Стив Пери
Мъже в черно (16)

15.

Едгар пристигна до магазина за джунджурии, от който беше проследил Розенбърг. Край тротоара нямаше свободно място за паркиране, затова спря до друг автомобил и изгаси двигателя. Ако пилотът на машината поискаше да си тръгне преди Едгар да си е свършил работата, ами, жалко. Щеше да му се наложи да почака.

Очевидно в това отношение имаше много прецеденти — и други коли бяха паркирани така и изглежда никой не ги безпокоеше.

Едгар се насочи към магазина. Той разби стъклото на прозореца, бръкна вътре, отключи заключващите механизми, отвори вратата и влезе.

Висок звън изпълни въздуха. Едгар не му обърна внимание и започна да търси.

Навсякъде имаше скъпоценни камъни, украсени и преносими уреди за измерване на времето, блестящи ленти от скъпоценни метали. Колко диви бяха тези същества, да изпитват нужда да се украсяват с такива боклуци.

Той разбиваше витрини, разхвърляше скъпоценности, търсеше.

Нищо! Нищо!

Побеснял от ярост, Едгар разбиваше всичко, което можеше да докопа. Смъкваше снимки от стените — плоски, едноизмерни изображения на различни неща — и ги хвърляше накъдето му попадне.

При третия или четвъртия от портретите той спря. Беше на малкото създание, което носеше Розенбърг. Едгар се огледа. Животното — котката — се виждаше на още няколко снимки.

Хмм. Очевидно това същество бе от известно значение за маскирания инопланетянин…

Навън се разнесе нов звук, достатъчно силен, за да проникне в съзнанието му, въпреки звънтящата аларма в магазина. Той погледна през разбитото стъкло.

Пред колата му беше спряла голяма машина. Пилотът бе слязъл навън и завързваше за неговия автомобил нещо, което приличаше на теглич. Едгар се намръщи. Трябваше да се погрижи за това.

Навън той се приближи до човека.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Двойното паркиране е забранено тук, приятел. Ще си вземеш колата от паркинга на Двайсет и трета и „Пиър“.

— Не можеш да вземеш тази машина. Тя ми трябва.

— Животът е тежък.

Той се огледа. Наоколо имаше неколцина човеци, макар че повечето от тях не обръщаха внимание на разбитото стъкло, пронизителната аларма или на пилота и Едгар. Навярно не бе добра идея да отскубне крайниците на този човек и така излишно да привлече вниманието им. Трябваше да действа по-фино.

Той отиде при колата си и извади оръжието, което едгарът се беше опитал да използва срещу него точно след приземяването му.

После се върна при човека, който продължаваше да завързва двете машини. Едгар махна с пушката към пилота.

— Виж това — каза той.

— Страхотно. Какво е това, дванайсет калиброва ли е? В камиона имам нещо по-опасно, приятел. — Мъжът продължи да си върши работата, без да обръща внимание на смъртоносната заплаха.

Кретени ли бяха тези човеци? Нима това слабоумно създание не разбираше, че е в опасност? Или не му пукаше?

 

 

Във форда Джей побърза да си сложи колана преди Кей да запали двигателя. Почувства се малко по-добре, когато потеглиха по манхатънските улици, попадайки от задръстване на задръстване. Този град беше истинско мъчение за колите, даже за такава бракма като този ежедневно нуждаещ се от ремонти детройтски динозавър.

— Знаеш ли, трябва да призная, че май си паднах по онази патоложка.

Кей хвърли поглед към него.

— Май забелязах нещо такова.

— Въпросът е, че след като й проми мозъка, тя е забравила всичко за мен.

— Имаш късмет. Никога не бях виждал чернокож да позеленява — ти беше първият, когато започна да бърникаш в онзи извънземен хералд.

— Извънземен какво?

— Хералд. Маскировките, които носят някои извънземни, в известен смисъл са жива плът, но не са истински човек, както веднага забеляза младата д-р Лоури. Между тялото и съществото, което го контролира, има някаква симбиотична връзка, като между коня и ездача. Ездачът храни коня и го реши, осигурява му място за спане, а конят го откарва където поиска. Нещо такова. В известен смисъл.

