Стив Пери
Мъже в черно (12)

11.

— Какво правим тук? — попита Джей. — Мислех си, че ще преглеждаме информацията за последните инциденти.

Кей не му обърна внимание. Нещо, което очевидно правеше много често.

Намираха се до един от големите павилиони за вестници в центъра на града. Не само че Кей ги беше откарал до там без нито веднъж да попадне в задръстване, но намери и място за паркиране точно пред павилиона, хоп, празно и достатъчно голямо. Трябва да имаше свой личен ангел хранител, за да го споходи такъв късмет. Бе по-вероятно да спечелиш на лотария, отколкото да откриеш свободно място до тротоара в тази част на Ню Йорк по това време на деня.

— Следвай ме и се учи, скакалец — накрая каза той.

Кей се приближи до стойката с вестници и взе едно от онези сензационни издания:

БЕБЕ, РОДЕНО БРЕМЕННО!

Най-добрите лекари объркани!

Кей започна да го прелиства.

— Какво правиш?

Кей остави вестника обратно на стойката и взе друг.

Джей погледна водещото заглавие:

ЧОВЕК ИЗЯЖДА СОБСТВЕНАТА СИ КЪЩА!

И това е само предястието!!!

— Човече, определено не искам папата да ме даде под съд. Това няма да ми е от полза, когато стигна до райските порти.

Кей продължаваше да разлиства вестника.

— Ало? Земята до Кей?

Кей остави вестника и се пресегна за нов.

— Кей? Да не би да искаш да ми кажеш, че това е информацията, която ни трябва?

— Тук са най-добрите разследвания — отвърна Кей.

— Пак ми дръпваш каишката, нали?

— Така ли смяташ? Знаеш как си изкарваме прехраната. Кога за последен път си чел в „Ню Йорк таймс“ за извънземни? — той поклати глава. — Тези типове си нямат и представа. А пък тези типове — Кей размаха таблоида, — тези типове поне са на правилния път.

— Ти наистина търсиш улики в жълтата преса. Не мога да повярвам.

— Не търся, супермен, вече намерих.

Кей му подаде вестника, за да види един от материалите:

ФЕРМЕРСКА СЪПРУГА ТВЪРДИ:

„ИЗВЪНЗЕМНИ ОТКРАДНАХА КОЖАТА

НА МЪЖА МИ!“

Космически кораб смачква семеен пикап,

съпругът изчезва!!!

Джей вдигна очи към тавана и каза:

— Помогни ми, Спок.

— Хайде — рече Кей. — Ще се поразходим из провинцията.

 

 

Едгар седеше в кабината на землянската машина и смучеше тъмна съскаща течност през тънка пластмасова тръбичка — наричаха я сламка, една от онези думи, чието определение нямаше смисъл. Течността се наричаше „джолт кола“ и макар определено да не й достигаше захарно съдържание, беше по-добре от нищо. Той се огледа в малкото отразяващо устройство, което му позволяваше да вижда какво става зад машината и забеляза, че кожата на шията му малко е провиснала. Краят й започваше да посивява и да се втвърдява. Той повдигна ръка и го откъсна. Този костюм нямаше да издържи още дълго без още едно разгъване, перспектива, която не му допадаше. Колкото по-скоро успееше да свърши и да се измъкне от тази кретенска месеста обвивка, толкова по-добре. Но не можеше да отрече, че ако не свършеше сравнително бързо, щеше да му се наложи да поправи костюма, иначе нямаше да издържи.

Но може би нямаше да му се наложи. Защото още докато си го мислеше той видя, че вратата се отваря — как му казваха пък на това? А, „бижутериен магазин“, спомни си Едгар — и навън излезе създанието, известно като Розенбърг.

О!

Розенбърг бе доста стар модел и носеше две неща. Едното приличаше на кутия, покрита със сложна резба. Другото беше малко космато животно, което Едгар определи като котка. Понякога по-висшите бозайници на този свят имаха обичай да отглеждат като домашни любимци по-нисши видове — бозайник, влечуго, птица или риба. Понякога тези любимци изпълняваха полезна функция — да избавят собственика на обиталището от още по-дребни неприятни бозайници или насекоми, но често нямаха други задължения, освен да правят компания на стопаните си. Тази роля изпълняваха два основни вида — котки и кучета, макар че някои представители на землянската управляваща класа отглеждаха и по-екзотични създания.

