Стив Пери
Мъже в черно (11)

10.

Джей последва Кей в кабинета на Зед. Чудеше се как ли се е казвал преди? Захари? Зебадая? Зоро?

Кабинетът представляваше издигнато над равнището на коридора кръгло помещение с няколко прозореца високо над първия етаж на сградата на МвЧ. Зад бюрото на Зед имаше видеомонитори. На всеки от тях се виждаше различен мъж, облечен като всички МвЧ, наред с името на град и часовник, показващ местното време. Зед седеше с гръб към вратата, гледаше към мониторите и прелистваше някакви документи в скута си.

— Тук сме-е-е — съобщи Кей.

Зед не погледна към тях.

— Седнете и ме оставете да угася няколко неголеми пожара.

Джей седна на стол, който се оказа далеч по-удобен, отколкото изглеждаше. Кей се намести до него. Съвсем неочаквано там се появи човек. И зад него — онази следа, която беше забелязал по-рано.

Той нямаше да задава въпроси.

Човекът остави на бюрото до Зед чаша кафе. И погледна към Джей.

— А, здрасти — каза той. — Поздравления. Аз съм Дейв.

Човекът просто… помътня, остави след себе си призрачни следи и изчезна.

— Дейв? — попита Зед.

Дейв отново се появи.

— Да?

— Ще ми донесеш ли чаша кафе? А това е Джей, днес е първият му ден.

Дейв се усмихна.

— Сигурно нямаш търпение да започнеш.

И хоп, пак го нямаше.

— Страхотен помощник — поясни Зед и се пресегна да си вземе кафето. — Прави нещо с изместване във времето. Понякога идва още преди да си го повикал. Трябва да си спомняш да искаш от него каквото ти трябва, иначе няма да го получиш.

Джей го зяпна.

— Предполагам, че по-късно ще ми се изясни.

— Всъщност няма — отвърна Зед. — Но ще свикнеш.

Джей успя да се въздържи и да не изтърси някоя глупост. Помисли си, че при тези обстоятелства и това е сравнително добро постижение.

Зед се обърна към един от мониторите.

— Добре, Би, сваленият неотдавна свръхпрефект на Синали трябва да кацне довечера в двайсет и два нула нула в националния парк „Уиламет“ край Портланд, Орегон. Отменям задачата ти по наблюдението в Анкъридж, за да идеш да го посрещнеш.

Образът на Би кимна.

— Ясно. За хуманоид ли става дума?

— Твоя воля — отвърна Зед. — Вземи си гъба. — Той прелисти документите в скута си. Измъкна един от тях и го погледна. — Добре, това се отнася за всички. Отсега насетне трябва да не допускаме Търкалящата се рибо-коза до отходните канали. Плаши плъховете и те бягат на места, където не би трябвало да се появяват. Кой иска да се заеме?

Разнесе се пронизително мълчание.

— Чудесно, случаят е твой, Си.

Един от мъжете на мониторите отвърна:

— Хей, чакай малко, защо пък аз? Миналата седмица трябваше да преследвам Търкот Сопола из завода за преработване на отпадъци в Намибия!

— И свърши такава страхотна работа, че се наложи да затворим завода и да изхвърлим обратно половин милион галона чисти мръсотии във всяка действаща тоалетна в страната.

— И в трите — прибави Кей.

— Така че ти спираш Търкалящата се рибо-коза и ще сме квит.

Зед извади друг лист.

— Тук пише, че Бобо Тумбата искал да се разкрие в „Неразкрити загадки“.

— Аз пък чух, че всъщност било в „Разпечатка“.

— Няма значение. Погрижи се Бобо да се откаже, Ти.

— Ясно — отвърна Ти.

Ново прелистване. Бележка, подчертана с червено.

— Добре, нещо извънредно от снощи. Имаме незаконно кацане в северната част на щата Ню Йорк, във фермерски район. — Той се обърна и погледна към Кей. — Това е за теб, Кей. Дръж ухото си плътно прилепено до земята, не ни е дошъл на гости някой галактически добродушко.

