Стив Пери
Мъже в черно (23)

22.

Копелето беше огромно! Джей се чувстваше като малка рибка, оказала се пред великата бяла акула. Не бе сигурен какво ще направи оръжието му, ако натисне спусъка, но ако онова бръмбарче хей там помръднеше дори съвсем леко, и двамата със сигурност щяха да разберат, с или без галактиката.

Бръмбарът се изплю срещу тях.

Стана толкова бързо, че Джей не можеше да повярва. Съвсем ненадейно огромно количество лепкава течност с големината на две баскетболни топки просто… полетя и обсипа ръцете, краката и оръжието му. Дълго увиснало пипало от същата маса се проточваше до бръмбара и го свързваше с него. Джей се опита да натисне спусъка, но преди да успее, съществото… си пое въздух и всмука течността обратно в устата си.

Като погълна заедно с нея оръжията на Джей и Кей, наред с част от кожата на ръцете им. И фалшивия ролекс на хлапето.

— Хопа — каза Кей.

Джей разбра, че е по-добре да се омита и понечи да тръгне, но бръмбарът — бе прекалено бърз за толкова огромен извънземен — замахна с една от ръцете си и помете двамата мъже, които прелетяха пет метра и се проснаха на земята.

— Сега вашите „Ръцете на главата“ са при мен, месести чували! — каза той и щракна с големите си щипки. Разнесе се звук като от великан, разцепил телефонен стълб на половина.

— А сега какво? — попита Джей, когато се изправи на крака. — Не се получи точно, както очаквахме.

— Вече наистина започва да ми писва от този тип — отвърна Кей и отупа пръстта от сакото си.

— Можеш ли да използваш неврализатора? Да го накараш да забрави кой е?

— Не действа на бръмбари.

— Някакви други трикове?

— Предполагам, че не носиш Шумния щурец?

— Ами да! — спомни си Джей и потупа джоба си.

Празен.

— Проклятие — каза хлапето. — Трябва да е изпаднал някъде.

— Сега нямаме време да го търсим. — Кей погледна към бръмбара, който просто стоеше и ги наблюдаваше. Джей не можеше да е сигурен, но му се струваше, че извънземният се хили. Навярно се радваше на самия себе си. Изведнъж съществото се завъртя и се отправи към кораба. Кей тръгна след него.

— Къде отиваш?

— Да си взема обратно пушката.

— Как? Ще си пъхнеш пръста в гърлото му и ще го накараш да го повърне ли? Той изяде проклетите пушки, Кей!

— Каквото и да се случи, не му позволявай да се качи на онзи кораб!

Джей го стрелна с поглед.

— И как да го спра? Да се опитам да се разбера с него ли?

— Защо не? Той би могъл да умре от смях.

Кей продължаваше да върви след бръмбара. Джей се огледа, за да потърси оръжието си, камък, пръчка и изобщо нещо, което да използва.

— Хей, бръмбар! — извика Кей. — Къде отиваш?

Съществото не спря.

— Хей, на теб говоря! Знаеш ли колко много от твоя вид съм размазвал с вестник?

Бръмбарът спря. Обърна се. Извиси се над Кей като насекомоподобен вариант на тиранозавър Рекс.

— Ти си само едно мръсно петно на спортната страница, приятел! Слузест, поглъщащ екскременти паразит! — Кей се хвана за чатала като футболист, който си намества скъпоценностите. — Ела ме изяж!

Бръмбарът изсъска. Звукът напомни на Джей депо, пълно с парни локомотиви. Съществото отвори устата си — божичко, та то беше като змия, можеше да си откачва челюстите! — наведе се надолу и направи тъкмо това.

Изяде Кей.

Всмука го в търбуха си, повдигна назад глава и го преглътна цял.

Джей видя как цялото тяло на Кей се плъзва по хранопровода на извънземния, видя гърлото му да се разширява като на змия, погълнала плъх. Забеляза лактите и коленете на Кей, които се опитваха да задържат плъзгането. Чу приглушения му вик.

О, божичко!

Бръмбарът се изправи в цял ръст — наистина бе чудовище — и изрева. Разнесе се тътен като от торнадо, преминало над къмпинг.

Край на играта, помисли си Джей. Беше време да изчезва. Не искаше да изиграе ролята на десерта.

