Стив Пери
Мъже в черно (15)

14.

Нощ, но бързо препускаща към утрото, на място, наречено Ню Йорк. Скоро щеше да изгрее най-ярката звезда и отново щеше да започне дневният цикъл.

По тротоарите и улиците имаше по-малко човеци, но едва ли можеха да се нарекат пусти. Светлините по стълбове, сгради, надписи и прочее разпръскваха мрака и правеха мястото по-светло от онова, което минаваше за дни на много от световете, на които беше ходил.

Човеците се страхуваха от мрака и той предполагаше, че това обяснява нещата.

Не че изпитваше нужда да разсъждава над такива философски проблеми. Не. Седнал в землянското превозно средство, Едгар бе сериозно разтревожен. Кутията, която беше взел от убития балтианец, се оказа нещо повече от обикновената конструкция от растителна материя, на каквато приличаше. Проклетият балтианец бе скрил под дървото куб от дураконий и плътният твърд метал беше устоял на всички опити на Едгар да го отвори.

Той изръмжа и удари кутията с юмрука на обвивката си. Дървеното покритие се цепеше отново и отново, но дураконият оставаше непокътнат. Проклятие! Дано всички балтианци попаднеха във Вечната пустош!

Не можеше да продължава да използва обвивката си така — беше достатъчно нежна, за да се разкъса и после щеше да му се наложи да си търси нова, перспектива, която намираше за извънредно неприятна.

Той затършува наоколо и в малкото складово отделение на пулта за управление на машината откри метален инструмент — жълта пластмасова дръжка, от която стърчеше метален лост със сплескан край. Отвертка. Едгар се опита да насили с него кутията.

Металният лост се огъна, но кутията остана затворена.

Едгар изруга на родния си език и обрече кутията, балтианците, живота, вселената и всичко останало на вечно проклятие в най-дълбоката от Седемнайсетте сухи ями под Вечната пустош. Той заблъска кутията във вратата на автомобила и закрещя в безсловесна ярост.

Неколцина минувачи боязливо погледнаха от тротоара към колата, но никой не се осмели да се приближи. И добре, че не го направиха. Както се бе ядосал, Едгар можеше да унищожи цели легиони. Поне толкова. Може би повече. Тъпи човеци!

Последният удар по вратата доведе до частичен резултат. Един от ръбовете на вътрешната кутия мъничко се отвори.

Аха!

Той взе отвертката и пъхна върха й в дупката. С огромно дори за него усилие успя да я разшири и накрая ключалката се предаде.

Капакът се отвори.

— Ха! Сега те пипнах! — каза Едгар.

Кутията бе пълна с блестящи камъчета. Зелени, червени, прозрачни. Скъпоценни камъни, досети се той, човеците толкова си падаха по такива лъскави нещица, че имаха цели магазини само за да ги продават и купуват. Джунджурии, които използваха предимно жените, за да привличат партньори, доколкото можеше да каже той.

Вътре нямаше нищо друго.

Яростта на Едгар достигна пределната си точка и той закрещя толкова силно, че прозорецът на вратата, в която бе удрял кутията, се пръсна от бесния му вик:

— Н-е-е-е-е-е-е-е!

По дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите!

Нямаше го тук!

Това беше зле. Много зле. Всичко бе минало толкова гладко — трябваше да се досети, че нещо ще се случи. Винаги ставаше така, никога нищо не му се удаваше лесно.

Защо животът му беше толкова по-тежък, отколкото на всички останали? Не бе честно!

 

 

Когато Джей и Кей се върнаха в централата, наближаваше пет сутринта. Доколкото Джей можеше да прецени всички, които бе видял там предишния ден, все още бяха в сградата — работата продължаваше с пълна пара.

Широкоекранният телевизор или каквото беше там сега показваше съзвездие и Джей дори успя да го разпознае: Орион.

Той съобщи откритието си на Кей.

— Градско момче като теб да познае Орион?

— Бил съм на летен лагер в Пенсилвания.

Зед се приближи и погледна към тях.

— Тук никой ли не вярва в съня? — попита Джей.

— Близначките ни държат на кентаврийско време. — Той кимна към извънземните близначки. — Трийсет и седем часов ден. Свиква се, освен при някоя и друга случайна психоза.

— Това обяснява много неща — отбеляза Джей.

