Лине Кобербьол
Зелено сияние (2)

Пролетта дойде

— Нелия, Нелия, събуди се!

Нямах кой знае какъв избор. Не и когато Лилиан подскача нагоре-надолу върху леглото ми като побъркана и през скок се приземява върху мен.

— Махай се — троснах й се дрезгаво и замахнах с ръка към нея. — Вън!

— Има те във вестника.

— Разкарай се или… Какво? — В миг желанието ми да я превърна в нещо много по-дребно и тихо се изпари. — Какво каза?

— Има те на снимка във вестника.

Измъкнах се от леглото и навлякох халат. В кухнята татко закусваше.

— Здравей, сладуранке! Хубава снимка.

— Дай да видя!

Той бутна към мен неделния вестник. Да, там беше. „Шефилд диктува модата“ — така пишеше и имаше голяма цветна моя фотография, на която гледах сърдито невидимия Юрая. Само че на снимката някак си изглеждах по-скоро пламенна, отколкото ядосана, а тюркоазената рокля правеше очите ми невероятно сини.

— Аз… изглеждам съвсем като истински модел — измънках.

Татко ми се усмихна.

— Направо си като картинка — похвали ме той. — Както винаги.

— Не, искам да кажа, изглеждам… изглеждам добре.

Но не мисля, че той разбра. Той не забелязва нещата, които аз виждам в огледалото — косата, която ми се иска да беше малко по-чуплива, носът, който е прекалено тесен. За него аз винаги съм хубава. Което е приятно, разбира се, но не е много реалистично.

— Снимала те е твоята приятелка Тарани — отбеляза той. — Виждаш ли?

„Фотография Тарани Кук“ — така пишеше. Имаше и статия за модното ревю и за Хей Лин, както и кратък коментар на директорката госпожа Никърбокър за това как „ние винаги сме насърчавали творческите пориви у нашите ученици“.

— Трябва да се обадя на останалите — промърморих, — за да се уверя, че са го видели.

А после забелязах още една илюстрована статия на същата страница: „Бук постави рекорд“ — пишеше там. И продължаваше: „Вчера гигантското дърво, известно като Бука от Ханабейкър, разлисти свежи пролетни листа — цял месец по-рано. «Никога не съм виждал подобно нещо — твърди началникът на поддръжката Томас Грийнбоу, — а работя в този парк от почти трийсет години.» Според метеоролозите температурите «не са били над средните», но и другите избуяли растения в парка свидетелстват, че пролетта определено е дошла!“.

Усетих странна напрегнатост. Вероятно беше съвпадение. Сигурно нямаше нищо. Но си спомних хибискуса и черешовата клонка. И как вчера на път за генералната репетиция минах през парка Ханабейкър.

— Е? — обади се татко.

— Какво „е“? — попитах.

— Няма ли да им се обадиш?

Да им се обадя. На УИЧ. Да. Кимнах.

— Да, най-добре ще е да го направя.

 

 

— Не съм си и представяла, че от всички хора точно аз ще го кажа на тебе — подхвана Ирма. — Но, Корнелия, според мен си въобразяваш. Пролет е. През пролетта дърветата се разлистват.

— Прекалено рано им е!

— О, и естествено това трябва да има нещо общо с теб?

— Може да е от глобалното затопляне — обясни Тарани. Изглеждаше малко разтревожена.

— Напоследък не беше особено горещо.

— Но не можеш ли да почувстваш дали е твое дело, или не? — Уил отхапа от сандвича си, обядът й за понеделник. — Лично аз не смятам, че съм правила неволно магии, откакто… е, доста отдавна. Със сигурност не и без да разбера, че аз го правя.

— Нищичко не съм почувствала. Но какво ли друго може да е?

Бяхме доближили глави и говорехме тихо, защото този разговор не беше от ония, които бихме искали да споделим с целия свят, в случая — с останалите хора в училищното кафене. Така че доста се шокирахме, когато изведнъж фотографска светкавица освети лицата ни. Вдигнах стреснато поглед и следващата светкавица блесна право в очите ми.

— Хей, престани… — извиках.

— Ооооо, мооооля ви се, госпожице Хейл, само още едничка, хайде, пуснете ни прочутата си усмивка…

Макар че почти не виждах от петната, които продължаваха да танцуват пред очите ми, разпознах грозната муцуна на Юрая.

— Разкарай се, Юрая!

Той продължаваше да размахва камерата и да святка със светкавицата — подскачаше около мен, като се правеше на папарак.

— Погледнете насам, госпожице Прочут супермодел, добре, прекрасно…

Всъщност почти никой не се смееше на тази проява на неуместен хумор. Искаше ми се да го накарам да изяде собствения си фотоапарат, но с усилие се сдържах и му дарих най-сладката си усмивка.

