Стив Пери
Мъже в черно (21)

20.

Като момиченце тя имаше кукла Барби. И Кен, и къщата на плажа Малибу, и навярно неколкостотин долара в други кукленски принадлежности, които беше изкрънкала от родителите си.

Нейният с една година по-голям и адски тъп брат Уйлям Даниъл бе луд на тема фантастика. Един ден, докато тя играеше заедно с приятелката си Елизабет на къщичката на дървото, Уйлям беше влязъл в стаята й и отвлякъл Барби и Кен. Когато Лоуръл установи липсата, той вече бе навън под лятното слънце и подлагаше Барби на „извънземен смъртоносен лъч“ — голяма лупа. Беше изгорил красивата й руса коса, бе пробил големи дупки в тялото й и после я беше срязал на две. Трябва да му бе отнело доста време, колкото и голяма да беше лупата.

Барби представляваше димяща, смърдяща топка пластмаса, когато Уйлям реши, че извънземните нашественици са свършили с нея и се прехвърли на Кен.

Когато го откри с Барби, Лоуръл бе толкова разярена, че не искаше нищо друго, освен да убие брат си. Единственото оръжие под ръка беше градинският маркуч. Тя го взе и замахна с края му като с пръчка, удари Уйлям с металния накрайник на маркуча и му разцепи главата достатъчно, че да се нуждае от дванайсет шева.

Беше денят след четвърти юли и спешното отделение бе пълно с пациенти, наранени и обгорени от фойерверки, както и купчина хора от някакъв църковен пикник, яли развалена картофена салата. Навсякъде имаше хора, крещяха дечурлига и брат й вдигаше също толкова врява, колкото и всички останали.

Родителите й не бяха останали доволни.

В този ден Лоуръл реши да стане лекарка. Не за да помогне на идиотския си брат, а за да поправи Барби.

За съжаление куклата беше мъртва и дори най-добрият куклен лекар не можеше да я възстанови. Кен бе в по-добро състояние, но на мястото на очите му зееха прогорени дупки. Тя му даде някакви черни очила и бял бастун, получи нова Барби — за която Уйлям трябваше да плати от собствените си спестявания — но нещата никога нямаше да са съвсем същите. В този ден по възможно най-странния начин тя научи за смъртта. За нея Барби бе истинска, беше умряла и новата Барби не бе същата личност.

Сега, докато стоеше до същество от друга планета, Лоуръл отново усещаше студения и зловонен дъх на смъртта, при това доста по-различно, отколкото в работата й, където ежедневно се сблъскваше със смъртта.

Този път беше лично. Това създание бе казало, че ще я изяде. Лоуръл нямаше и представа как извънземният възнамерява да напусне Земята. Идването им на мястото на световното изложение също й се струваше безсмислено, но така или иначе вече бяха тук.

Тя не беше готова да посрещне края си като закуска за извънземен. Трябваше да направи нещо, но проклета да бе, ако се сещаше какво.

 

 

Едгар стоеше до женската в основата на кулата с пермарианския кораб. Предполагаше, че излагането на корабите точно пред погледа на публиката всъщност е доста хитър начин да ги скрият — поне от земляните. Всеки, който някога беше напускал този гаден свят, незабавно щеше да ги познае — в някои кръгове пермарианската конструкция се смяташе за класическа. Особено моделът от 55-та. Но, разбира се, тези отвратителни месести чували не биха могли да познаят класиката, ако, хм ако я вдигнеш на стълб, та целият свят да я вижда. При това не само една, а две.

Удивително.

— Слушай — каза женската, — не е нужно да ме изяждаш. Няма да съм ти вкусна. Освен това на моя свят съм много важна личност. Нещо като… царица. Даже богиня. Някои боготворят земята, по която стъпвам. Не ти го казвам, за да се изтъквам, нали разбираш, просто те предупреждавам. Ако ме изядеш, може да предизвикаш война. Почти е сигурно.

— Добре — отвърна Едгар. — Войната означава храна и богатство за семейството ми, за всичките му седемдесет и осем милиона члена. Това са много усти, които трябва да се хранят, Ваше височество.

— Седемдесет и осем милиона ли? Господи, трябва да пиеш много витамини. И съм сигурна, че си прекрасен баща — каза тя. — Навярно някак все можем да се договорим. Хранителни помощи? Нисколихвен заем?

— Нагоре — нареди той. — Качвай се.

— Защо?

— Защото ще те убия, ако не го направиш.

— Добре, щом така поставяш нещата.

Женската се заизкачва пред него по кулата.

Докато се катереше, тя не спираше да приказва.

— Не се обиждай, но знаеш ли, че по краищата започваш да загниваш?

Стигнаха до върха на кулата.

— Маскировката вече изпълни целта си — отвърна Едгар.

— Маскировка ли?

— Да не мислиш, че обикновено изглеждам така? Направо не разбирам как сами се понасяте. Вътрешен скелет с месо отвън? Ако имахте представа колко отвратителни сте всъщност, щяхте да се самоубиете.

— Но ти си свикнал — каза женската. — О, видя ли това?

