Лине Кобербьол
Зелено сияние (3)

Град на име Глад

Земята беше сива като мръсен тебешир. Вятърът шумолеше в мъртвите стебла. И отдалеч се носеше звук, който се врязваше в теб — тънкият, изтощен плач на гладно дете.

Откъде знаех, че детето плаче от глад? Просто го знаех.

Мястото не беше съвсем пустинно. Все още покрай пътя растяха дървета, вкопчили се упорито в земята с дълбоките си корени. Но не се виждаше нито едно листенце. А в полята и от двете страни пшеницата и ечемикът бяха изсъхнали прави и от тях бяха останали само бледи стебла, почти бели от вятъра и слънцето. Дори и най-жилавите треви не вирееха на тази сива почва.

— Защо ли имам чувството, че трябваше да си взема кутията със суха храна? — додаде Ирма.

Искаше да го каже леко, на шега. Вместо това прозвуча безизразно и мрачно и никой не се усмихна.

— Хайде да намерим детето — прикани ни Уил. — Не знам за вас, но аз повече не мога да слушам този плач.

 

 

Някога, преди много време, градът сигурно е бил хубав и благоденстващ. Следите все още личаха — ярко боядисаните кепенци на прозорците, чиято боя сега бе олющена и напукана. Изоставените сергии на пазара, където е кипяла търговия. Дърветата на площада, чиито листа — когато ги е имало — правели сянка на уморения пътник.

Тук все още имаше хора — работеха, мъкнеха колички, продаваха стоки като дървени купи и глинени гърнета, които като че никой не искаше да купува. И те изглеждаха сиви като почвата — също толкова избелели, колкото и сухите стебла в нивите. Никакъв цвят и почти никакъв живот като че не бе останал в тях.

Имаше много малко шум, освен тракащите от вятъра счупени кепенци. На площада край фонтана някакви жени перяха, но докато работеха, не разговаряха, нито пък пееха или се смееха, както ми се струваше, че е редно. Въпреки че бяхме непознати и странно облечени, те едва ни удостоиха с поглед и продължиха мрачно да перат, сякаш дори и любопитството им бе пресъхнало. Един от търговците — онзи, дето продаваше дървените купи и сандъчета, най-сетне извиси глас:

— Хубави купи, най-добро качество, по две за грош.

Но в гласа му нямаше никаква жизненост, нито пък надежда. Той знаеше, че нищичко няма да продаде. Просто изпълняваше ролята си.

И през всичко това, в странната тишина и дрямка, ние продължавахме да чуваме риданията на гладното дете.

Прекосих площада към малката сергия на търговеца на купи. Щом се приближих, той сънено вдигна глава, а после изведнъж ме погледна с пробуждаща се надежда.

— Хубаво момиче в хубава рокля — рече той и се усмихна уморено. — Без съмнение такова момиче има нужда от красива кутия, за да си пази в нея красивите неща!

Съжалявах, че трябваше да го разочаровам. Но каквото и да бе онова, което убиваше този град, покупката на един от тези съдове нямаше да го спаси, а пък и без това според мен нямах какво да му дам в замяна.

— Чие е детето? — попитах.

Очите му отново угаснаха и той оброни глава.

— На Мара, грънчарката — рече той равнодушно. — От обяд плаче. Но няма как да му се помогне.

— Къде живее тази Мара?

— Защо питаш?

Защото, също като Уил, не издържах вече да слушам този плач.

— Моля ви. Само ми кажете.

— Надолу по пътя, къщата със синята врата и белия тухлен комин.

— Благодаря.

 

 

— Спи, детенце мое, не плачи — нареждаше монотонно умореният глас и звукът му се носеше от отворения прозорец заедно с немощния плач на бебето. — Мама ще ти попее…

Почукахме на синята врата. Пеенето спря.

— Влез.

Ирма бутна вратата и я отвори. Щом влязохме, тъмнокосата жена, приседнала до грънчарско колело, ни погледна.

— Кои сте вие? — попита тя. Може би беше твърде уморена, че да се държи по-учтиво.

— Непознати — отвърнах, без да се впускам в обяснения. — Чухме детето и си помислихме… че сигурно можем да помогнем.

То лежеше в люлка до колелото — малко момченце, тъмнокосо като майка си, пребледняло и изтощено от плач.

— О, да. Без съмнение можете. Само извадете кашата, хляба и меда и ще ви налея от най-доброто си ябълково вино — тя се разсмя, но това бе сърдит, горчив смях. — Той плаче, защото е гладен, горкичкият, и с нищо не може да му се помогне. Не и до вечерта, до Споделянето, а без това и там ще получи жалки трохи.