— Много смешно, Юрая. Скоро ли си купи фотоапарата?

Той като че се изненада, сякаш не следвах точно сценария, който си беше наумил.

— Да, нов е. Е, и какво?

— Надявам се, че са ти продали модел, с който може да борави дори идиот.

Не беше кой знае каква шега, но беше достатъчна, за да накара по-голямата част от публиката в кафенето да се присмее на Юрая. Той съвсем не е сред най-популярните момчета.

— О, ха-ха! — изръмжа той и като че изгуби интерес към играта.

Във всеки случай се махна, а аз само това исках. Или поне така си мислех. Докато по-късно същия ден на излизане от часа по география отново не ме заслепи фотографска светкавица.

— Юрая! — креснах. — Веднъж е смешно, два пъти е просто…

И тогава млъкнах, защото осъзнах, че Юрая не се вижда наоколо.

— Госпожице Хейл? — рече непознатият, който ме причакваше пред кабинета. — Само още една снимка, моля. А после бих искал да поговоря с вас.

— За какво? — възкликнах смаяно.

Кой беше този? Малко прекалено загорял, малко прекалено спретнат, с кестенява коса, подстригана в скъпа прическа и риза с цвят на канела, която малко прекалено отиваше на очите му, че да бъде съвпадение. И кафяви обувки, забелязах, в комбинация с бял ленен панталон.

— Казвам се А. С. Джоунс — представи се той и протегна ръка, — наричайте ме просто Ейси. Аз съм личен асистент на Тони Сахарино, модния дизайнер. Господин Сахарино видя снимката ви във вчерашния вестник и вие наистина привлякохте вниманието му. Занимавали ли сте се някога с професионално манекенство? Искам да кажа, с модна фотография?

— Не.

Той пусна бляскава усмивка.

— Е… бихте ли желали?

 

 

— Сесията се нарича „Фантазии от приказките“ — заобяснявах пламенно. — А „Суперактуално“ ще я поместят на цели шест страници и искат аз да участвам. Моля ти се, моля ти се, моля ти се, мамо… може ли? Дори ще ми платят.

— Корнелия…

— Ще отнеме само два дни и ще е съвсем до Хедърфилд, в Лейдихолд — нали го знаеш това прекрасно имение, което прилича на същински замък? Той каза, че мога да си заведа приятели, стига да не се пречкат. Само си помисли колко вълнуващо ще е за Хей Лин да наблюдава как работи професионален дизайнер…

Майка ми не изглеждаше очарована.

— Корнелия, ти си само на четиринайсет.

Едва се сдържах да не изпъшкам. О, не, не пак тази стара песен!

— Но, мамо, толкова ще е забавно!

— Така ли? Наистина ли ще си щастлива два дни да стърчиш пред фотоапарати и да не правиш нищо друго, освен да се усмихваш? Или да се цупиш, или каквото там правят моделите в днешно време.

— Когато показвах роклите на Хей Лин, беше страхотно. А това ще бъде… това ще бъде наистина, аз ще бъда истински модел, а почти всички четат „Суперактуално“, дори и ти, мамо…

— Дори и аз ли? — възкликна тя и в очите й проблесна нещо, което се надявах да е хумор. — Да не намекваш, че съм твърде стара, за да се интересувам от мода?

— Ъъъ… Не.

— Добре.

Тя се усмихна и се убедих, че наистина ме поднасяше. После отново стана сериозна.

— Това е един много повърхностен свят, Корнелия. Не съм убедена, че искам дъщеря ми да е част от него. Поне не и докато не пораснеш малко.

Щеше да ми откаже. Ох, да му се не види, знаех си, че първо трябва да попитам татко. Само дето за такова нещо той щеше да каже: „Питай майка си“.

— Мамо, наистина ли ме смяташ за повърхностна личност?

Тя ме погледна сериозно.

— Не, Корнелия, не те смятам.

— Е, как тогава изведнъж ще стана повърхностна личност само защото някой ще ме снима в продължение на два дни?

Последва продължително мълчание. После тя попита:

— Значи наистина искаш да го направиш?

Закимах енергично.

— И Хей Лин ще е там?

— Вероятно и Уил, а може би и другите. И ти можеш да дойдеш, ако искаш.

— Ммммм. Следващата седмица ще съм много заета, но може да намина да те видя за един час.

— Искаш да кажеш, че ме пускаш?

— Ако баща ти се съгласи.

А той щеше — и двете го знаехме. Мама беше истинската пречка. Сграбчих я в прегръдките си и я притиснах радостно.