Едгар спря и погледна нагоре. Намираше се точно под нея. Тя вдигна единия си крак, сви го към себе си…

После го ритна право в лицето.

Ударът беше съвсем слаб, но от изненада за миг загуби съсредоточеността си. Трябваше да се хване по-здраво и женската се възползва от това, за да се хвърли от кулата.

Той се пресегна към нея, докато прелиташе, но не успя да я хване.

Очакваното падане и сплескване на месестото същество обаче не последва. Вместо това женската се закачи за клоните на едно от онези високи дървесни растения. Няколко от клоните пропукаха и се строшиха под тежестта й, но листакът беше достатъчно гъст, за да забави падането й дотолкова, че да успее да се хване за един от големите растителни израстъци и окончателно да спре. На височина от земята няколко пъти по собствения й ръст. Тя се изтегли на мускули върху клона. Погледна към Едгар. Усмихна се.

Добре. Те бяха родени на дърветата, нали така? Не бе удивително, че все още могат да скачат по тях.

Едгар се замисли дали да се спусне обратно и да хвана женската. Полетът до най-близкото цивилизовано място беше дълъг. От друга страна, той не бе особено гладен и несъмнено можеше да изкара още няколко седмици или месеци без да яде. Навярно пермарианският преобразувател на храна щеше да му осигури захар, ако го програмираше както трябва. А ако толкова прегладнееше, хм, винаги можеше да разчита на маскировката, нали? Наистина, тя бе доста презряла, но щеше да свърши работа. И бързо трябваше да се махне от тази планета. Несъмнено скоро щеше да се появи поредният „метеорит“ и той не искаше да го посрещне тук.

Едгар въздъхна. Добре. Нека женската си върви. Тя не беше от значение. Той трябваше да се върне при семейството си и нямаше повече време за губене.

Извънземният продължи да се изкачва нагоре по кулата. Сега женската не препречваше пътя му и той се движеше много по-бързо.

 

 

Лоуръл не можеше да повярва, че е извършила толкова глупаво нещо. Да скочи от кулата просто така. Да, беше видяла дървото, да, планът й предвиждаше да го използва, за да забави падането си, но Господи, това бе толкова несигурно. Спокойно можеше да се окаже на масата за аутопсии в очакване на заместничката й да я разреже, за да види кое как.

И все пак — беше успяла, нали? Бе жива и извънземното чудовище не проявяваше никакви признаци на желание да се върне, за да я хване. По-добре да си бе строшила врата, отколкото да я изяде космическо създание. Сред всички начини да умре, точно този никога не й беше идвал наум. Кой изобщо би се замислял за такова нещо?

Тя се зачуди. Какво възнамеряваше да прави там чудовището? Дали в космоса нямаше кораб-майка, който да го телепортира? Сигурно не смяташе, че макетът на летяща чиния е истински?

Но пък на кого му пукаше какво си мисли извънземният? Тя беше жива, макар и увиснала на дървото, и чудовището се отдалечаваше в друга посока. Положението можеше и да е далеч по-ужасно.

А сега трябваше да си събере мислите, да слезе оттук и да се махне. Веднага.

 

 

Кей спря вече възвърналия старата си форма форд в пустия паркинг пред мястото на световното изложение. Той изскочи навън и изтича отзад при багажника. Джей го следваше по петите.

Доста голям багажник. Човек можеше да влезе и да си полегне в него, помисли си Джей, ако не бяха всички тези боклуци, които Кей беше напъхал вътре.

Кей извади дълга черна кутия, отключи няколко заключалки, отвори капака…

Божичко, я виж това. Трябва да бе най-зловещото оръжие, което някога беше виждал. Имаше три цеви, не бе по-късо от метър, зареждаше се като пушка помпа и имаше резервен пълнител с повече от десет патрона. А самите патрони — приличаха на гилзи от неръждаема стомана, големи, отвратителни и блестящи под светлината на лампичката в багажника.

Джей се зачуди какво ли става, когато натиснеш спусъка и изстреляш един от тези патрони. Нищо добро за получателя им, той беше абсолютно сигурен.

Кей започна да зарежда пълнителя.

— Знаеш ли как да използваш това?

Кей вкара патрон в цевта — щрак-щрак!

— Нямам представа — отвърна той. — Просто ще трябва да стрелям с него. Ти вземи онази пулсарна пушка.

Джей извади от багажника оръжие, което отстъпваше съвсем малко на другото по отношение на зловещия си вид.

— Това ли?

— Да.

За миг Джей се почувства по-добре. Пушка като тази би трябвало да преобърне танк. Но пък и Шумния щурец така го беше изненадал…

— Затвори багажника. Нямаме никакво време.

Джей затръшна капака. Вдигна поглед и видя кулите с летящите чинии. Чу нещо странно. Бръмчене, което ставаше все по-високо.

— Какво е това?

— Гадост — отвърна Кей. — Гледай.

Една от летящите чинии се завъртя като жироскоп върху върха на молив. По корпуса й заблестяха светлини.

— О, божичко! Закъснели сме!

— Хайде!

Те се затичаха.