Кей кимна.

— Добре, а сега на работа, хора.

Екраните угаснаха и в този момент от компютъра на Зед се разнесе пиукане.

— Чудесно. Имаме си и беглец.

Кей се наведе към Джей и му каза:

— Това е извънземен, напуснал без разрешение определената му зона. — После се обърна към Зед. — Кой е?

Възрастният мъж погледна към екрана.

— Редгик.

Кей отново погледна Джей.

— Хмм. Разбираш ли, Редгик е от Ню Йорк и няма право да пътува извън града.

— В момента — поясни Зед, — нашият г-н Редгик е доста извън града. Очевидно е попаднал на задръстване на магистралата в Ню Джърси. Защо не заведеш Джей там, за да му покажеш как правим нещата?

Кей кимна.

— Да вървим, Джей.

 

 

Когато излязоха от сградата на МвЧ, слънцето ярко светеше и градът изглеждаше някак нереален. Като имаше предвид онова, което току-що беше видял вътре, Джей би трябвало да го приема нормално, но неизвестно защо не можеше.

Зачуди се дали някога отново ще се чувства нормално.

Той поклати глава.

— Какво му е на стареца? Нещо май се е спекъл, а? „Не посрещаме галактически добродушко?“ Що за глупости са това?

— Зед е спасявал света още преди да се роди баща ти. Дължиш му поне малко уважение.

Джей вдигна ръце.

— Хей, нямам нищо против. Просто питам.

Кей го поведе към черния форд.

Джей се подсмихна.

— При цялата онази галактическа техника, до която имаме достъп, пак да обикаляме с тази бракма?

Това му спечели остър поглед от страна на Кей.

— Извинявай. Пак проявих неуважение към колата ти. Това е… прекрасен автомобил. — Той протегна ръка към дръжката.

— Не мърдай — каза Кей. — Не трябва да я докосваш, докато не изключа алармата.

— Какво бе, да не мислиш, че ще си намокря казионните гащи заради сирената? И преди съм чувал автомобилни аларми.

— Не и като тази. Никога не трябва да докосваш колата, преди да съм изключил алармата. Запомни това. Много е важно.

— Човече…

— Просто ме послушай, става ли?

— Добре.

В колата Кей запали двигателя. Беше доста тих, Джей трябваше да признае.

— Коланът — рече Кей.

— Нали знаеш, трябва да се научиш как да разговаряш с хората. Би могъл да си малко по-любезен и внимателен, нали разбираш, като например да кажеш: „Хей, Джей, нещо против да си сложиш колана, моля?“.

Кей изскърца със зъби.

— Хей, Джей, нещо против да си сложиш колана, моля?

— Виждаш ли сега, хич не боляло! Всъщност, Кей, мой човек, предпочитам да съм малко по-свободен и коланите ми се струват ужасно стегнати, така че, ако нямаш нищо против, мисля, че просто ще го оставя така.

Кей се усмихна. Превключи на задна и натисна газта.

Ускорението беше нереално. Джей полетя напред толкова бързо, че не можеше да го повярва. Той се блъсна в таблото, отскочи от предното стъкло и летеше обратно към облегалката, когато Кей отново превключи и пак натисна педала. Обратното ускорение отхвърли Джей назад като пилот на изтребител, който прави лупинг. Не можеше да помръдне.

— По дяволите, човече, колко кончета има под онзи капак? — накрая успя да изрече той след половин пресечка мълчание.

— Повече от достатъчно.

— Ясно — рече Джей. — Чакай малко. — Той припряно заопипва за колана.

Докато го закопчаваше, между двамата мъже се завъртя малка светеща плоскост, много напомняща на облегалка за ръка. Върху нея премигваше червен бутон. Джей го погледна. После колебливо протегна ръка към него.

— Джей?

— Да?

— Виждаш ли онзи червен бутон?

— Да.

— Никога не го натискай. Когато не се налага, това ще е… как да се изразя… много зле.

Джей рязко дръпна ръка назад.