— О, мамо, много ти благодаря! И ти обещавам, че няма да стана суетна и повърхностна. Ще… ще прочета философска книга или нещо такова.

Тя се разсмя.

— Може би ще е по-добре вместо това да се заловиш с домашните.

 

 

Тази седмица бих се радвала да не мисля за нищо друго, освен за „фантазии от приказките“ и за роклите, които щях да облека. Ейси Джоунс — все още твърде спретнат и загорял — ми показа скици. От някои модели направо ти секваше дъхът. Но реалният живот, най-вече ботаническият, продължаваше да се намесва.

— Поляната пред къщата е обрасла до глезените в бурени — оплака се татко. — Няма ли някоя компания за услуги, която би трябвало да се грижи за това?

— Вече им се обадих — отвърна майка ми. — Казаха, че вчера са я оплевили! Можеш ли да си представиш? Когато всеки, който има очи, може да забележи, че е било най-малко преди две седмици!

Вперих виновно очи в чинията си. От компанията за услуги наистина бяха идвали вчера — видях ги. Не бяха виновни те, че плевелите пак са избуяли. Но много се боях, че виновната съм аз.

Избягвах парка Ханабейкър и стигах до училище по друг път, макар и по-дълъг. Сега дърветата точно по този булевард бяха покрити с хубав зелен листак един месец по-рано. Маминият хибискус бе сцепил още една саксия — слава богу, че само аз си бях вкъщи, когато стана. А полянката пред главния вход на училището изведнъж се бе сдобила с буйно нацъфтели нарциси, които никой не си спомняше да е засаждал.

Няколко нощи подред сънувах един и същи ужасен сън. Беше объркващо неясен — всъщност нямаше образи, само усещания. Започваше със странно чувство на празнота. Все едно си в пустинята, може би. Няма живот. Никъде няма живот. А после — глас, слаб, съвсем слаб глас, вътре в главата ми: „Червея… Червея идва“. Нямах представа за какво говори това гласче. Какъв червей? Но въпреки това предупреждението ме изпълваше със страх. Не, с нещо повече от страх: с огромна приливна вълна на ужас, ужас, толкова силен, че се събуждах с разтуптяно сърце и изпотени длани. После трябваше да мине доста време, докато се успокоя достатъчно и заспя пак.

Може би тъкмо заради това в четвъртък в часа по изобразително изкуство се занимавах повече с прозевки и игра с молива, отколкото със скициране. Топлите слънчеви лъчи влизаха през високите прозорци на кабинета по рисуване и караха прашинките да танцуват Прашинки и мънички зелени проблясъци…

Уил прочисти гърло.

— Ъъъ… Корнелия… — прошепна тя.

— Какво?

— Моливът ти…

Моливът ми ли? Какво му имаше на молива ми? Много неща, както се оказа. Пъхнах го припряно в чантата си и извадих един флумастер. Иначе госпожа Уортън, учителката по изобразително изкуство, сигурно щеше да се зачуди как така жълтият дървен молив, който въртях в ръце, изведнъж беше пуснал две мънички, съвършени, бледозелени листенца.

 

 

— Корнелия! Хей Лин дойде — провикна се баща ми. — А и не каза ли господин Джоунс, че трябва да си там в девет часа?

Ментовият или лавандуловият? Лавандуловият или ментовият?

— Само секунда — извиках в отговор, изхлузих резедавата пола и лавандуловия пуловер и си облякох дългата розова рокля и якето, само един тон по-тъмно от нея. По-добре ли беше? Не знаех. Просто не знаех. Както не се бях наспала, поне отиваше на бледоморавите сенки под очите ми…

— Корнелия!

— Идвам! — провикнах се.

Във всекидневната Хей Лин ме чакаше, облечена в раирани чорапогащи, минипола и огромни авиаторски очила над челото. Завидях й. На Хей Лин не й трябваше да гледа модни списания като „Суперактуално“, за да знае какво да облече — тя си има стил, толкова индивидуален, че някак си винаги е суперактуален.

— Добре ли изглеждам? — попитах нервно.

— Прекрасно — отвърна татко. — Хубава като картинка…

Да, но какво ли разбираше той? Нали ми е баща.

— Хей Лин, добре ли е?

— Изглеждаш страхотно — заяви Хей Лин и се усмихна весело.

Но може би ми го казваше само защото бяхме приятелки. Можеш ли да подхвърлиш на приятелка: „Извинявай, ама тоя тоалет е боклук“?

Лилиан нахлу с подскоци в стаята, дъвчейки кифличка с боровинки. Щом ме видя, замря на място.

— Ти си розова — избля тя. — Цялата си розова.