Тази симбиотична връзка му се струваше доста безсмислена, но предполагаше, че ако настанеше оскъдица, земляните навярно използват любимците си за храна, в което имаше известен смисъл. Пращаха ги и да ловуват дивеч. Доколкото можеше да определи, човеците не бяха добри ловци.

Розенбърг остави котката върху кутията, после се погрижи за заключващите механизми на вратата на бижутерийния магазин. Очевидно имаше пет такива устройства. Когато свърши, той взе котката и кутията и се отдалечи.

Едгар запали двигателя и остави автомобила бавно да се движи след пешеходеца. Трябваше да види къде отива Розенбърг.

Жълтата кола зад Едгар наду клаксон, но той не обърна внимание нито на нея, нито на пороя от ругатни, които пилотът шофьор отправи към него. След време щеше да се надвеси от прозореца, да отвърне съответно и да отдаде чест със среден пръст, както беше прието, но за момента трябваше да внимава да не загуби от поглед Розенбърг. Засега задачата му бе сравнително проста и макар да не очакваше нещо друго, не трябваше да се отпуска. Пътят към победата беше изпълнен с рискове и благоразумният пътешественик внимаваше за потенциални опасности.

Въпреки че едва схващаше който и да е действителен проблем на тази затънтена планета, беше по-добре да е предпазлив, отколкото да се провали.

Землянската машина едва се влачеше напред. Шофьорът зад него високо ругаеше, като говореше предимно за предците на Едгар и за необичайната му връзка с тях, освен всички други колоритни определения.

Всичко бе наред.

 

 

— Защо не оставиш аз да шофирам? — попита Джей.

— Струва ми се, че още не си съвсем готов за тази кола.

— Хей, имам категория „Б“.

— Сигурен съм. Аз имам „А“ и шофирам от повече време.

— Още колко остава? Не наближаваме ли вече? Трябва да пусна една вода. Гладен съм. Може ли да спрем до това магазинче? — ухили се Джей.

Кей просто поклати глава.

Целта им се намираше някъде в северната част на щата Ню Йорк. През последния час пътуваха през толкова пуст район, че Джей направо не можеше да повярва. Крави, коне, големи, пусти полета, гори. Това бе удивително. Човек обикновено си мислеше, че из щата няма наистина диви места.

Той отбеляза това на Кей, който най-после се подсмихна.

— Трябва повече да излизаш от града. Но не се притеснявай, ще ти се налага.

Пътят се извиваше през гора и ставаше все по-тесен. Когато наистина стигнаха целта си, спокойно можеха да се намират в Монголия. Пред тях се издигаше самотна къща, не много по-голяма от два камиона един до друг. Виждаха се смачканите, разбити, обгорени останки от пикап, върху който като че ли се беше стоварила огромна тежест, потънала през колата на около метър направо в чакълестия път.

Не бе ясно какво е причинило тези поражения.

— Като че ли този пикап е прегрял — подхвърли Джей.

Кей спря форда.

Джей протегна ръка към дръжката на вратата.

— Почакай малко — каза Кей. — Нека дадем на госпожата от къщата малко време да се почуди. Ако ги извадиш от равновесие, работата се облекчава.

След около минута на вратата на малката къща се появи жена. „Обикновена“ щеше да е любезно определение за нея. Беше си сложила червило — прекалено ярко, прекалено червено и прекалено много — и лицето й бе покрито с руж и пудра.

— Какво обичате, господа? — извика тя.

— Сега — каза Кей.

Двамата излязоха от колата и тръгнаха по пътя към нея. Докато вървяха, Кей извади от портфейла си визитна картичка. Джей й хвърли поглед — приличаше на обикновена черна кредитна карта.

Пред очите му картичката в ръката на Кей се преобрази в кожен калъф с много официална на вид карта за самоличност от ФБР и съответната значка.

— Искам една от тези — каза той на Кей.

— Може би, когато поостарееш.

Кей показа картата на жената, после я прибра обратно.