Но стомахът на бръмбара не бе покрит с външен скелет и по-скоро приличаше на корава кожа. А под нея се виждаха очертанията на една от погълнатите пушки. И…

… на нещо като ръка, която се опитваше да стигне до оръжието.

Проклятие!

Бръмбарът се обърна към кораба.

Джей знаеше, че трябва да действа бързо. Той се втурна напред, заобиколи извънземния и се насочи към отломките, изровени от кораба. Намери парче бетон с големината на половин топка за боулинг и го претегли в ръка. Затича се, за да набере инерция, после хвърли оръжието си.

То улучи създанието по бронята на едното бедро и отскочи.

Проклятие.

Джей се огледа. Забеляза огънат метален прът, който тежеше доста, висок приблизително колкото него и дебел като китката му. Взе го и мина зад бръмбара, който се приближаваше към летящата чиния.

— Спри на място, бръмбар, иначе ще ти пронижа мазния задник!

Извънземният не му обърна внимание. Спря, за да изпусне ужасяващо оригване и започна да разчиства останките от основата на кораба.

Джей го удари с металния прът. После отново и отново. От бронята на бръмбара се разнасяше звук като от блъскане по петдесет и пет галонов варел, пълен с бензин.

 

 

Лоуръл не можеше да повярва на очите си. Всичко ставаше все по-странно. Не й достигаха думи. Извънземният се отърси от човешката си обвивка и се превърна в гигантска хлебарка — пет, а може би и повече пъти по-голяма от човешки ръст. После изплю някакви сополи към мъжете, хвана оръжията им и ги всмука в устата си.

След това изяде един от двамата.

Трябваше да слезе от това дърво. Трябваше да го направи веднага и да се махне от тук колкото може по-скоро и по-надалече. Даже през нощта в Куинс не беше толкова страшно. Местните бандити правеха ужасни неща, можеха даже да те убият, но навярно поне не те изяждаха.

Слизай, момиче, слизай!

Тя започна да се спуска по дървото, като дереше ръцете, краката и лицето си, но това нямаше значение. Драскотините щяха да заздравеят, ако предположеше, че няма да бъде смляна в търбуха на бръмбар, по-голям от слон.

Бързо, бързо!

 

 

Кърб — вече не трябваше да мисли за себе си като за едгара, слава на всички богове — престана да разчиства основата на летящата чиния. Навярно просто трябваше да се покатери на другата кула и да вземе втория кораб?

Не, по-добре да използва този. Беше по-близо, а той бързаше и това малко падане не би трябвало да го е повредило.

Изведнъж Кърб долови ритмичен кънтящ звук. Той се обърна.

Ниско долу стоеше тъмна човешка фигура и удряше по черупката му с метален инструмент. Кърб се развесели. Трябваше да му отдаде дължимото поне заради смелостта, ако не заради ума. Той се наведе, хвана металния прът и го дръпна.

Човекът го пусна. Добра идея, иначе щеше да полети заедно с пръта.

Кърб замахна с металната пръчка към човека. Създанието се хвърли на земята и той не улучи. Хвърли пръчката и протегна щипка към него. То се претърколи настрани и щипката му щракна върху бетона. Пфу!

 

 

Джей се претърколи под бръмбара. Ако извънземният седнеше, очакваше го сигурна смърт. Той видя огънато заострено парче стомана от арматурата на бетона и го стисна в ръка. Коремът на бръмбара беше мек. Един силен удар и може би щеше да успее да изпусне малко въздух от гумите на този гадняр!

Извънземният се завъртя на огромните си крака, наведе се напред като някоя от онези малки играчки, които се люлеят и пият вода от чаша, и съвсем ненадейно Джей се озова зяпнал в обърнатото наопаки лице на съществото.

— Какво правиш тук долу, месест чувал?

Джей припряно отстъпи назад, когато бръмбарът щракна към него с онези невероятни челюсти. Той се изтърколи изпод опашката, изправи се и с всички сили се затича.

 

 

Най-после, помисли си Кърб, малката досада бе проявила здрав разум.

Той се върна обратно към работата си и повдигна голямо парче строителен материал.

Охо. Пукнатина в корпуса! Проклятие! Не се предполагаше, че с пермариански кораб може да се случи такова нещо! Навсякъде долнокачествена изработка!

О, добре. Имаше още един кораб. Бързо трябваше да стигне до него.

 

 

Джей не можеше да измисли нищо повече. Кей все още бе жив в корема на бръмбара и ако успееше да стигне с ръце до пушката преди стомашните сокове на създанието да го сготвят, имаха шанс.