Зед взе лазерна показалка и посочи с малката червена точка екрана.

— Орион, една от най-ярките групи звезди на северното небе. А тук — той премести показалката, — тук е Орионовият пояс.

— Значи за това говореше малкото зелено приятелче. За галактиката в Орионовия пояс?

Зед поклати глава.

— В Орионовия пояс няма каквито и да е галактики. Тук са само тези три звезди и те не са толкова добре подредени, колкото изглеждат — така се виждат само от Земята. Галактиките се състоят от милиарди звезди. — Той изключи показалката. — Не си чул добре.

Джей се усмихна.

— Аз те привличам, нали? Разбирам. Няма да го използвам в твоя вреда.

Зед му се намръщи.

— Може и да съм новак тук и да не ми е ясно всичко, но ушите ми са си наред. Каквото е казал, това съм чул. Имах и свидетелка, но леденият човек й проми мозъка.

Джей хвърли поглед към Кей, за да види реакцията му, но него го нямаше — а, ето къде беше. Пред друг, по-малък монитор. По дяволите, даже бе разхлабил вратовръзката си.

— Ще се видим по-късно — каза Джей.

Той се насочи към мястото, където седеше Кей. И надникна над рамото му.

На монитора се виждаше карта на Северна Америка. Образът се увеличи. Показа се Аризона, после някакъв град, след това квартал и накрая камерата надникна направо в нечий заден двор.

— Страхотен обектив — отбеляза Джей.

Кей не му обърна внимание. На екрана проблесна надпис: „Обектът открит“.

На монитора се появи жена на средна възраст. Последва нов надпис:

ОБЕКТ: ЕЛИЗАБЕТ АН РЕСТЪН.

НАСТОЯЩО МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ: В ДОМА Й.

АДРЕС: САЩ/АРИЗОНА/ТЕМПИ/

„ФЕЪРФИЛД АВЕНЮ“ 553.

— Добре изглежда — каза Джей. — За жена на нейната възраст.

Изражението на Кей беше неразгадаемо, но в него все пак имаше нещо. Като… копнеж?

Джей направи интуитивна връзка. Нямаше друга причина, освен инстинктивното си усещане, но бе сигурен, че е прав.

— По дяволите — каза той.

Кей го погледна.

— Това е тя, нали? Момичето, което никога не е получило цветя от младежа на онези снимки, дето ми ги показа. От теб. И след всички тези години продължаваш да се интересуваш от нея?

Кей не отговори.

— Трябва наистина да изпитваш нещо към нея. Омъжвала ли се е?

— Не — отвърна Кей. Болката в гласа му беше най-силната емоция, която бе проявявал пред Джей до този момент.

Така значи. Не беше толкова студен, на колкото се правеше. Може би му бяха въздействали всички онези неща с лекарката. Може би просто носеше безчувствена маска. По дяволите, всеки знаеше, че Спок е изпитвал човешки чувства, независимо от опитите му да го отрече. Проклятие.

Кей протегна ръка и натисна едно от копчетата. Екранът затрептя.

ОБЕКТЪТ ЗАГУБЕН

Той се отпусна назад на стола си.

„Господи — помисли си Джей. — И аз ли ще съм такъв след трийсет години?“

— Е, по-добре е да си обичал и да си загубил… — започна той.

Кей се обърна и заби яростен поглед в него. Джей млъкна. Добре. Може би сега не бе подходящият момент. Ако погледите можеха да убиват, той щеше да е димящо петно на пода. По-късно. Можеха да поговорят за всичко това по-късно, когато се опознаеха повече. Може би след десетина-петнайсет години.

— Кей? — повика го Зед. — Ела насам.

Зед отново беше повикал на екрана картата с временно пребиваващите извънземни. Джей и Кей се приближиха да погледнат. Списъците премигваха. Някои от точките изчезваха.

— Заминават си — каза Кей. Гласът му издаваше някаква смесица от удивление и страх.

— Дванайсет скока само за последния час — съобщи Зед. — Редгик, съпругата му и новороденото им дете бяха само началото.

— Защо си заминават? — попита Джей. — Знаят нещо, което не ни е известно, така ли?

Кей погледна към него, после отново върна очи към екрана.