— Как сте, госпожо? Аз съм специален агент Манхайм, това е специален агент Блак. И двамата сме от ФБР. Имаме няколко въпроса към вас.

— И вие ли сте тук, за да си правите майтап с мен?

— Не, госпожо. Не ми е известно ние от ФБР да имаме чувство за хумор. Може ли да влезем?

Жената ги въведе в малка кухня.

— Желаете ли малко лимонада?

— Да, госпожо, много любезно — отвърна Кей.

Тя им донесе чашите. На Джей течността му заприлича на вода, в която са мили съдове, с малко жълтеникав оттенък. Когато пое чашата си, той се усмихна на жената.

— Разкажете ни за съпруга си, г-жо… хм…?

— Якс, Биътрис Якс. Заповядайте в дневната.

Двамата я последваха. Кей отпи от лимонадата и по изражението на лицето му можеше да се заключи, че трябва да имаше доста неприятен вкус. Джей реши да остави собствената си напитка да се изпари.

Докато Биътрис Якс разказваше историята си, той хвърли поглед из стаята. Слушаше жената с половин ухо и вниманието му привлече снимката над телевизора: приклекнал, усмихнат мъж, който се готвеше да одере вероятно мъртвия елен на земята.

— Това там на снимката е съпругът ми Едгар.

Джей поклати глава. Г-н Якс едва ли можеше да спечели награда за красота.

— … и така шерифът попита: „Е, госпожо Якс, щом Едгар е бил мъртъв, как е можел да се върне обратно в къщата?“

— Това наистина звучи малко необичайно — отбеляза Кей.

— Ами, да, така е — съгласи се Биътрис. — Самата аз се смутих от това, но познавам Едгар и въпреки че приличаше точно на него, това не беше той, ако разбирате какво искам да кажа.

Кей повдигна вежди.

— Като че ли носеше костюм — поясни тя. — Въпросът е, че тъкмо той бе костюмът. Кожата му, искам да кажа. Приличаше на костюм, направен от Едгар.

— Разбирам. Отбележете си това, агент Блак.

— Вече си го отбелязах — отвърна Джей.

— Г-жо Якс, онази личност в кожата на Едгар каза ли нещо?

— Каза, че пикапът се взривил от захар, но после самият той поиска захар. Във вода.

Кей кимна.

— Захарна вода. Разбирам.

Той извади слънчевите си очила и махна с тях към Джей.

— Сложи си цайсите, супермен.

Джей сви рамене. Извади служебните очила и си ги сложи.

Кей направи същото и се усмихна на жената.

— Е, имате ли намерение да откриете този извънземен и да го накажете заради онова, което направи с пикапа? И с Едгар?

— О, да, госпожо, мога да ви уверя в това. — Той извади онзи малък касетофон, с който Джей няколко пъти го бе виждал да си играе. И го насочи към жената. — Моля, погледнете насам за малко, госпожо Якс.

Жената се подчини. Разнесе се ярка светлина, още по-ярка заради сумрака и лицето на г-жа Якс се отпусна.

Кей свали очилата си и махна с тях на Джей, за да го последва. Джей сви рамене и го направи.

Кей отново се обърна към г-жа Якс.

— А сега, Биътрис, внимателно ме изслушайте. Не е имало никакъв извънземен. Онзи блясък, който сте видели, не е бил НЛО, бил е, хм, блатен газ, изпуснат от метеорологичен балон, попаднал в термична дупка, пречупваща светлината от Венера. Резервоарът на пикапа е бил пробит и това е довело до експлозията.

Джей се намръщи.

— Хей, почакай малко. Какво направи току-що? Какво е това нещо?

— Стандартен служебен неврализатор — поясни Кей. — Изтрива спомените по даден въпрос и ни позволява да запълваме празнотата със собствените си версии.

— Да не се майтапиш? Хитро. Но… това ли беше най-доброто, което успя да измислиш? Блатен газ? Венера?

Кей се извърна от Джей и отново погледна към г-жа Якс.

— Всъщност, Биътрис, Едгар е избягал със своя стара приятелка. И като останете няколко дни при майка си, не само, че ще го преживеете, но и ще откриете, че без него ви е по-добре.