Докато тя говореше, ръцете й не спираха да месят глината. Не можех да се сдържа да не наблюдавам как между тях израства гърнето — стройно, изящно, прекрасно.

— Искаш да кажеш, че в тази къща няма никаква храна?

Тя ме стрелна с тъмен яден поглед.

— Ако имах, да не мислиш, че детето ми щеше да плаче от глад?

— Не… Аз… Не исках да кажа това. Просто… — Сетих се за дома си, за замразената храна във фризера, за спретнато подредените консерви и пакети в шкафа, завинаги претъпкания хладилник. За мен „гладна“ обикновено означаваше промеждутъка между мисълта за това и сандвича, който се заемах да си правя.

— Там, откъдето идвам аз, обикновено има храна в изобилие — обясних най-сетне.

— Значи трябва да идваш от много далеч — отвърна Мара грънчарката. Гневът й като че се поуталожи, ала съвсем мъничко. — И ще съжаляваш, че изобщо си дошла в този окаян град.

Тя вдигна ръка, за да отметне един кичур тъмна коса и върху челото й остана червеникаво петно от глина.

— Знаеш ли, навремето този град се наричаше Изобилие. Но сега има друго име — тя отново се усмихна с онази горчива, мрачна усмивка. — Вече му казваме Глад.

Пребъркахме джобовете си, но не намерихме нищо, освен две парченца дъвка, обвити в станиол.

— Няма да свършат работа — въздъхна Уил. — Той само ще се задави с тях.

Синчето на Мара най-сетне бе престанало да плаче — сега гледаше нас и лъскавите обвивки. Очите му изглеждаха огромни върху бледото лице.

— Е, за какво ли ни бива, ако не можем да направим храна с магия? — обадих се аз с глас, ядосан почти колкото този на Мара. — Имате ли зеленчуци? — попитах я. — Грах, боб, каквото ще да е? Няма значение дали им е сезонът, или не.

— Нямаме нищо живо — отвърна тя. — Онова, което навремето беше лехата със зеленчуците, е зад къщата.

Тя кимна към задната врата.

— Добре — казах. — Идвам след малко.

Зад къщата имаше малка, опасана със зид градинка. В нея растеше дърво, което някога беше раждало ябълки или круши, друго, което определено беше праскова, и малка леха от сива пръст, осеяна с увехнали бобени и грахови стебла.

Отидох право при прасковата и положих длани върху стройния й дънер. А сега, помислих си, да видим какво може да направи Повелителката на Земята. Затворих очи и призовах стихията си, призовах цялата сила на растежа и подхранването в нея, заповядах им да нахранят това дърво, да накарат това болно дърво да расте и да даде плодове.

Оказа се неочаквано трудно. Всъщност отначало изглеждаше направо невъзможно. Там, където съвсем лесно намирах потока от сили — бърз, готов да помага, отзивчив, — нямаше нищо, освен сух прах и… някакво ужасно, лигаво усещане, от което така ми се догади и така се разкашлях, че се наложи да пусна дървото за малко.

Хей Лин ме бе последвала в градината.

— Какво не е наред? — попита тя.

— Всичко — изхърках, докато се опитвах да си поема отново дъх и да събера кураж за втори опит — Земята… ужасна е. Все едно я няма. Сякаш нищичко не е останало!

— Няма Земя? — Хей Лин като че се уплаши. — Не може да бъде. Та тя е една от природните стихии!

— Ами… май не е съвсем изчезнала. Но е ужасно далече.

Отново положих длани върху дървото. Този път бях малко по-добре подготвена за вълната от гадно чувство, която ме заля, щом започнах. Заскърцах със зъби, затворих очи и продължих да призовавам въпреки всичко. И най-сетне, след много време, усетих… съвсем леко подръпване. Почти неуловим отклик, едва забележим, въпреки че от усилията по лицето ми течеше пот на мокри вадички. Отворих очи. Върху една съсухрена клонка се бе появила малка пъпчица, но трябваше да мине още много време, докато тя поне малко наподоби праскова.

— Сега може да се възползвам малко от помощта на Петънцето и приятелите му — заявих. Коленете ми трепереха от изтощение.

— Оракулът рече, че те вероятно не биха дръзнали да се завърнат тук.

Но щом понечих отново да затворя очи, върху дланта ми се запали малка зелена искрица. Само едничка. Една-единствена мъничка зеленинка в безплодната градина.

— Петънце! — усмихнах се и изведнъж се почувствах по-силна и изпълнена с надежда. — Ти дойде!