О, не. Прекалено розова? Може би трябва да… И тогава се сепнах. Какво ми ставаше? Кога бях паднала толкова ниско, че да вземам под внимание мнението за модата на малката си сестра?

— Закуската е готова, Корнелия — извика мама от кухнята.

Погледнах си часовника.

— Нямам време.

— Имаш! Закуската е най-важното…

— Честно, мамо, нямам! — Татко щеше да ни откара на път за банката. — Ще пия само портокалов сок.

— Можеш да изядеш моята кифличка — рече Лилиан, като ми я протягаше. И, естествено, нахаках се право в кифличката.

Огледах отвратена синкавочерните лекета по розовата ми рокля.

— Лилиан, идиотка такава! Виж ме!

Лилиан се разкиска.

— Приличаш на кучето на госпожа Жилберто — заяви тя. — Онова, дето се казва Спот Само дето изобщо не е розов.

Като че изобщо не осъзнаваше размерите на бедствието. Избухнах.

— Трябва ли да бъдеш чак такава маймуна? Защо не си ядеш закуската на масата? Обаче не — малката госпожица Свински пръсти трябва вместо това да си размаже закуската по роклята ми!

— Не съм маймуна!

— Така ли? За малко да ме измамиш.

Долната устна на Лилиан се разтрепери. Сега пък да не се разплаче? Обикновено тя не обръща никакво внимание на разните обидни епитети, с които я засипвам, но този път тонът ми бе много по-остър от обичайното.

— Тъпа Корнелия! — тросна се тя и сълзите наистина потекоха по бузите й. — Тъпата Корнелия с нейната тъпа рокля и тъпи снимки!

После се врътна и побягна. Секунди по-късно чух вратата на стаята й да се затръшва.

Мама влезе във всекидневната с чаша портокалов сок в ръка.

— Корнелия! Какво й направи?

— Нищо — смънках виновно. — Виж тя какво направи с роклята ми!

Мама като че искаше да каже още нещо за мен и Лилиан, но накрая просто въздъхна.

— Май ще е по-добре да се преоблечеш. И побързай — баща ти трябва да е в банката в девет и половина.

 

 

— Брадичката по-ниско, миличка, и погледни в обектива.

— Завърти глава, завърти я, още, още… добре! Задръж!

— Вдигни ръка. Малко по-високо.

— Задръж така, дръж, дръж…

— Гримьорката! Туширай някак това лъщене!

— Вдигни ръка, казах!

— Не, не се усмихвай, само гледай напрегнато.

— Миличка, това не е напрегнато, това е намръщено!

Ръката ме болеше. Бузите ме боляха. Краката ме боляха, а в косата ми бяха сложили нещо, от което ме сърбеше кожата на главата.

— Не се чеши! Кейт, ще й оправиш ли косата?

— Може ли още малко светлина насам?

Не беше чак толкова забавно, колкото си го представях. Като че всичко живо наоколо ми заповядваше. Постоянно ми правеха разни неща и се дразнеха от грима ми, от косата ми, от начина, по който светлината пада върху лицето ми, от това как си държа ръката или… от милион други неща, които трябвало да са точно както подобава за идеалната снимка на „прекрасните творения“ на господин Сахарино.

Които всъщност наистина бяха прекрасни и до голяма степен компенсираха останалото. Като например аленото копринено наметало и рокля, с които бях облечена в момента. В тях изглеждах все едно съм убита в огромни розови листенца. Предполагаше се, че това е Червената шапчица, макар че според мен госпожица Червена шапчица не би стигнала много далеч в гъстата гора с тези дрешки — наметалото щеше да се заплете в храстите на секундата, щом се отклони от пътеката.

— Миличка, моля те, опитай се да изглеждаш малко по-впечатлена от Вълка.

— Съжалявам — отвърнах. — Той просто… не е твърде страшен.

Ейси Джоунс позираше в ролята на Вълка и въпреки грамадното кожено палто и тъмните очила, не приличаше много-много на гладен хищник. А на бизнесмен, който се страхува да не настине. Ако съдим по сърдито нацупената му уста обаче, сигурно би било грешка да го твърдим.

— Ейси, можеш ли, така… да я позаплашиш още малко?

Ейси въздъхна, бутна тъмните очила надолу и ме изгледа така свирепо, че чак трепнах. Изглеждаше си съвсем истинско.

— Добре, а сега се приближи още малко към нея…

Той направи една крачка… и се катурна в нозете ми. Краката му бяха оплетени в някакви калинови храсти, изникнали сякаш от нищото.