Някак си трябваше да го забави.

Без да престава да тича, Джей събра мислите си и се зае с бръмбара.

Той се хвърли върху един от краката му и го сграбчи, но със същия успех спокойно можеше да е бълха в кучешка козина.

— На родното си място може да си голяма работа, гадино, но тук е Ню Йорк! Тук си просто още един турист! Стой!

Бръмбарът ускори ход и ръцете на Джей се изплъзнаха от крака му. Той успя да се хване за опашката, за щастие на достатъчно разстояние над жилото.

— Казах да спреш! Ще съжаляваш, ако не се подчиниш!

 

 

Лоуръл вече бе почти достатъчно близо до земята, за да скочи, оставаше й още съвсем малко. Не бързаше чак толкова. Нямаше никаква полза, ако си навехнеше глезена и после не можеше да тича бързо, не, ъ-хъ.

Когато се спусна по-надолу сред гъстите клони, тя загуби от поглед битката — ако можеше да се нарече така — между младия тип и бръмбара. Само от време на време зърваше по нещо. Мъжът викаше и удряше извънземния с някакъв прът, но за негово нещастие беше отхвърлен и здравата си натърти задника.

Той или беше най-смелият човек, когото бе виждала, или много по-тъп, отколкото си беше мислила, но последното едва ли бе възможно.

Тя не би се изпречила срещу онова нещо, когато приличаше на човек. А сега просто нямаше начин да го направи.

 

 

Кърб погледна назад. Ето го пак, малкият месест чувал, хванал се за опашката му. Да не би мозъкът на тези човеци да беше от камък?

Очевидно не.

Той силно замахна с опашка. Запрати малкия човек във въздуха и се обърна още преди да е паднал на земята. „Нямам повече време за игра, земньо. Трябва да вървя.“

 

 

Джей се приземи насред контейнер за боклук и за щастие загниващите отпадъци бяха достатъчно меки, за да поемат силата на удара, без да го убият. Той се изправи на крака, доколкото можеше, отърси банановите обелки от косата си и избърса нещо, което смърдеше на храна, повърната преди цяла седмица.

Не можеше да измисли нищо.

Погледна надолу и видя, че по ръката му пробягва хлебарка. Мамка му! Той замахна и я отърси от себе си. Отново сведе очи и видя още десетина хлебарки, някои големи колкото палеца му, смутени от неочакваното му появяване. Бръмбари. Навсякъде бръмбари!

„Това не е най-голямата ти грижа в момента, нали, Джей?“ Няколко обикновени бръмбара не са нищо в сравнение с напаст като Едгар! Или като онова, което преди беше Едгар!

Изведнъж му хрумна идея.

Той погледна надолу и ритна стената на ръждивия контейнер. Металът бе тънък и поддаде. Боклукът започна да се изсипва навън и заедно с него безброй хлебарки, които летяха като тъмнокафяв поток. Джей се прехвърли през ръба на контейнера и се приземи насред щуращите се хлебарки.

Пфу!

Не съществува друг звук като от настъпването на хлебарка. Това е хрущене, което щом веднъж чуеш, никога повече не забравяш. Джей беше израснал с него. Независимо колко често родителите му пръскаха дома им с отрова за насекоми, винаги имаше няколко устойчиви гадинки, които оцеляваха, за да можеш да ги настъпваш. Това ужасно вбесяваше майка му. Баща му казваше, че трябва да са дошли от Мисисипи в стария кедров сандък на баба му и че не може да проумее как живеят в Пенсилвания, но какъвто и да бе източникът им, те си бяха все там. През някои месеци майка му успяваше да хване само няколко или виждаше по една-две, които изпълзяваха от стените, за да умрат, но никога не изчезваха напълно.

В предишния му апартамент хлебарките разбиваха капаните за насекоми и ги отнасяха, изяждаха отровния прах и облизваха чинията. Не, единственият начин да си сигурен, че гадините са мъртви беше да ги настъпиш и да чуеш изхрущяването.

Извънземният, който вече започваше да се изкачва по кулата, спря. Очевидно слухът му бе наред.

— Хей, огледай се, бръмбар! Не настъпих ли току-що един твой братовчед?

Бръмбарът се обърна. Не изглеждаше весел.

— Какво каза?

„Добре, Джей. Успя да привлечеш цялото му внимание. А сега какво?“