Вълна от топлина, сърдечност и обич. И мъничък трепет на опасение. Петънцето се радваше да ме види. Но в същото време умираше от страх.

— Не се тревожи — успокоих го. — Аз ще те пазя. Няма да позволя на никого да ти причини зло.

Треперенето се поуспокои и то засия по-уверено.

— Сега трябва да нахраня едно гладно дете. Можеш ли да ми помогнеш малко?

Помощ дървото? Помощ детето?

— Да, това е основната идея.

Петънцето затанцува във въздуха над дървото и изведнъж сякаш се сля с него.

Сега. Помощ дърво.

Отново затворих очи и призовах и последните остатъци от стихията в мен.

— Получава се! — възкликна Хей Лин. — Давай, давай…

Лесно й бе да го каже. Не на нея се налагаше да отблъсква гаденето, не тя трябваше да извлича тази едва мъждукаща и неохотна сила, която не искаше да има нищо общо с това място, нищо общо с града, наречен Глад, и с покосилата го болест.

— Ти успя!

Изкашлях се, притиснах се към дървото и отново се изкашлях. Бавно отворих очи. Пъпката се бе превърнала в праскова. Съвсем малка прасковка наистина, но беше зряла и имаше сладък аромат.

— Откъсни я — рекох пресипнало. — Дай я на Мара.

— Добре ли си? — Хей Лин ме гледаше разтревожено.

Разбира се, исках да кажа, нищо ми няма. Но не беше така.

— Ъъ… не съвсем — отвърнах. И тогава разтрепераните ми крака се предадоха напълно и аз се свлякох в корените на дървото.

— Уил! — изписка Хей Лин. — Уил, ела тук!

Уил извади Сърцето на Кандракар и го постави върху гърдите ми.

— Лежи и не мърдай — нареди ми тя. — Нека Сърцето поработи малко върху теб. Изтощена си, това е.

Изтощена — за пет минути, заради една малка прасковка.

— Май хич не ме бива за Повелителка на Земята — пророних.

— Разбира се, че те бива — опъна се Тарани. — Просто тук нещо не е наред със земята. Всеки може да го види. Тежък случай на изтощаване, бих казала.

— Много добре го каза.

Чувствах се така, сякаш никога повече няма да мога да помръдна.

— Имах предвид изтощаване на почвата.

— Наясно съм.

После изведнъж ме завладя внезапен страх.

— Петънце? Петънце, добре ли си? Къде е то, някой вижда ли го?

— Лежи и не мърдай — Уил ме бутна назад. — Тук е. Виждаш ли?

Точно на върха на Сърцето — сега го видях. Но сиянието му бе доста помръкнало.

— Горкичкото Петънце — измърморих. — Не ти беше лесно, когато реши да бъдеш нещо повече от обикновена зелена искрица.

Дърво по-добре. Сега помощ дете.

— Да. Да се връщаме там и да помогнем на детето.

Благодарение на Сърцето се чувствах малко по-силна и успях да се изправя и да измина късото разстояние до къщата на грънчарката.

— Намерихме ти праскова — казах.

Тя ни погледна, после погледна прасковата с невярващи очи. Безмълвно пое плода. Приближи го до лицето си, сякаш се страхуваше, че не е истински. От люлката очите на детето следяха с немигащ взор прасковата. То протегна ръка — не започна да хленчи или да се моли.

Мара ме погледна умолително.

— Сигурно няма да успеете да… намерите… и още една? — прошепна.

— Не — отвърнах. Не и за един милион години. — Поне не до утре.

— Е, благодаря ви, все пак. Много ви благодаря! Тя изми изцапаните си с глина ръце на чешмата, после извади нож от едно чекмедже и внимателно разполови прасковата.

— Ето ти, Тади — рече тя на сина си. — Изяж половината, задето си такъв юнак. Другата половина ще занесем довечера на Споделянето.

— Аз… исках да ви я дам цялата на вас.

С половин праскова не можеш да нахраниш гладно дете, дори и мъничко.

Мара наведе тъмнокосата си глава.

— Знам, и ви благодаря. Но каквото имаме, ние го споделяме с другите. Ако не беше така, вече половината от нас да са измрели. А сега повечето от нас са полуживи.

В последната й забележка имаше нещичко от предишната горчивина, но бе невъзможно да не се възхитиш на силата й. Гладът сигурно разкъсваше и нея, но единственото, което си позволи, беше да оближе пръстите си, държали прасковата.

— Кой ви причинява всичко това? — попитах. — Как така се е случило?

— Кой го причинява ли?

Тя се втренчи в мен, сякаш не можеше да повярва, че съм толкова невежа.

— Карок, разбира се. Карок Червея.