„О, не! — помислих си. — Не пак.“

Поне четирима души му се притекоха на помощ — да си личен асистент на бляскавия господин Сахарино в края на краищата означаваше нещо. Той избута ръцете им и се изправи сам — изглеждаше раздърпан и побеснял. Очилата му бяха паднали, а една калинова вейка така се беше вкопчила в кожуха му, сякаш нямаше никакво намерение да го пусне.

— Защо някой не отсече всичките тия тъпи зелении — изръмжа той. — Тука е като в джунглата!

Хората от персонала се заоглеждаха озадачено — вероятно си мислеха, че само преди малко мястото изобщо не приличаше чак на такава джунгла. И, разбира се, бяха прави. В този кратък миг, когато Ейси Джоунс като че ме заплашваше, някои растения бяха израсли с цяла педя, разперили зелени филизи, за да го награбят „Спрете, спрете, спрете — прошепнах мислено. — Просто ме оставете на мира!“

„Червея. Червея идва“ — обади се слаб гласец. В мислите ми и ме заля вълна от познат страх.

— Да, добре, миличка, но не се престаравай. Искаме развълнуван вид, не окаян ужас… Гримьорката — защо е толкова бледа?

— Съжалявам — рекох замаяно. — Мисля, че трябва да поседна за мъничко…

— Не там! — ревна стилистката, сякаш че я колеха.

Ала беше твърде късно — коленете ми просто бяха омекнали и аз се свлякох върху калиновите храсти.

— Добре ли си, миличка? — попита фотографът, който иначе се държеше съвсем прилично с мен, когато не ме тормозеше. — Някой каза ли ти да не заставаш на пети? Мозъкът ти не получава достатъчно оросяване и веднага се катурваш.

— Съжалявам — прошепнах. Все още се чувствах отпаднала. — Не знаех.

Но не беше заради липсата на оросяване в мозъка, а заради страха, огромната, заливаща вълна от страх, последвала гласчето в ума ми. Също като в онзи сън — само дето този път не сънувах.

— Обедна почивка — обяви фотографът — Хапни си прилично и ще се почувстваш много по-добре.

Ейси Джоунс ме изгледа изпепеляващо и се отдалечи, като мърмореше нещо за „аматьорки и тъпи момиченца“. Бляскавата усмивка, която толкова често ми беше отправял, докато ме убеждаваше да се съглася за фотосесията, като че бе изчезнала завинаги. Като нищо можех да реша, че не понасям Ейси Джоунс.

Бях започнала да се посъвземам и се опитах да се надигна.

— Чакай, внимателно… — стилистката се притесняваше за роклята, не за мен. Но бодливите клонки, така яко вкопчили се във вълчата кожа на Ейси Джоунс, паднаха от мен, сякаш да разкъсат алената коприна би било немислимо грубо.

— Добре ли е? — попитах стилистката.

Тя огледа роклята.

— Ами, да… Май да.

Е, това поне беше нещо.

 

 

— Как е? — подкани ме Тарани. — Не е ли наистина страхотно? Бих искала и аз да мога като теб.

— Хмммм — измънках. — В момента май нищо не мога да правя както трябва.

Погледнах мрачно минисандвичите с рибен пастет и кедрови орехи, които поднасяха тук към следобедния чай. Стомахът ми изкъркори недоволно.

Гладен. Гладен. Червея е гладен.

— Корнелия! Ти трепериш! — Уил ме улови за ръка.

Тя, Тарани и Ирма бяха дошли в Лейдихолд след училище, за да споделят с мен, както си представяха, голямото вълнение от фотосесията. Сега всички до една ме гледаха загрижено.

Аха-аха и щях да избухна в сълзи.

— Не зная какво ми става! — прошепнах и неволно стиснах още по-силно пластмасовата чашка, която държах. Хладката оранжада се изля и потече по китката ми. Оставих чашата и се избърсах с хартиена салфетка. И двете ми ръце трепереха.

Тарани ме наблюдаваше внимателно.

— Изнервят ли те снимките? — попита тя.

— Не. Да. Но не е заради това — поколебах се, после реших да им кажа. — Присънват ми се едни сънища… кошмари, всъщност… — опитах се да им ги опиша, ала беше трудно, защото това бяха преди всичко чувства, усещания. — Само че вече май взеха да ми се случват и наяве. Да не би да полудявам?

Ирма ме изгледа замислено.

— Може и да е така — заключи тя благоразумно. — Да, сигурно е така.

— Ирма! — Уил я сръга с лакът.

— Ох! Ама вижте, само се занасях…

— Тя не е в настроение да се занасяш!

Но в известен смисъл бях. В това някак си имаше нещо, което вдъхваше увереност — защото ако Ирма дори за миг си беше помислила, че аз може и наистина да превъртам; никога не би го приела толкова леко.

