Стив Пери
Мъже в черно (13)

12.

Та така, намираха се в северната част на щата Ню Йорк, разглеждаха останките на някакъв кретенски пикап и проклетият анализатор беше светнал в зелено.

Голяма неприятност.

Когато Кей изключи радиостанцията, хлапето каза по свойствения си дълбокомислен начин:

— И без да ми обясняваш мога да се досетя, че бръмбарът е нещо лошо, нали така?

Кей втренчено го изгледа. Хм, да, Джей не знаеше, бе на работа само от един ден. Кей постоянно го забравяше. Двамата с Ди вече щяха да са на път и да проклинат късмета си, но той трябваше да обясни нещата на хлапето.

— Слушай сега, тигре. Бръмбарите живеят от убийства. Те изяждат, нападат, заразяват, разрушават и унищожават. Живеят от смърт и разложение и нямат нищо против да ги предизвикват, за да могат да се възползват от тях.

— Да не си расист по отношение на всички насекомоподобни форми на живот?

— Нека се изразя така. Представи си, ако можеш, хлебарка с големината на тиранозавър Рекс. Този бръмбар е по-умен от теб, четири пъти по-силен от възрастен вол, девет пъти по-подъл от дявол и ни мрази. Мрази въздуха ни, мрази храната ни, мрази архитектурата ни и всичко това го прави злобен. А сега си го представи да се мотае из Манхатън в новия си костюм на Едгар. Би ли го избрал за партньор за танци?

— Как е възможно гигантска хлебарка да се вмъкне в не особено голямото тяло на Едгар?

— Имат си начини. И използването им още повече ги озлобява. Озлобеният бръмбар е машина за смърт, която само чака някой достатъчно глупав да я задейства.

— Хм, добре, значи си имаме едно гадно приятелче. Какво ще правим? Как ще го открием?

— Влизай в колата. Трябва да се върнем в града.

— Какво те кара да смяташ, че той — бръмбарът в Едгар или там каквото е — отива в града?

Кей махна с ръка.

— Виждаш ли тук нещо, за което си струва да останеш? Със сигурност ще иде в града. Тук е, за да убие някого. Бръмбарите просто са си такива.

— Градът е голям. Как ще го намерим?

— Ще търсим в моргите.

 

 

Розенбърг излезе от таксито пред заведение, наречено „Лешкос“. Все още носеше със себе си котката и украсената кутия. Той даде на пилота на таксито някаква местна валута — Едгар разбра, че ако му се наложеше да остане за по-дълго тук, навярно трябваше да се сдобие с такава — и влезе в сградата.

Едгар паркира камиона и слезе навън. Той включи алармената система на кораба на „унищожение“ и се насочи към постройката.

Един бърз поглед му показа, че „Лешкос“ е хранилня: край масите вътре седяха десетки земляни и поглъщаха пъстри, но неприятно миришещи храни. Видя, че Розенбърг се приближава до една от масите, на която седеше едър мъж на средна възраст. Розенбърг остави кутията на масата. Котката незабавно скочи върху кутията. Едрият мъж се изправи и двамата с Розенбърг размениха официална прегръдка.

Аха. Значи не беше землянин, а някой, който носеше маскировка, също като Розенбърг. Точно, както очакваше. Това бяха посланиците, ясно. Освен проблема с кораба, до този момент задачата бе съвършено проста.

Щеше да живее със спечеленото от нея доста време.

Розенбърг седна срещу едрия мъж.

Едгар бързо започна да обмисля. Трябваше да влезе в хранилнята — ресторант, кафене, закусвалня — без да привлича вниманието, за да потвърди подозренията си. Той огледа сервитьорите. Те можеха да стоят или да се движат наоколо, без някой да ги забелязва. Да.

Бе въпрос само на няколко минути да заобиколи отзад ресторанта, да открие сервитьор, застанал на уличката и вдишващ уханен дим от тънка бяла тръбичка — цигара — да го убие и да му вземе дрехите. Сега носеше маскировка над маскировката.

Едгар бързо мина през зоната за приготвяне на храна и влезе в главното хранително помещение.

Доближи се до масата на Розенбърг. А сега, как да потвърди самоличността на тези двамата, без да събужда подозренията им?

Седящият на съседната маса стар човек каза:

— Келнер! Вече е крайно време! Готов ли сте да вземете поръчката ми?

Едгар се огледа и видя друг сервитьор с тефтер и пишещо устройство, който слушаше един от клиентите. Аха. Той бръкна в джоба на новата си маскировка, откри подобен тефтер и пишещо устройство, извади ги и се престори, че слуша клиента. Това щеше да му даде повод да стои тук.

— Ще си поръчам пирожки. И да ги приготвите както трябва, разбрахте ли ме? Миналия път, когато бях тук, бяха ужасни.

Едгар кимна, но вниманието му бе насочено към разговора на съседната маса. С неговия остър слух нямаше проблем да долавя всяка дума.

Двамата „мъже“ разговаряха на арквилиански.

— За мира — каза Розенбърг.

