Стив Пери
Мъже в черно (25)

24.

Пътуването обратно към Манхатън мина спокойно. Повече или по-малко. Някакъв глупак се опита да ги изпревари на завой и Кей го вкара в канавката. Не бил в настроение, рече той.

Двамата казаха на Лоуръл, че ще й обяснят всичко, но че първо трябва да получат разрешение от шефа си. Тя очевидно нямаше нищо против да почака.

Когато стигнаха до централата, Джей се почувства неспокоен. Знаеше какво има предвид Кей и това не му харесваше.

— Почакай малко тук, става ли? — каза той на Лоуръл. — Двамата с партньора ми трябва да обсъдим нещо.

Тя кимна.

— Не бих си тръгнала за нищо на света.

В момента Джей и Кей стояха на тротоара на около пет метра от паркирания пред сградата форд, а Лоуръл се беше облегнала на колата със скръстени ръце и ги наблюдаваше.

— Виж — каза Джей, — зная, че си имаме правила и така нататък и положението ми е ясно, но тя току-що ни спаси задниците. Освен това не вярвам на онзи неврализатор. Колко пъти можеш да го използваш върху някого, преди да не е в състояние вече да си спомни и собствения си пощенски код?

— А ти знаеш ли какъв е твоят пощенски код?

— Не, но въпросът не е в това.

Кей въздъхна.

— Голям проблем, нали? — Той извади от джоба си неврализатора и го разгледа. — Мисля, че храносмилателните сокове на бръмбара не са го повредили. Предполага се, че е противоударен, водонепроницаем и прочее. Гаранционният му срок е хиляда години.

— Хайде, Кей. Тя така или иначе се среща само с трупове. На кого ще каже? Можем да я сплашим с националната сигурност или нещо такова. Виж, аз наистина я харесвам.

Кей вдигна поглед.

— Какво има?

— Звездите. Трудно се виждат оттук заради светлините на града.

— Моля?

— Неотдавна един човек ми каза, че почти не поглеждаме към звездите. Мисля, че беше прав. Когато навлезеш в тази работа, звездите престават да означават за теб същото, каквото и преди да разбереш за извънземните, бойните кораби и всичко останало.

Джей видя, че Лоуръл се запътва към тях.

— Хей, момчета? Какво има?

Кей потупа по дланта си с неврализатора.

— Наистина ли трябва да го използваш върху нея?

Кей откъсна очи от небето и погледна към Джей.

— Няма да го използвам върху нея. Ти ще го използваш — върху мен.

— Моля?

— Беше прав, когато нарече двама ни със Зед „старци“. Вече съм на тази работа прекалено дълго. Трябва да се пенсионирам.

— Хайде, човече, не исках да кажа това.

— Ти си добро хлапе, Джей. Зед ще продължи да работи достатъчно дълго, за да се погрижи да те обучи както трябва. И ще ме последва. Време е да напуснем.

Лоуръл застана при тях.

— Момчета? Да не би тук да става нещо, което трябва да зная?

Кей извади от джоба си слънчевите очила и ги подаде на лекарката.

— Вземи, сложи си ги.

— Защо?

— Довери ми се. — Той протегна неврализатора и посочи копчетата на Джей. — Това са секунди, минути, часове, дни, седмици, месеци, години. Всичко е кодирано с първите две букви, за да не се объркаш, разбираш ли?

— Да.

— Винаги насочвай този край към целта си.

— Момчета? — повтори Лоуръл.

— Беше ми приятно да работя с теб, Джей. Мисля, че ще се справиш отлично.

— Ами… ами Лоуръл?

— От теб ще зависи, малкия. Но обмисли тази възможност. — Кей протегна ръка и закри с длан табелката с името на лекарката, така че от него да се вижда само първата буква.

Джей погледна. И разбра.

— Мислиш ли?

— Тя притежава необходимото. И сигурно ще й е по-интересно от труповете.

Джей кимна.

— Да, да.

— Добре. Хайде вече да свършваме.

— Кей…

— Прекарах част от нощта в търбуха на междузвездна хлебарка. Мислиш ли, че искам да си го спомням? Неврализаторът вече е настроен на трийсет години.

Той го подаде на Джей. И се усмихна.

— Някой ще ми каже ли какво става? — попита Лоуръл.

— След малко — отвърна Джей. Той си сложи слънчевите очила.

Насочи устройството към Кей.

И натисна бутона.