— Да, хм, вътрешностите бяха достатъчно хлъзгави, за да са истински.

— Тъкмо това ти казвам и аз. Ти не успя да впечатлиш д-р Лоури с железния си стомах, нали така? По-добре да забрави, че едва не избълва вечерята си в чистичката й зала за аутопсии. Така ще можеш да започнеш наново, ако изобщо я видиш пак.

— Изобщо ли няма да си спомня за мен?

— Навярно не. Понякога неврализаторът оставя някой и друг синапс и нещата ти се струват познати, но обикновено напълно изтрива спомените. Носят се слухове, че има неколцина, които не се поддават на такова въздействие, но не мога да кажа, че съм попадал на някого от тях. Хопа, стигнахме. Това е бижутерията на Розенбърг.

На улицата до камион, задръстил друга кола, Джей видя мъж, който спореше с шофьора на полицейски влекач и приличаше на провинциалист. Той се ухили. Този тип определено беше в дълбока заблуда, ако си мислеше, че ще успее да се измъкне. Нюйоркските шофьори на полицейски влекачи бяха свикнали с опасностите повече, отколкото служителите в бензиностанциите по междущатските магистрали с нощните обири и това определено подсказваше нещо.

— Уха — каза Кей.

— Знаеш, че не ми е приятно да говориш така. Какво има?

— Хвърли един поглед натам.

Джей погледна към бижутерийния магазин. Предният прозорец беше разбит, вратата зееше широко отворена.

— Добре, ще го кажа. Имам лошо предчувствие, Оби-уан — рече той.

Кей вкара форда на мястото, освободено от камион за разнасяне на деликатеси и излезе навън. Той пъхна ръка под сакото си. Несъмнено бе стиснал онзи суперменски патлак. Джей пъхна собствената си ръка в джоба на сакото си и откри мъничкото пистолетче, което носеше. Играчката не му предлагаше голямо успокоение. Що за име беше „Шумния щурец“? Вдигаш ударника и той започва да цвърти, така ли? Гос-поди.

Кей влезе пръв и веднага извади оръжието си. Джей го следваше по петите.

Магазинът беше обърнат с главата надолу и навсякъде се валяха диаманти и рубини, сякаш изсипани от продънена торбичка с кучешка храна. На пода трябва да лежаха поне неколкостотин хиляди долара в стока.

— Що за кретен ограбва бижутериен магазин и оставя бижутата? — попита Джей.

Кей отпусна пистолета си. Джей погледна към своя щурец, поклати глава и го прибра обратно в джоба си.

— Някой, който не търси бижута — отвърна Кей.

Джей погледна към снимките на пода и онези, които все още висяха по стените.

— Човекът адски си е падал по тази котка, нали?

— Не човек — поправи го Кей. — Извънземен. Опитай се да не го забравяш.

Джей се огледа. Долови движение пред магазина. Онзи селянин, който се караше с шофьора, сега се насочваше към тях и две неща едновременно поразиха Джей: отнякъде познаваше това лице. И… мъжът държеше в ръцете си пушка.

— Залегни! — извика той. — Това е онзи фермер от север и има пушка!

Джей се мъчеше да измъкне от джоба си малкия пистолет, когато фермерът — как ли се казваше? Едгар? — вдигна пушката и стреля. Хлапето усети свистенето на сачмите над главата си, но нямаше време да погледне дали Кей е успял да се отдръпне.

Най-после успя да измъкне миниатюрното пистолетче от джоба си, макар че от него едва ли щеше да има някаква полза. Застана на едно коляно, вдигна играчката, прицели се през разбития прозорец най-общо по посока на Едгар и натисна спусъка…

Разнесе се гръм като от избухнала бомба и един съвсем новичък кадилак, паркиран оттатък улицата, полетя на парчета във въздуха сред огън и дим. Откатът на малкото пистолетче отхвърли Джей на повече от три метра назад.

— Мамка му! — извика той, когато възвърна дар слово. Ушите му кънтяха и ноздрите му бяха изпълнени с някаква остра кисела миризма. Джей зяпна към мъничкото оръжие.