— За мира — отвърна маскираният арквилианец. Защото със сигурност беше тъкмо такъв.

Двамата вдигнаха чашите си, пълни с течност и отпиха от тях.

— Кой би помислил, че след цялото това време ще се срещнем в такава дупка — каза арквилианецът.

Розенбърг се усмихна.

— Земята ли? Не е толкова лошо, щом веднъж свикнеш с миризмата.

Арквилианецът остави чашата си на масата.

— Добре, къде е?

— Ало? Буден ли си, приятел? — попита клиентът, седнал пред Едгар. — Ало?

Едгар насочи част от вниманието си към него. Той повтори поръчката.

— Поръчахте пирожки. Приготвени както трябва.

— Да, точно така. Освен това поръчах супа от цвекло.

— Супа от цвекло.

— Миналия път, като се храних тук, боршът беше ужасен.

— Ужасен — повтори Едгар.

— Чакали сте толкова дълго — рече Розенбърг, отново на свободен арквилиански. — Защо първо не се нахраним?

„Не — помисли си Едгар. — Недейте първо да се храните!“ Макар да беше чул достатъчно, за да знае, че това наистина са балтианският и арквилианският посланик, той се нуждаеше от още нещо…

Откъм зоната за приготвяне на храна се надигна суматоха. Едгар заключи, че са открили трупа на бившия собственик на сервитьорската му маскировка. Бе го напъхал в кофа за боклук, но тялото не се събираше изцяло, дори след като го сгъна на две. Следващия път трябваше да е по-внимателен. В такива случаи човеците очевидно много се объркваха и несъмнено щяха да повикат местните власти. Въпреки че неколцина леко въоръжени земляни не представляваха за него действителна опасност, беше време да си свърши работата и да се изнесе от тук. Вече бе потвърдил онова, което непременно трябваше да разбере.

— Глух ли сте? — попита клиентът. — Казах, че искам чай!

До него арквилианецът каза:

— Добре. Да се нахраним. После отново ще вдигнем наздравица, този път за завръщането на Третата галактика под арквилианско управление.

— Престани с безмозъчното си бърборене или ще те убия — изръмжа на клиента Едгар.

Очите на мъжа се разшириха.

Един от малките предци, дълго, сребристо, многокрако създание с щипка на опашката си, се изтърси от ръкава на Едгар върху масата. След миг още няколко от мъничетата, които беше спасил от земньото, решиха да напуснат обвивката му. Те също паднаха на масата. Тяхна воля, разбира се. Нямаше насила да ги кара да останат.

Клиентът припряно си тръгна.

Арквилианецът и Розенбърг погледнаха към Едгар. Той видя, че наблюдават насекомите и паякообразните, после осъзна, че не изглежда така, както би трябвало. О, добре. Нямаше повече време за фини игри. Едгар пусна тефтера и пишещия инструмент и се обърна към тях.

— Можеш да убиеш и двама ни, но няма да попречиш на сключването на мира — каза Розенбърг.

Едгар насили лицето на маскировката си да се усмихне.

— Добре. За едното сте прави.

Той извади оръжието си, стреля под масата и улучи Розенбърг, а после и арквилианеца със смъртоносна отрова. И двамата се наклониха напред и паднаха с лице върху масата. Той прибра оръжието.

Започна да тършува из дрехите на мъртвите същества. Къде е, къде е…?

Врявата от зоната за приготвяне на храна се усили. През въртящата се врата се появи някакъв земньо, посочи към Едгар и извика:

— Ето го!

Наизлязоха още земляни. Двама от тях бяха въоръжени с режещи инструменти.

В дрехите на убитите посланици нямаше нищо.

Проклятие. Къде ли беше…?

Аха. Кутията!

Едгар протегна ръка към нея. Котката отгоре й изсъска и оголи зъби. Нямаше време за нея. Той блъсна животното настрани. То полетя и се приземи върху блюдото с храна пред една женска, за огромен неин ужас и изненада.

Краткият полет несъмнено не достави удоволствие и на котката. Жалко и за двете.

Човеците с режещите инструменти се приближаваха. Някои от другите клиенти се изправиха на крака и започнаха да крещят. Тъй като месестата му обвивка ужасно затрудняваше движенията му, Едгар разбираше, че е по-добре да си тръгне, отколкото да си позволи да унищожи всички. Беше убил двамата посланици и онова, което му трябваше, сигурно се намираше в кутията.

Колкото и да му се искаше да остане и да си поиграе, мисията стоеше на първо място.

Едгар здраво стисна кутията и се затича към изхода. Двамата земньовци, достатъчно тъпи, че да се изпречат на пътя му, съжалиха за постъпката си. Той ги блъсна настрани толкова силно, че те се проснаха по очи.

Зад него котката започна да вие и съска.

Той изключи алармата на кораба, отвори вратата на колата и хвърли вътре кутията. Влезе в кабината и запали двигателя. Вмъкна се в уличното движение, направи универсалния жест с ръка към един от пилотите, който наду клаксона си, и продължи напред.