Стив Пери
Мъже в черно (10)

9.

Кей отведе Едуардс на първия етаж. На една от стените имаше огромен видеоекран. На контролния пулт пред него седяха двама извънземни. Бяха дребни, кокалести създания, всяко с по осем ръце и едно-единствено око на върха на централно очно стълбче. Те махнаха на Кей с по две-три ръце всяко.

— Запознай се с близначките — каза Кей. — Не можем да произнасяме истинските им имена, но им казваме Мики и Мод. Момичета, този тук е новобранецът.

Близначките издадоха звуци като от пропускащи вентили на автомобилни гуми.

Едуардс кимна.

— Как е?

Кей се обърна и погледна към стената.

— Плосък екран — каза той. — Можеш да го навиеш като плакат и да го поставиш където си искаш. Още едно контрабандно подаръче. Полезна джаджа, тъй като наблюдението е в основата на работата ни.

Едуардс погледна към екрана. На него се виждаше карта на света с хиляди премигващи лампички, свързани с линии, които посочваха разстоянията помежду им.

На съседната стена беше представено Нюйоркското световно изложение.

Кей насочи вниманието си обратно към екрана.

— Тази карта показва разположението на всеки регистриран извънземен на планетата. За градове като Ню Йорк трябва да превключиш на увеличение, за да ги видиш всички, но така или иначе ги имаме.

Той кимна към екрана.

— В повечето случаи ни стига да са отбелязани като точки. Понякога обаче ги наблюдаваме по-отблизо.

— Момичета — обърна се към извънземните Кей, — моля ви, покажете снимките.

Двете създания поставиха ръце — пипала или каквото там бяха — върху клавиатурата. Картата се раздели на стотици малки прозорци, всеки с отделно изображение.

— Това са извънземните. В обществото — както сам можеш да се убедиш — всички те приличат на хора. Когато са сами, си почиват по малко.

Едуардс зяпна към екрана. Една от снимките беше на попзвезда, чиито изпълнения имаха милионен тираж. Е, това не бе чак толкова голяма изненада — мнозина смятаха, че в него няма нищо човешко, особено в начина, по който се променяше лицето му. Но пък там беше и човекът, който водеше онези късни новини, както и онзи тип от рекламните филми, които ти гарантират, че ще те направят богат и щастлив. Това пък как трябваше да го приема?

— Не ти се струва логично, нали?

— Не, не, признавам, че наистина имам някакво странно усещане. Искам да кажа, че когато бях в трети клас, другите хлапета ми викаха, че съм бил луд, защото твърдях, че учителката ни май е от Венера.

— Г-жа Еделсън — каза Кей.

Едуардс се обърна и го зяпна.

— Майтапиш се.

— Момичета? — рече Кей.

На екрана се появи жена. Имаше подло лице, очила с фалшиви брилянти и от този ъгъл — опашка.

— Не е от Венера — продължи Кей. — От Титан. Една от големите луни на Юпитер.

— Кучка.

Едуардс вдигна поглед и видя, че към тях се приближава Зед. Възрастният мъж поклати глава.

— Последвайте ме.

Едуардс се подчини. Кей се захили и тръгна след него.

— Да не би да не съм схванал майтапа? — попита Едуардс, докато вървяха.

— Всъщност не. Откакто съм в бранша нещата малко се промениха, но процесът е удивително сходен. Има образователен характер.

Зед ги поведе по някакъв коридор, след два завоя се изкачиха по рампа, спуснаха се по вита стълба и минаха през дълъг вестибюл. Едуардс беше съвсем сигурен, че е в състояние да намери обратния път до централното помещение, но не би заложил главата си за това. След нещо, което му приличаше на свързващ проход, прекалено дълъг, за да са все още в същата сграда, тримата стигнаха до…

Съблекалня?

Всичко бе в бяло: стените, таваните, подът, шкафчетата, пейките, душовете — бяло като стадион, пълен с бели ружи.

Зед ги въведе в стаята и отвори едно от шкафчетата. Вътре висеше закачалка с черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. На лавицата отгоре имаше черна шапка и черни слънчеви очила, а отдолу — лъскави черни обувки.

Основното ти облекло в основните ти цветове. Тъпо. До невъзможност. Избива те на сън само като го гледаш.

— Отсега нататък ще носиш определеното облекло, което ще ти се осигурява от специалните служби на МвЧ.

— Раздавате ли и бельо?

Кей се ухили, бръкна в шкафчето и извади изпод шапката найлонова торбичка. Вътре имаше черни слипове.

