като нас. Или пък разсъждават като някои от нас — маниакални убийци или антисоциални типове.

— Превъзходно.

— Съжалявам, хлапе, нали тъкмо това ги прави извънземни?

Разнесе се аларма — висока звънтяща сирена, която закънтя из цялата сграда.

— Какво?! Какво?!

— Арквилианците току-що изстреляха лъч със заредени частици! — извика Зед.

— Срещу кого? — попита Джей.

— Срещу нас — отвърна Зед. — Насочен е към Северно море. Следим го!

Кей и Джей изтичаха при възрастния мъж пред големия екран. Изображението се промени.

— Получаваме образ от шпионски сателит — съобщи някой. Джей не видя кой.

На екрана се виждаше ярък, напомнящ на лазер лъч, който докосна студения океан. Джей видя нещо, което приличаше на айсберг. След миг от водата се надигна облак.

— Свръхнагорещена пара — поясни Кей.

— Превключете на широкоъгълен образ — нареди Кей. — Дайте мащаб!

Образът помътня. Облакът заприлича почти на ядрена гъба. В долния ъгъл на екрана запремигва мащаб.

— Деветстотин метра височина — каза някой.

— Това не е толкова лошо, нали? — попита Джей. — Какво означава в истински числа? Не съм толкова добър в метричната система.

— Малко повече от половин миля — отвърна Кей.

— О, мамка му.

— Точно. И може да стане двайсетина пъти по-голям. Това е страхотна експлозия. Не само че ще изпекат няколко тюлена и кита — навярно ще се образува цунами, което ще отнесе цели градове в Англия и северозападна Африка.

Алармата продължаваше да кънти.

— И балтианците започват! — извика един от операторите.

— Покажете удара на екрана! — заповяда Зед.

Ново помътняване и на екрана се появи сателитно изображение на нещо като пясъчна пустиня.

— Пустинята Гоби — каза Кей, когато към небето полетя стълб от пясък и пламък, почти също толкова огромен, колкото и след попадението в океана.

— Всичко ще стане на стъкло — отбеляза някой.

— Може би не задълго — отвърна Кей. — За да има история, наоколо трябва да има някой, който да я запомни.

— Какво става, по дяволите? — попита Джей.

— Изпълняват условията на договора „Андромеда“ — поясни Кей. — Всеки от тях дава по един залп напосоки, после обявяват примирие и се опитват да постигнат съгласие.

Двата кораба изстреляха по още няколко лъча.

— Защо не стрелят един срещу друг, а се целят в нас?

— Такива са правилата.

— Колко продължително ще е примирието?

— Около час — отвърна Кей.

— А после…?

— Ако не успеят да се договорят, започват да стрелят. Един срещу друг, срещу нас, срещу каквото решат.

— Защо не могат да уредят въпроса на собствената си проклета територия?

— Договорът изисква бойните действия да се водят само между флотите, при това единствено в част от вселената, необитавана от разумен живот.

— Необитавана от разумен живот ли? Че ние да не сме охлюви?

— От тяхна гледна точка горе-долу е така. По сто балната скала нашата цивилизация има приблизително двойка. Ако ни унищожат, е, загубата няма да е голяма.

— Гадно е, но е така — потвърди Зед.

— Регистрирахте ли разположението на всички междузвездни кораби на Земята и в орбита? — попита Кей.

— Да. Нашето приятелче Франк Мопса е хванал последния влак. Не мога да повярвам и за миг, че след онези два начални залпа някой ще е толкова глупав да се приближи насам с космически кораб. Бръмбарът не може да избяга.

— Което не е кой знае какво — подметна Джей. — Освен че ще се изпече тук заедно с всички нас. Това не ме утешава особено много.

— Получаваме съобщения за пораженията, нанесени от началните залпове — съобщи някой.

— Да ги чуем — каза Зед.

— Атлантик сити е унищожен.

— Голяма загуба — отбеляза Кей.

— Маями бийч също.

— Жалко. Там беше любимият ми кубински ресторант.

— Епкот вече не съществува.

— Карма — рече Кей.

Изведнъж на Джей му хрумна нещо.

— Имаме още един час, нали така?

— Хардфърд е унищожен с директно попадение.

— Много жалко — каза Зед.

— Момчета? Ако знаехме къде е отишъл бръмбарът, все още можехме да го хванем!

— Половината Париж е в пламъци.

— Надявам се, че е онази половина, която смята, че „хамбургер“ или която и да е друга американска дума не трябва да се произнася на обществени места. Снобите.

— Момчета — повтори Джей. — Хей, старци!

Зед и Кей като един се обърнаха и го пронизаха с поглед.

— Работят ли още онези неща?

Той посочи с ръка.

Зед и Кей погледнаха натам, накъдето сочеше Джей. На стената в дъното се виждаше изображението на световното изложение от 1964-та. В близък план изпъкваха двете кули с „фалшивите“ летящи чинии отгоре.

Зед и Кей се спогледаха.

— Хм, проклет да съм. „От устата на младенците…“ — рече Зед.

— Амин — отвърна Кей.