 

 

Кей шофираше големия форд с лекота, дължаща се на многогодишен опит. Тъй като имаше проследяващо устройство, можеше да открие колата на Редгик, макар да се намираше насред непознат район. Най-после настигна извънземния. Кей включи сирената и полицейските светлини, скрити под решетката на автомобила. Колата на Редгик отби встрани.

Кей погледна към хлапето.

— Остани тук, докато не се оправя с него.

— Ясно. Няма, хм, да ни трябват оръжия, нали? В шкафчето си не намерих нищо.

— Не, не и с Редгик. Той е безопасен.

Кей излезе от форда и се приближи до прозореца на Редгик. Той бе толкова безвреден на вид човек, колкото беше и извънземен, някъде около трийсет и пет годишен, симпатичен, приятен наглед мъж. Кей му се усмихна.

— Може ли да видя книжката и талона ви, моля?

Той погледна покрай Редгик и видя на седалката до него трийсетина годишна бременна жена. Освен издутия корем, във вида й нямаше нищо особено. Това трябваше да е г-жа Редгик.

Мъжът му подаде шофьорска книжка, издадена от щата Ню Йорк и регистрационния талон на автомобила. Кей ги погледна.

— Другата книжка и талон, моля.

Редгик му подаде други документи, този път по-пъстри. На тях имаше холограми, водни знаци и блестящи, обвити в прозрачна опаковка страници. Картите на временно пребиваващите извънземни показваха Редгик и неговата госпожа в естествения им вид, усмихнати към обектива, приятелски наглед, подобни на сепия същества с пипала и увиснали дълги тънки езици. Кей провери адреса и специалните символи с детектора си, после им върна документите.

— Картите ви са в ред, но нямате право да напускате района на петте градчета, освен ако не сте получили виза, а такава не сме ви издавали. Нали не греша?

— Това… това е жена ми. Тя… Тя… Тя е, хм, вижте!

Сякаш по поръчка, г-жа Редгик простена и притисна корема си с ръце.

О, мамка му.

Кей не обичаше да изражда бебета, особено извънземни. Не ставаше въпрос за отношение към расата, а за самия процес.

— Колко време й остава?

Г-жа Редгик мъчително изкрещя.

Не много, реши Кей. Мамка му.

— Добре, няма проблем, ще се справим — каза той и погледна над колата към Джей. — Ти ще се справиш.

— Аз?

— Излезте от автомобила, г-н Редгик, и елате да си побъбрим двамата, докато партньорът ми помага на съпругата ви.

Редгик отвори вратата и нервно погледна към жена си.

— Сигурни ли сте, че той знае как да го направи? — прошепна извънземният.

— О, естествено, той постоянно се занимава с такива неща. Няма проблем. Хайде.

Джей погледна към жената — извънземната с разширени очи.

— Всичко е наред, бръмбарче — вече по-високо каза Редгик, — землянинът е специалист, всъщност е професионален акушер, нали така?

Кей се усмихна.

— Разбира се.

Джей пъхна глава в колата.

— Хм, здрасти. Аз съм, хм, Джей.

Жената дръпна роклята си над коленете и се разкрачи, после простена. Кей само това и чакаше и поведе Редгик към багажника.

— Според последната ми информация — каза той, когато стигнаха там, — болницата на Кроуг Акушерката още си е на Шейсет и четвърта и Осма. Нали там обикновено ходите при раждане?

— Хм, да.

— Тогава защо сте се насочили навън от града?

— Аз… Ние, хм, предполагаше се, че трябва да се срещнем с някого.

— Кей! — изкрещя Джей.

Кей погледна към него. Не можеше ясно да види г-жа Редгик, но различаваше тънко пипало, което се протягаше измежду краката й. Пипалото помаха за миг, после се уви около рамката на вратата. Металът изскърца.

Обикновено раждане, поне засега. Кей отново се обърна към Редгик.

— Първото ли ви е?

— А, не, вече имаме първите си дванайсет. Пратихме ги на гости на дядо им на родния свят.

— Добре, да се върнем на въпроса. Къде точно отивахте?

— Хм, да хванем един кораб.