— Корнелия, ти май си най-разумният и здравомислещ човек, когото познавам — отбеляза Тарани.

— Добре, но щом не съм откачила, какво, по дяволите, става?

— Шантави неща — обади се Ирма, сякаш това обясняваше нещо.

— Неща, за които трябва да говорим с Оракула? — замисли се Уил.

— Не знам — отвърнах. — Всичко това е малко смътно, не смятате ли? Искам да кажа, не можем да призоваваме Оракула всеки път, когато сънуваме кошмар.

— Това май е нещичко повече от кошмар.

— Да, но все пак…

Поседяхме още малко в мълчание, като обмисляхме възможностите.

— Ъъъ, Корнелия? — Хей Лин прочисти гърло.

— Да?

— Остави чинията. Орехите покълнаха…

Отдръпнах рязко ръка.

— Това трябва да престане! — изрекох на глас. Не бях сигурна на кого говоря.

Изведнъж между нас върху масата се изсипа купчина лъскави снимки.

— Госпожице Хейл — изрече Ейси Джоунс с язвителен тон, — бихте ли благоволили да обясните това?

Погледнах снимките. За какво говореше той? Бяха от тази сутрин — на някои се намирах в балната зала на Лейдихолд, обучена в дълга синя рокля като на принцеса, на други бях с костюма на Червената шапчица, който все още носех.

— Хей, страхотни са! — възкликна въодушевено Тарани.

Ейси Джоунс я погледна свъсено. Пресегна се и извади от купчината ясна, отчетлива, блестяща снимка в едър план.

— Страхотни ли? За нищо не стават! Погледнете това!

Около лицето ми на снимката сякаш плаваха странни зелени искри. Ейси Джоунс измъкна от купчината друга снимка.

— И това! Същото.

— И това. И това! Всичките до една!

Беше прав. Бяха там, на всяка снимка, на която ме имаше — мънички зелени искри светлина, изумрудени отблясъци, — в косата ми, около лицето ми, танцуващи по краищата на дрехите, в които бях облечена.

— Проверихме филмите. Проверихме обективите. Проверихме прожекторите и фотоапаратите. Всичко проверихме. Не е от тях. И тъй като с никой друг модел не е имало такива проблеми, явно има един-единствен отговор. Няма нищо нередно нито с моделите, нито с апаратурата. Само с вас.

— Съжалявам, но наистина не разбирам…

— Цял ден снимки се провали, госпожице Хейл, заради вас. Разбирате ли колко пари струва това?

— Но това не е…

— Не знам какво точно ви става. Не съм и сигурен, че искам да знам. Но със сигурност знам, че сбъркахме, като наехме глупава, опулена аматьорка. Уволнена сте, госпожице Хейл.

— Не можете да ме уволните — аз напускам! Що се отнася до вас, господин Джоунс, мисля, че не съм срещала по-голям егоист, измамник и по-повърхностна личност от вас през целия си живот! Ама че вълк се оказахте!

Много се гордеех с тази малка реч. Определено звучеше добре. А и всяка дума беше истина. Всъщност едно-единствено нещо в нея не беше наред. Това, че не му заявих всичко в очите.

А вместо това се изправих, за да му метна леден поглед, и тогава усетих, че ако остана само още миг в тази стая, ще избухна в сълзи. А това удоволствие нямаше да му доставя. Врътнах се и се втурнах като вихрушка навън.

— Корнелия! — беше Уил, която се опитваше да ме настигне.

— Остави ме на мира! — успях да промълвя между риданията. — Просто ме оставете на мира.

Втурнах се надолу по пътеката през парка, обкръжаващ Лейдихолд, и тичах, докато не стигнах портите. Но дори и тогава не забавих крачка. Дъхът ми излизаше на мощни откъслечни пъшкания — отчасти заради усилията, отчасти заради сълзите, но сякаш щом краката ми се бяха втурнали да бягат, не знаеха как да спрат. Влажни кафяви листа се лепяха по тъпите алени обувки, с които бях обута, а дърветата с голи клони, черни на фона на бледото пролетно небе, сякаш се носеха край мен със скоростта на светлината.

Най-сетне вече не можех повече. Олюлях се и спрях — дишах тежко, почти нищичко не виждах от сълзите.