— Откъде плъховете разбират кога да напуснат потъващия кораб? — Той се обърна към близначките. — Превключете на лунен сателит четири. Покажете Манхатън, моля.

На екрана се появи ярко петно на Източното крайбрежие, което представляваше Ню Йорк.

— Преминете на четиристотин — каза Кей.

Картината се промени в изглед на Земята от космоса.

— Четири хиляди — продължи Кей. — Дайте ми общ поглед.

Планетата се отдалечи още повече и сега представляваше само малка синя сфера, увиснала в пространството. Отстрани проблясваше светла точица. Под нея бе написано: „Равнище четири“. Образът се измести и се съсредоточи върху премигващата точица.

— О, мамка му — каза Кей. — Кога се появи това?

Зед поклати глава.

— Сутринта го нямаше.

— Какво? — попита Джей. — Какво?

— Това е арквилиански боен крайцер — отвърна Кей.

— А при нас има убит арквилиански принц — прибави Зед.

От монтираните до екрана тонколони се разнесе звук като от котка и мишка, попаднали в месомелачка.

— Съобщение от бойния крайцер — каза една от близначките. Или поне Джей си помисли, че казва това.

— Пусни го през преводача — нареди Зед. Той погледна към Кей. — Имахме известни проблеми с преводача.

— Като че ли са ядосани — отбеляза Джей.

— Ядосани са — отвърна Кей. — Ако не бяха, нямаше да са тук.

Зед се обърна към Кей.

— Най-добре да прескочиш до магазина на Розенбърг и да видиш какво ще успееш да откриеш. Въоръжи се добре. Каквото и да е замислил бръмбарът, със сигурност е нещо лошо и определено не ми харесва да гледам онзи крайцер там.

— Нали не искате да кажете, че имате лоши предчувствия? — подметна Джей.

— Млъквай — отсече Зед. — Тръгвайте.

Кей кимна. И поведе Джей по коридора към склада. От един от шкафовете, който отключи с отпечатъка на дланта си, той извади многоцевен пистолет, странно устройство с малка прозрачна кутия отдолу, която приличаше на допълнителен резервоар, закачен за стар пикап. Вътре имаше газ с различни цветове. Оръжието имаше доста гаден вид.

— Страхотна играчка — каза Джей. — Какво е това?

— Деатомизатор серия четири. — Кей взе от шкафа кобур, закачи го на колана си и пъхна големия пистолет вътре. После отново затършува из шкафа и извади ново оръжие. Беше толкова малко, че можеше да се скрие в човешка длан.

— Това е за теб — рече Кей. — Казваме му „Шумния щурец“.

Джей взе пистолета. Приличаше на детска играчка. Наистина бе ужасно малък.

— Значи ти взимаш деатомизатора, а пък на мен ми даваш Шумния щурец? Хайде бе!

Кей не му обърна внимание.

На излизане двамата отново минаха покрай големия екран. Сега той показваше бойния крайцер в близък план. От всички страни на кораба стърчала тръби. Докато Джей го гледаше, тръбите започнаха да се движат и се насочиха към една и съща точка.

— Това да не са оръжия? — попита той.

— Да.

— Току-що ги насочиха към нещо.

— Да.

— Искам ли да зная към какво?

— Не особено.

Когато излязоха навън и се насочиха към колата, Джей си помисли, че може би не е зле да поизясни нещата.

— Нали разбираш, когато ми каза, че не можем да имаме каквито и да е връзки, нали нямаше предвид абсолютно никакви връзки? Искам да кажа, нали зацепваш, че ако не мога да имам, нали така, поне някоя и друга приятелка, при която от време на време да се отбивам, може би ще трябва да анулирам договора си с вас.

Кей му отвърна с едва забележима усмивка.

Джей вдигна поглед към небето. Зората вече започваше да го обагря със светлина.

— Много ли са мощни оръжията на онзи крайцер там горе?

— Достатъчно, за да превърнат Земята в пепел още преди да успееш да мигнеш.

— О, Господи. Те няма да ни унищожат, нали?

— Може би няма. Но пък от друга страна арквилианците рядко оставят без последствия убийството на техни хора. И нямат особено високо мнение за нашата раса. Ако незабавно не заловим бръмбара, който е убил техния посланик, на твое място не бих започвал да чета дълги книги.

— Проклятие — рече Джей.

— Амин.