Лине Кобербьол
Зелено сияние (6)

Танци до среднощ

А след това имаше бал. Подготовката беше истинска лудница.

— Принц Флориан ги изпраща — обяви една елегантна белокоса дама, която се оказа Нейно величество майка му, кралица Флора. Подире й ситнеха пет прислужници, всяка от тях понесла блестяща рокля. — Може би ще позволите на моите прислужници да ви помогнат за вашите фризури?

— Ъъъ… да… — отвърнах, като си мислех, че точно в момента имам нужда най-вече от хубав горещ душ. Но излезе, че за щастие и банята е включена в дневния ред. Баня, ароматизирана със свежи листенца от розите, които отново покриваха стените на замъка. А по-нататък последва такова фризиране и гримиране, че в сравнение с него подготовката за фотосесията на господин Сахарино приличаше на мацането за домашен карнавал. Наконтиха ни, напудриха ни, напарфюмираха ни и ни нагримираха здравата. Всичките. Но дали си въобразявах, или прислужниците поработиха мъничко по-яростно над мен?

Донесоха роклите. Яркорозова за Уил, лавандулова за Хей Лин, тъмносиня за Ирма, а за Тарани — великолепно огненочервено.

Моята беше бяла. О, тук-там имаше и зелено — малки тюркоази, вшити в подгъва и по деколтето. Но иначе подозрително приличаше на булчинска рокля. Какво ставаше тук?

— Принц Флориан ли я изпрати? — попитах прислужницата, която ми помагаше да я облека.

— О, ами… всъщност Нейно величество кралица Флора, неговата майка. Но съм убедена, че принцът одобрява.

О, така ли?

Но явно последният щрих бяха пантофките.

— Те — рекох, а в ума ми се прокрадваше ужасно подозрение — са стъклени!

— О, уверявам ви, милейди Корнелия, те са много здрави! Никакъв проблем за някой с такова деликатно телосложение като милейди.

Не от порязване и счупване се боях. Но май нямаше начин да се отърва от тия смотани обувки, без да съм груба. Оказаха се изненадващо удобни. И злокобно по мярка.

— Уил — изплаках. — Тук да не правят някакви магии?

— Не мисля. Защо?

— Ами, не знам. Роклята, тия тъпи пантофки…

— Прекрасна си — заяви тя.

— Знам — смънках нещастно.

И нещастието ми само стана още по-голямо по-късно, когато музиката засвири, а принц Флориан се приближи до мен и ме попита с елегантен, съвършен маниер, дали не бих благоволила да открия бала с него.

Като че не съществуваше учтив начин да откажа. И докато той ме въртеше по дансинга — оказа се и прекрасен танцьор — целият двор гледаше одобрително и всички грееха в очаквателни усмивки. Явно си мислеха, че тази история трябва да свърши точно така. И когато след, както ми се стори, безкраен брой танци прекрасният принц поведе своята партньорка със стъклени пантофки извън гъмжащата от хора бална зала към отново разцъфналата розова градина, никой не се изненада.

— Ъъ… добре ли ти е? — попита той. Изведнъж бе загубил елегантната увереност, която демонстрира на дансинга. — Да не би да ти е студено? Ще ти донеса шал.

— Добре съм — отвърнах напрегнато. Просто трябваше да му го кажа. В очите. Все някак щеше да го преживее…

— Ами… такова… — той мънкаше и заекваше. — Имам да ти казвам едно нещо.

— Всъщност аз също имам да ти казвам нещо.

— О? — изглеждаше изненадан. Вероятно обичайният сценарий за тези неща не изискваше от момичето да каже нещо по-различно от „да“.

Последва неловко мълчание.

— Много ми е неудобно — призна принцът най-накрая, — но трябва да ти кажа, че не можах да се влюбя в тебе.

— Ох, слава богу! — изпълни ме облекчение. — Искам да кажа, би било много хубаво, но…

Той се усмихна.

— Да. „Но“.

— Просто ми се струваше, че май всички това очакваха. Роклята, стъклените пантофки…

— Знам. Но ти не си ли… наистина ли не си ни най-малко влюбена? — Той ме погледна нервно. — Защото със сигурност не бих искал да нараня чувствата ти.

Разсмях се.

— Ни най-малко! — заявих убедено. „Не в теб“ — додадох мислено. Мислех си за Калеб. Един герой от приказките ми стигаше.

— Добре. Толкова се радвам! Защото, разбираш ли, има една Анна…

— Анна? — помислих си за наконтените красавици в балната зала и не можах да потисна избликналото любопитство. — Коя е тя?

— Сладкарката, която приготвя десертите. Или поне ги приготвяше, докато все още имаше от какво да се приготвят. А после се превърна просто в причината да остана жив.

Брей, брей, помислих си. Принц Флориан беше пълен с изненади. Под тези елегантни царски дрехи без съмнение туптеше вярно и необикновено сърце. Почти се изкуших да остана, за да видя какво ще стане, след като той обяви годежа. Не мислех, че Нейно величество кралица Флора, неговата майка, ще бъде много щастлива, а и някои от придворните му без съмнение щяха да се вцепенят от разочарование. Но народът на Изобилие щеше да го одобри.