Не беше само заради тъпия господин Джоунс. Беше заради всичко — всички странни събития и чувства, които не разбирах. Ще си помислите, че човек, толкова свикнал с магията като мен, би могъл да понесе тези неща с лекота. Е, аз не можех. Понякога ми се струваше, че магията не ми носи нищо друго, освен болка. В известен смисъл тя ми бе отнела най-добрата приятелка, Елион, която сега беше Кралица на друг свят. Тя никога вече нямаше да седне до мен в час и да ми шепне глупави тайни, нито пък да рисува прекрасните си рисунки, докато пием чай и си говорим до късно през нощта. А съществуваше и… не, за Калеб дори не исках и да мисля. Калеб от света на Елион. Защо не можех да съм Уил и да се влюбя в някой като Мат, някой свестен и достъпен, някой, с когото можеш да бъдеш всеки ден, във всекидневния свят. Но не, трябваше да се влюбя в недостижимото, в герой от приказките, който никога не би дошъл на пица у нас и няма как да ме заведе на училищна танцова забава. А дали беше все още… не. Не исках да мисля за Калеб. По-добре да се ядосвам на Ейси Джоунс, в когото нямаше нищичко приказно. Суетен, егоистичен, надут идиот — това беше той.

Тъжно. Толкова тъжно. Съжалявам.

Тъничък-претъничък гласец, по-скоро чувство, отколкото думи. Чувство на мъка и разкаяние.

Примигах, за да прогоня последните ядни сълзи.

Тя плаваше току пред лицето ми, на не повече от двайсетина сантиметра от носа ми — зелена искра. Мъничка, сияеща, зелена светлинка, която кой знае как, притежаваше глас. Имаше чувства. Имаше… имаше дори и лице? Не бях сигурна.

— Какво си ти? — изтърсих.

Не последва истински отговор. Само общо чувство на обич и грижа, които лесно се превеждат с думата „приятел“.

Бяха повече от една, забелязах. Много повече. Сега стотици мънички искрици се рееха около мен, подобни на малък фойерверков дъжд от топлина, зеленина и светлина. Но тази пред носа ми беше най-голямата — по-скоро петънце, отколкото искра, може би. Малко петънце от сияещо със зеленикава светлина приятелство.

Около мен сънливата зимна ливада бе изригнала в неизброими лъскави лютичета. Голите дървета, разбира се, вече бяха разлистени. Свежи пролетни листа се виеха меко на върха на всяка клонка.

— Значи сте вие — изрекох, щом изведнъж ме осени прозрението. — Вие правите всичко това. Растежът, Зеленината.

— Корнелия? Корнелия, добре ли си?

При този звук се стреснах. Беше само Уил, която ме викаше по име, но аз така се бях захласнала в почуда по искриците, че не бях чула как тя и другите са се приближили.

— Добре съм — подвикнах им. — Как ме намерихте?

На ливадата излязоха четирите ми приятелки Повелителки.

— Трябваше само да следваме зеленината — обясни Хей Лин. — Корнелия, може би твоята дарба наистина се бунтува срещу теб…

Тя описа с широк замах лютичетата и свежите листа.

— Не, не е така — отвърнах. Чувствах огромно облекчение от това, че мога да го кажа. — Правят го Петънцето и неговите приятели. Вижте…

Но изведнъж зелените искрици бяха изчезнали до една.

— Глупави мъничета — измърморих. — Излезте да се запознаете с приятелките ми!

Отговор не последва. Тарани започваше да се притеснява, че наистина съм полудяла.

— Мисля, че ги е страх — обясних. — Уил, ще им покажеш ли Сърцето? Според мен биха ти се доверили.

— Кои? — попита тя.

— Малки… малки зелени искрици — предполагам, че така се наричат Малки зелени сияния. Те са свързани някак си с целия този побеснял растеж около мен.

— Винаги можем да опитаме.

Уил извади Сърцето на Кандракар. То лежеше върху дланта й — кристален медальон, който нежно сияеше с перлена светлина. В него всички природни стихии почиваха в идеално равновесие. Надявах се, че Петънцето и неговите приятели ще се успокоят, като го видят, защото самите те много ми приличаха на природна сила.

Разнесе се… е, ако беше звук, то би било ахване от изненада. Сега бе просто внезапно чувство на сепване. И изведнъж Петънцето се появи отново. Петънцето и около хиляда негови приятели. Те затанцуваха около Сърцето. Въртяха се и подскачаха радостно във вихри от зелено сияние. Разсмях се. Не можах да се удържа. Не защото беше смешно, а защото преливаше от радост.

— Уха! — възкликна Хей Лин. — Леле!

Ирма се взираше втренчено в зеления танц със зяпнала уста.

— Е, ако ти си луда, значи и аз съм — заключи тя най-накрая. — Виждам малки зелени човечета.

— Те не са човечета — възрази Тарани. — Те са… те са просто светлинки.

— Но те са хора. Или поне са същества.

— Хора се — рекох убедено. — Те имат чувства и мисли. Определено са хора.

Протегнах длан.

— Петънце? Петънце, може ли да спреш неподвижно за миг? Искаме да те разгледаме.