— Нима? Не видях да имате разрешително за заминаване от „Джърси стейшън“. Нито пък ви видях да се качвате от там.

— Заминаваме от „Пенсилвания стейшън“.

— И ще изминете целия път до Питсбърг?

— Това е, хм, неотложен семеен въпрос — отвърна Редгик. — На родния свят.

— Ай-й! — изпищя Джей.

Кей погледна нататък. От детеродния канал на г-жа Редгик се бе появило второ пипало. Този път то се уви около шията на Джей. Очите му започнаха да се изцъклят.

— Мили Елвис!

— Справяш се страхотно, готин. — Кей върна поглед обратно към Редгик. — Та кажи ми, приятел, защо толкова ненадейно се втурвате да напуснете нашата прекрасна планета?

— Помощ! Помощ!

— Някои от… новопристигналите — неубедително каза извънземният. — Съседите ни започват да стават ужасно лоши.

— За какви новопристигнали става дума? Не си спомням в последно време да съм пускал тук никакви отрепки.

— Кей, помощ!

Кей отново погледна към Джей и видя, че е опрял единия си крак на рамката на вратата и се тегли назад. Разнесе се изпукване като от шампанско и той падна по гръб. Кей тръгна към него и го видя паднал отстрани на пътя. Новороденото извънземно бебе беше точно по средата на гърдите му.

— О, Божичко! — каза Джей. Бебето го гледаше право в лицето.

Кей потупа извънземния татко по гърба.

— Честито, Реги — това е… сепия.

Бебето гукаше и гъргореше на Джей, който седна и го притисна към гърдите си.

— Хей, знаеш ли, той е готино малко…

Извънземното бебе повърна и опръска лицето на Джей със зеленикаво вещество, с което ефикасно довърши комплимента му.

 

 

Когато се върнаха обратно във форда, Джей започна да бърше с хавлиена кърпа лицето си.

— Никой не ми каза за тази част от работата.

— При това само за един ден.

— Е, какво е положението?

— Ами, мога да напиша на Редгик квитанция за напускане на определената му зона, но кой би постъпил така с двойка, която току-що се е сдобила с бебе? Освен това те напускат града.

— Значи просто ще ги оставим да си тръгнат?

— Не ни е работа да ги държим тук, щом искат да напуснат планетата. Даже пътуването им да не е предварително уредено.

Джей доизбърса лицето си и хвърли хавлията на пода.

Кей въздъхна и поклати глава.

— Е, да откриваш нещо необичайно в този инцидент?

Джей го погледна.

— Освен, че едно малко новородено извънземно едва не ме удуши с пипалата си ли?

— Да.

— Ами, нищо особено. Абсолютно нищо. Пропуснал ли съм нещо?

Кей кимна.

— Предполагам, че не съм имал време да те осветля за междузвездните пътешествия. Като се имат предвид огромните разстояния между слънчевите системи, не е практично да се пътува без хиперпространствени двигатели.

— Като в „Стар трек“ — отбеляза Джей. — Разбрах.

— Нещо такова. Въпросът е, че щом веднъж тръгнеш, хиперпространственото пътуване си е нормално, но влизането и излизането от самото хиперпространство е малко неприятно. Не се препоръчва за бременни и новородени.

— Нещо като сауна — подметна Джей.

Кей не обърна внимание на последната забележка.

— Та въпросът е какво толкова е уплашило Редгик, че да рискува да направи хиперпространствен скок заедно с бременната си жена или с новороденото си бебе. Да не споменавам за пътя до Питсбърг. Той е още по-опасен от хиперпространството.

Джей не каза нищо, нито пък Кей очакваше да получи отговор.

— Може би е най-добре да проверим информацията за последните инциденти и да видим дали ще успеем да открием нещо — продължи той.

— Може ли първо да се преоблека?

— Защо? Не миришеш лошо. Всъщност миришеш на нещо като „Олд Спайс“.

— Такова използваше баща ми — отвърна Джей.

— И аз го използвам — каза Кей.

Това сложи край на разговора.