— Радваме се на известна свобода. Можеш да избираш между слипове и боксерки — каза той. — Реших, че ще предпочетеш слипове.

Едуардс взе пакета с бельо. Поклати глава и махна към шкафчето.

— Откъде знаете, че тези… неща ще ми станат?

— Ще ти станат. Взехме мерките ти още първия път, когато влезе в сградата.

— По дяволите, човече.

— Хайде — настоя Зед. — Това е лесната част.

Едуардс хвърли бельото обратно в шкафчето и го затвори.

— Няма ключалка. Предполагам, че така или иначе никой няма да ми открадне нищо от тук.

Кей и Зед се ухилиха.

 

 

Кей отново се ухили към големия екран в компютърната зала. Бяха показани всички документи на Едуардс: акт за раждане, училищни дипломи, шофьорска книжка, карта за социална застраховка, карта за библиотеката, служебна карта от полицията, всичко.

— Ще се приспособиш към самоличността, която ще ти дадем ние — каза иззад хлапето Зед. — Ще се храниш където ти кажем, ще живееш където ти кажем и ще искаш разрешение за всичките си разходи, надхвърлящи сто долара. Писмено. В три екземпляра.

Хлапето хвърли на Зед мрачен поглед.

Кей докосна пулта. Иззад него Едуардс попита:

— Какво е това?

— Седни — отвърна му Зед. — Постави ръцете си ето тук.

Кей се обърна и проследи с поглед Едуардс, който плъзна ръце върху устройството. То представляваше черна плоскост, напомняща на мека глина, в която някой е притиснал дланите си и е оставил дълбоки следи.

— Остани неподвижен, може леко да ти пари.

Избухна лазерна светлина, достатъчно ярка, за да премине през дланите на хлапето.

— Ох! Оу! — той дръпна ръце и погледна към тях. От кожата му се издигаше едва забележим дим.

— Вече имаш нови отпечатъци — съобщи Зед. — Те не са регистрирани никъде другаде, освен тук. Ако по време на работа се случи нещо и оставиш отпечатъците си където не трябва, пак ще ти ги променим, така че не е зле да внимаваш, защото наистина малко пари.

Едуардс погледна към дланите си.

— Пари. Щом знаете, че боли, защо го правите? По дяволите, скъсили сте ми линията на живота.

— И това не е всичко. Да не се изненадаш следващия път, когато идеш да пуснеш една вода.

— Какво?!

— Майтап, бе. И ние имаме чувство за хумор, нали знаеш. Хайде, ела тук — каза Кей.

Хлапето погледна към екрана.

— Хей, това съм аз.

— Не. Това беше ти. — Кей натисна няколко копчета. Изображението на екрана се завъртя и изчезна. На негово място се появи името на ченгето:

Джеймс Даръл Едуардс III.

— Току-що напусна полицията, плати си наема и се отказа от жилището…

— Човече, та това е апартамент с държавно контролиран наем!

— … повече нямаш социална застраховка, никога не си имал карта за библиотеката, паспорт или абонаментна карта за мачовете на „Янките“. Не си притежавал кредитна карта и в учебните заведения, които си посещавал, няма нито следа от твоето име.

— И сте в състояние да направите всичко това?

— Вече е направено — отвърна Кей.

— Новият ти образ е създаден така, че да не се отличаваш — каза Зед.

— Не зная, в Харлем с този костюм бих могъл да приличам на мюсюлманин. Много подхожда за брат Фаракан и Плода на исляма.

Зед не му обърна внимание и продължи:

— Няма да оставяш почти никакви впечатления в паметта на хората. Онова, което навярно ще запомнят, ако изобщо запомнят нещо, е костюмът.

— Това ми е ясно. Черният костюм привлича всичко друго, освен пари и жени — отбеляза хлапето.

Кей се ухили.

— Гледай. — Пръстите му заиграха по пулта. Името на екрана започна да се променя, докато курсорът се движеше отдясно наляво, като се връщаше и изтриваше буквите.

Джеймс Даръл Едуардс III

Джеймс Даръл Еду

Джеймс Дар

Джеймс

Джейм

Джей

После курсорът спря.

— От този момент ти не съществуваш — каза Зед. — Никога не си се раждал. Ти си просто слух, сянка, призрак.

Хлапето погледна към екрана. И се намръщи.

— Ти не си част от системата. Ти си над нея. Ние сме „те“, ние сме онези, за които хората приказват само шепнешком. Ние сме Мъжете в черно и ти току-що стана един от нас. Вече не съществува Джеймс Даръл Едуардс III. Отсега нататък името ти е Джей.