И просто така Петънцето се спусна върху дланта ми — малко топло пламъче, доверчиво кацнало в шепата ми. Сякаш за миг ме докоснаха обич, привързаност и приятелство, като топлината на летните лъчи по кожата.

— Това ли е Петънцето? — попита Уил.

— Ами… аз си го наричам така. Защото е по-голям от останалите.

Изглежда, то нямаше нищо против да го наричат „Петънце“. Дори като че малко се гордееше, задето са му дали име.

— Откъде си, Петънце? — попита Хей Лин.

Изведнъж то затрептя и побледня. Гордостта му угасна като лампа и ме обля вълна от страх.

Червея. Червея идва.

— О! — възкликнах немощно и седнах. Влагата от земята се просмука в тънкия плат на роклята ми от розови листенца, но бях твърде завладяна от объркани чувства, че да ме е грижа.

— Изчезнаха — извика изненадано Ирма. — Къде отидоха?

Зелените искрици отново бяха изчезнали — всички, освен Петънцето, което бе останало, вкопчено упорито и храбро в ръката ми.

Помогнете ни. Моля ви, помогнете ни.

— Сънищата — промълвих. — Кошмарите. И те идват от зелените искрици. Където и да живеят, там става нещо ужасно нередно.

Усетих съвсем ясно ужасния страх от това да те налапат, изядат, погълнат и унищожат Петънцето и приятелите му бяха тук, защото бяха избягали от ужасен враг. А в този миг то ме молеше за помощ.

— Сега вече е време да отидем при Оракула — отсякох.

 

 

Пет длани върху Сърцето. Пет приятелки, близки като сестри. Това е УИЧ.

— Сърце на Кандракар, чуй ни — призова тихо Уил. — Отведи ни при Оракула.

Зелени ливади, жълти лютичета, дървета, покрити със свежа зеленина — всичко се замъгли и изчезна. Вместо това над нас се издигна сводест таван. Вместо това ни заобикаляха колони, неизмеримо по-високи от всякакви дървета.

Добре дошли, Пазителки.

Почти винаги Оракулът ни поздравяваше с тези думи. Но никога не ми омръзваше да ги слушам, защото това бяха не просто думи. Този привет бе истински — топло и плътно чувство на приемане и принадлежност. Много приличаше на чувството, обземащо ни, когато държим Сърцето.

— Петънцето и приятелите му са в беда — започнах.

Петънце ли го наричаш?

Тези думи бяха придружени от чувство на забавление, сякаш някой се подсмихваше.

— Не бива ли? Не зная как е истинското му име, но…

То го приема. Става и „Петънце“.

— Искам да му помогна. Но дори не знам откъде идва. Дори не знам какво представлява то.

То идва от Филия — свят зелен и покрит с буйна растителност. Или поне навремето беше такъв, но откакто Петънцето и неговият народ избягаха, той е заплашен да се превърне в пустиня. Петънцето и неговите другари са самата същност на растежа. Без тях почти нищо не може да цъфти и дава плодове.

— Аз… някак си се досещах за това. Но как ме е намерило?

Без съмнение си го привлякла, защото и ти си свързана с кърмещите сили на Земята.

— Има нещо, от което то се бои — някакъв враг, който заплашва него и останалите зелени искрици.

Да.

Изчаках, но Оракулът очевидно нямаше да ми каже какво представлява този враг.

— Можем ли да отидем на Филия и да му помогнем да се пребори с този враг?

Щом желаете.

— Е, така е. Нали искаме?

Да, искахме. Усещах, че и другите са съгласни с мен.

Съмнявам се, че много от зелените искрици ще имат куража да ви последват. Може би Петънцето — защото си му дала име и по този начин си го белязала.

— Белязала съм го? Не съм му нанесла вреда, надявам се?

Дали едно семе се уврежда, когато покълва? Всяка промяна може би е форма на увреждане, ала кой ли би искал да остане неизменен завинаги? Ти го промени, като го направи различно от сродниците му. То приема тази промяна и се гордее с нея. Прегърнало е предизвикателството да стане Петънцето — и твой приятел. Похвали смелостта му и бъди доволна заради него. А сега — сигурни ли сте в намеренията си? Искате да отидете на Филия и да се изправите срещу това, което е накарало Петънцето и рода му да побегне в ужас?

Казано по този начин, звучеше далеч не толкова примамливо. Но ако Петънцето наистина бе променило себе си, за да стане мой приятел, как бих могла да го разочаровам?

— Мрачно е — обади се Уил и потръпна.

— Да.

Много добре тогава. Успех, Пазителки.

И пространството вече не беше същото пространство, нито пък времето — същото време.