Проснат по очи с ръце на шията, Кей отново се изправи на крака и извади пистолета си.

От кадилака на улицата беше останала само рамката и горящите гуми. Едгар не се виждаше никъде.

Джей се изправи и изтича след Кей.

Двамата излязоха на тротоара, тъкмо навреме, за да видят как Едгар удря шофьора на влекача с такава сила, че го отхвърли на пет-шест метра разстояние. Този тип имаше гаден удар.

Едгар скочи във влекача и настъпи газта.

— Мамка му! — извика Кей и отпусна оръжието си.

Тълпа от очевидци бе решила, че сцената си струва да спрат и да погледат.

Влекачът и камионетката на Едгар се отдалечаваха, но не прекалено бързо. Джей вдигна Шумния щурец. Той затвори едното си око, за да се прицели по-добре през миниатюрния мерник…

— Недей… — започна Кей.

Джей зае стабилна поза и стисна пистолета с две ръце. Стреля…

Въпреки позата откатът отново го повали на земята. Проклятие!

Изстрелът попадна в теглича и го разкъса. Влекачът и камионетката се отделиха. Влекачът започна да набира скорост.

Камионетката се блъсна в паркиран наблизо тъндърбърд и успя да причини сериозни поражения, преди да спре.

Джей скочи на крака, притича, за да заеме по-добра позиция…

— Джей! Недей пред цивилните!

Той не му обърна внимание, скочи върху една от колите, прицели се, натисна спусъка…

… точно когато пред влекача се изпречи случаен микробус.

Микробусът експлодира и посипа на всички страни дъжд от мебели. Наблизо прелетя диван, после маса и столове, етажерка. Тълпата от граждани се пръсна, за да се скрие.

Джей беше отхвърлен назад през прозореца на паркирания зад него автомобил. Задникът му спря точно пред лицето на изпадналата в паника жена зад волана. Когато най-после успя да се измъкне, Едгар вече го нямаше.

Кей се приближи, хвана го за ръка и го отдалечи от зяпачите.

— Не трябва да стреляме с тези оръжия пред цивилни — каза той.

— „Шумен щурец“, а? Много смешно. Хо, хо, хо. — Джей погледна към пистолетчето си.

— Хайде, трябва да повикаме тук групата по почистването…

— Не можем ли да оставим тези глупости, Кей? Искам да кажа, какво са няколко коли и камиони, когато извънземен боен крайцер се готви да ни унищожи, ако не…

— Чуй ме, бързак, винаги има някой извънземен боен крайцер, корлиански смъртоносен лъч или някаква междугалактическа чума, които се готвят да унищожат живота на тази планета. Ние ги спираме. Винаги сме ги спирали и този път също нямам намерение да се прецакам. Единственото нещо, което позволява на хората тук да си живеят живота, е, че не знаят за всичко това! Как според теб щяха да се чувстват, ако знаеха? Щеше да настъпи паника, която да обърне половината планета с главата надолу и да причини смъртта на хиляди, може би даже на милиони!

Джей се замисли за миг. Да, Кей бе прав. Той погледна към тълпата от ужасени и озадачени зяпачи. Да, това беше като онази реплика на Джак Никълсън за използването на истината. Навярно щеше да е най-добре, ако не помнеха нищо за случая. „Просто малко блатен газ, момчета. Няма за какво да се притеснявате.“

Той се обърна към Кей.

— Но той се измъкна.

— Няма да напусне града — отвърна Кей.

— Откъде знаеш?

— Погледни към камионетката. Онова нещо, дето е скрито отзад? Това е корабът му.

Кей извади клетъчния си телефон.

— Зед? В момента сме при бижутерийния магазин и спешно ни трябва група по почистването клас едно. Открихме бръмбара. Не, избяга, но возилото му остана тук. А-ха. Точно така.

Кей изключи телефона и погледна към Джей.

— Какво?

— Ще останем тук, докато пристигне групата, която ще почисти всичко и ще прибере кораба. После се връщаме в централата.

Джей поклати глава. Въпреки черния костюм и грозната кола, тази работа не беше досадна. Със сигурност можеше да го каже.