Кей се извърна от екрана и се усмихна на хлапето.

— Добре дошъл при нас, Джей. А сега се преоблечи и да вървим да направим света по-спокоен.

 

 

Когато Едуардс — не, вече трябваше да мисли за себе си като за Джей — излезе от съблекалнята, Кей го очакваше в коридора.

Джей докосна вратовръзката си, сложи си очилата и му се усмихна.

— Забелязваш ли разликата помежду ни? Тези дрехи ми отиват. Изглеждам добре. А ти сякаш имаш махмурлук.

Кей поклати глава.

— Имаш модерно лустро, така е.

— Такъв съм си. Хайде да танцуваме.

Джей последва Кей по друг коридор. Сградата беше огромна, сигурно обхващаше поне половин квартал. И най-странното бе, че всичко ужасно го вълнуваше, трябваше да го признае. Кой изобщо би си помислил такова нещо? Извънземни. И той бе член на граничния патрул, който въвеждаше ред сред тях.

Добре. Като се замислеше, навярно нямаше да е чак толкова по-различно от полицията.

Той погледна към по-възрастния мъж, който вървеше пред него, и за миг се зачуди какво е било името на Кей преди да му го променят. Кери? Карл? Кребс?

Нещо или някой прелетя покрай него, но когато се обърна, успя да види само призрачна следа като на преекспонирана снимка. Не беше някой, свързан с тях.

Понечи да каже нещо, после се отказа. Въпросите се рояха и новостите бързо остаряваха. Просто щеше да се поогледа и да види къде е попаднал. В края на краищата вече бе един от тях и тук трябваше да е по-добре, отколкото на предишното място, нали така?

 

 

Едгар управляваше земехода на земньото към Манхатън. В момента се намираше на място, наречено Ню Джърси. Управлението — шофирането, както го наричаха тук — ставаше все по-опасно. Броят и моделите превозни средства по павираните маршрути, които следваше — наричани различно поради причини, които не можеше да определи: път, улица, булевард, магистрала, алея — ставаха все повече, така че сега беше принуден да се влачи със скорост, която не би могъл да постигне нито един охлювоподобен уиверианец или дори нещо повече, ако се чувстваше в бодро настроение.

Как ли бяха успели да създадат цивилизация тези създания, щом не можеха да построят достатъчно пътища, позволяващи свободно придвижване? Както и с толкова много други неща на тази гадна планета, в това нямаше никаква логика. Всяко разумно същество с два неврона, които да се трият един в друг знаеше, че щом пътят е прекалено тесен, трябва да изравниш със земята онова, което е отстрани, и да го разширяваш, докато потокът превозни средства не започне да се придвижва необезпокоявано. Това бе основен принцип. Този… задънен ефект говореше за пълен идиотизъм.

Поне биха могли да строят тези колесати охлюви с летателни способности. Ама не.

Несъмнено всеки разумен вид би разработил и друг енергиен източник, освен изкопаемите горива. Нима не разбираха, че тези вещества са в изключително ограничено количество? И че когато свършат — а това със сигурност щеше да стане съвсем скоро, ако положението не се променеше — целият им вид на практика щеше да остане обездвижен?

Едгар не видя превозни средства нито със слънчева енергия, нито с ремдод-генератор, нито пък поне някой ядрен велосипед. Когато изкопаемите се изчерпеха, всички тези безполезни автомобили щяха да са паркирани навсякъде, потънали в ръжда от разяждащата ги кислородна атмосфера, абсолютно непотребни, освен може би за храна на металоядни пеперуди, които случайно се окажеха гладни. Наистина гладни, като се имаше предвид, че на всички металояди щеше да им се наложи да избират между…

Колата зад него издаде неприятен силен звук. Както знаеше от експериментите си с пулта за управление на собствения си автомобил, това беше предупредителен сигнал. Според преводача го наричаха „клаксон“.

От наблюденията си върху другите пилоти Едгар бе научил съответната реакция. Той наведе горната част на обвивката си през отворения прозорец и извика на пилота отзад:

— Мамка ти, приятел!

Доволен, че общува правилно с тези тъпи земляни, Едгар се прибра вътре и се съсредоточи върху пилотирането.

Как ли успяваха да го правят? Ако се случваше ежедневно това пълзене, за да стигнеш до където и да е, определено повечето от тях вече щяха да са полудели и да се избиват помежду си.

Щеше да им направи услуга, ако ги унищожеше.

Наистина щеше.