— Да — вметна Джей. — Всъщност вие сте го изхвърлили и след като вече го няма, ще си купите нови дрехи, може би ще ремонтирате къщата и ще откриете някой достоен за вас.

Той погледна към Кей.

— Защо да не утешим с нещо бедната женица?

Кей му се усмихна.

— Струва ми се, че вече започваш да схващаш. — Той отново се обърна към жената. — И накрая още нещо, Биътрис. Ние никога не сме идвали тук, така че вие, естествено, няма да ни познаете, ако някога пак ни видите и няма да си спомняте нищо от този разговор. А сега трябва да си подремнете, да речем за два часа, след което ще се чувствате много по-добре.

Навън Кей се приближи до останките от пикапа и ги разгледа.

— Как е успял така да смачка колата онзи тип?

— Извънземният кораб трябва да се е приземил отгоре й, точно както пише във вестника. Казвам ти, в повечето случаи тези момчета попадат право в десятката.

— Ъ-хъ, сигурен съм в това.

Кей продължи:

— Едгар е излязъл да види каква е цялата тази врява, извънземният го е очистил и му е взел тялото. Добре. Навярно е изхвърлил повечето вътрешности и е запазил само кожата.

— Често ли се случва?

— Не. Законните посетители обикновено си купуват маскировка от друга планета, взимат я от централата на МвЧ или от онова магазинче в Гринуич вилидж — онова, до заведението, където приготвят онези страхотни сандвичи с пържени яйца.

— Хей, знам го къде е!

— Значи така, фактът, че нашият посетител е убил местен и му е взел кожата за маскировка, хм, това е зле. Навсякъде се третира като тежко престъпление. На два свята го определят само като простъпка, но въпреки това не се смята за много любезно. Следователно си имаме работа с престъпник, при това не просто някой, който е прескочил оградата.

Той извади от джоба си друга джаджа и я насочи към смачкания пикап. Проблесна тънък лъч, който затанцува по останките и потъна надолу в изровената яма.

— Какво пък е това сега?

— Спектрален анализатор. Регистрира свободните молекули, които оставя след себе си дадена форма на живот. Нещо като електронна хрътка. Виждаш ли този малък екран? Цветовият код ни показва с какъв извънземен си имаме работа.

— Страхотно. Но повече ми трябва едно от онези неща за паметта. Познавам две жени, на които искам да го покажа.

— Мога да се обзаложа. — Той размаха устройството. Малкият екран проблесна и запулсира с червена светлина.

— Сигурно е някое червено момче — предположи Джей.

— Не — отвърна Кей. — Анализаторът още не е свършил. Продължава да души.

Джей се увери, че партньорът му е прав, защото пред очите му спектралната джаджа отново проблесна, този път в жълто.

Кей продължаваше да го размахва насам-натам и следващият проблясък беше в синьо.

— Спри на лилаво — каза на устройството той. — Не преминавай към зелено, става ли?

Уредът премина на лилаво. И като че ли се задържа там.

— Благодаря ти — рече Кей.

Но играчката продължи да пулсира няколко секунди… после светлината стана зелена.

И остана зелена.

— Хм, мамка му — изруга Кей. — Знаеш ли какво означава това?

Джей вдигна очи към небето.

— Чакай, чакай. Това не беше ли последният въпрос по „Опасност!“ снощи? „Какъв вид извънземни оставят зелена спектрална следа?“ По дяволите, не, не зная какво означава! Ами че аз едва постъпих на работа.

Кей излезе от ямата и се насочи към колата.

— И ще ме оставиш да си вися тук, така ли? — попита Джей, като го последва. — Какво?

Във форда Кей извади изпод таблото нещо, което приличаше на стар модел радиостанция, и го включи. Джей обаче би заложил диаманти срещу плява, че това не е каквато и да е стара радиостанция.

— Хайде де, човече…?

Кей му махна да замълчи.

— Зед? Тук е Кей.

— Тук съм — разнесе се от радиостанцията.

— Намираме се на мястото на незаконно приземяване в северната част на щата.

— И имаш добри новини за мен…?

— Иска ти се. — Той замълча за миг и дълбоко си пое дъх. — Пристигнал ни е на гости бръмбар, Зед.