— Честито! — поздравих го. — И късмет.

Той грейна.

— Благодаря ти. Може би вместо това, като си родим деца, ще се съгласиш да им станеш кръстница?

Усмихнах му се, все още замаяна от облекчението.

— Ще си помисля.

Някъде часовникът на замъка започна да бие. Дванайсет пъти, сигурна съм. Изхлузих стъклените пантофки.

— Вземи ги — подадох ги на принца. — Дай ги на Анна. Убедена съм, че ще й паснат идеално!

 

 

Много по-трудно ми бе да се сбогувам с Петънцето. Но Оракулът, след като ни върна обратно в Хедърфилд, имаше една утешителна новина за мен.

То избра да бъде твой приятел, Пазителко. А истинските приятели не бива да бъдат разделяни навеки. Сигурен съм, че ще го видиш отново.

— Той може ли… понякога да ми идва на гости?

Съвсем възможно е. Духовете като Петънцето не са ограничавани от същите закони на Времето и Пространството като телесните създания, и тъкмо затова то и неговият род дойдоха при теб. А то е необикновено храбър и упорит Дух, нали?

— Да — отвърнах. Не можех да сдържа усмивката си. — Точно такъв е!

Но първият, който ме посети, след като се прибрах, не беше Петънцето. Отворих вратата, и кого да видя в коридора — Ейси Джоунс, стиснал куфарчето си.

— Здравей, Корнелия — пусна той бляскава усмивка, — може ли да вляза?

— Предполагам — поканих го малко кисело аз. Нямаше да се оставя усмивката му да ме подлъже втори път. Или пък трети?

— Предполагам, че вече си го видяла…

Той извади от куфарчето списание. Май беше „Суперактуално“.

— Не.

Прекалено бях заета, пък и според мен този брой още го нямаше по будките.

Той ми го подаде. На корицата, неземно красива и по-велика от живота, се мъдреше моята физиономия, обрамчена от качулката на наметалото на Червената шапчица. В косите ми проблясваха яркозелени светлини. Една от тях сигурно е Петънцето, помислих си.

Имаше и заглавие. С главни букви. Пишеше: „ТОВА МОМИЧЕ Е ВЪЛШЕБНИЦА“.

Лилиан го грабна.

— Нека видя, нека видя! — занарежда тя. — И аз искам да го видя!

Безмълвно я оставих да го вземе.

— В списанието направо се влюбиха в снимките ти — рече Ейси. — А господин Сахарино е невероятно доволен. Всъщност толкова доволен, че ти предлага фантастична възможност!

Стоеше там, усмихваше се и ме чакаше да попитам каква е тази фантастична възможност. Не го направих. Усмивката му малко се вдърви.

— Новата му есенна колекция е бляскаво творение, което се нарича „Космически ангели“. Би искал ти да я демонстрираш!

— О… Аз си мислех, че ме уволнихте?

— Корнелия… това беше просто недоразумение между приятели. Малко артистичен темперамент… Знаеш как е. Ти самата донякъде го притежаваш, сещаш се, и аз се възхищавам от това. От теб ще излезе зашеметяващ Космически ангел!

Усмивката му отново лъсна и за миг изглеждаше почти топла. Но всичко това бе само на повърхността. Той изобщо не ми се възхищаваше и единствената причина да е тук беше, че господарят му го е пратил. Той не беше чудовище — беше най-обикновен човек с най-обикновени недостатъци. И все пак, докато го гледах как ми се хили с тази лъскава усмивка, като че мярнах в очите му с цвят на кал трошица, само трошица от студената алчност на Червея.

— Не, благодаря — отказах му. — Боя се, че имам други планове.

Той направо се стъписа. Явно не бе свикнал да му отказват.

— О… Ами… Господин Сахарино ще остане страшно разочарован.

— Съжалявам.

— Да. Ами…

Не показваше признаци, че си тръгва, затова му протегнах ръка.

— Довиждане, господин Джоунс.

— Ейси. Наричай ме Ейси — погледна ме невярващо. — Сигурна ли си…

— Съвсем сигурна.

— Е, тогава… Довиждане, Корнелия. Най-сетне се махна.

Лилиан ме погледна.

— Не искаш ли да те има на още снимки?

— Не, Лил.

— Това е хубаво, защото там си много грозна! Цялата си зелена!

Тя ме погледна с очакване, убедена, че ще я награбя и ще я загъделичкам или поне ще й кажа нещо обидно. Вместо това се разсмях и разроших косата й.

— Престани! — викна тя. — Какви планове?

— За какво говориш, миличко?

— Каза на онзи мъж, че имаш други планове.

— Имам.

— Какви?

— Ами… не ти ли се иска да си поиграем? Или да отидем да гледаме онзи филм, дето ми говореше за него.

Тя облещи насреща ми озадачени сини очи. После се врътна на пета и побягна от стаята.

— Мамо, мамо! — ревеше тя. — Помощ! Корнелия се държи мило с мен!

Тези малки сестрички! Човек не може с тях, но и без тях не може.