Лине Кобербьол
Зелено сияние (5)

Номера с опашки

— Вар ли? — възкликна Мара. — Че за какво ви е кофа с вар?

— Или някаква боя. Два цвята би било добре, а три — още по-добре.

— Е, аз имам глазури. Но те се правят много трудно. Не искам да ги пилея за някакви несъществени глупости.

Погледнах я право в очите.

— Да се отървете от Карок достатъчно важно ли е?

Тя се разсмя със суровия си смях, после млъкна.

— Сериозно ли говориш?

— Много сериозно.

— Вземете каквото искате. Само че… — Тя се подвоуми.

— Да? — насърчих я.

— Видях те как направи онази праскова. Знам, че вие сте нещо повече, отколкото изглеждате. Но Карок е ужасен враг. Внимавайте!

Кимнах сериозно.

— Ще внимаваме.

Когато вече бяхме преполовили улицата, тя изведнъж се спусна след нас.

— Чакайте! — извика, докато връзваше шал около раменете си. — Идвам с вас.

— Но, Мара…

— Каквото и да смятате да правите, някой трябва да го види. Някой трябва да знае. Как бих се почувствала, ако просто излезете през вратата ми и никога повече не се върнете?

— Ще се върнем — уверих я твърдо.

— Трябва да знам.

— Ами Тади?

— Оставих го при съседката.

— Не, искам да кажа… — Не можех да изрека: „Ами ако никога не се върнеш?“, макар че тъкмо това си мислех. — Той има нужда от майка си.

— И тя ще бъде с него — каза Мара просто. — Не смятам да рискувам. Но там трябва да има някой от Глад.

На площада търговците с празни погледи изведнъж някак си се пооживиха.

— Какво става, Мара? — провикна се онзи, който по-рано се бе опитал да ми продаде сандъче. — Пак ли отиваш да видиш Червея?

— Може и така да е — сопна му се Мара.

— Успех ви желая тогава.

Две от перачките също отправиха благопожелания. Но едната ни изгледа сурово.

— И да не го размърдате пак.

— За какво говориш, Ина? — попита остро Мара.

— Говоря за това, че ако хората оставят на мира звяра, тогава и той може да ни остави на мира. Хубава работа са си намерили някои!

— Ина, той ни унищожава! Ако затваряш очи и се преструваш, че го няма, това няма да го накара да се махне.

— О, да, вървете го пощурете, това казвам и аз. Ами ако реши да зареже замъка и да понамине към града?

Изведнъж още една перачка се изправи.

— Не бъди такава страхливка, Ина! — натърти тя. — Щом Мара и нейните приятелки са решили да опитат нещо с Червея, и аз отивам с тях.

Тя започна да сваля престилката си.

— Но… — Вторачих се в жената.

Като всички в Глад, и тя бе ужасно мършава. Не беше стара, но вече не беше и млада, и не ми изглеждаше да притежава каквито и да било магически сили. Какво ли според нея можеше да направи тя на Червея, ако я нападнеше?

— И аз идвам — заяви продавачът на сандъчета, докато прибираше сергията. — Тук търговията нещо много бавно върви.

— Но… — издърдорих.

— Карай — рече тихо Ирма. — Нека погледат! А може би най-храбрите ще помогнат на Уил да му отвлече вниманието.

Когато напуснахме Глад, с нас тръгнаха около четирийсет-петдесет от обитателите му — почти цяла армия. Разбира се, тази армия Червея можеше да я глътне само с едно мляс, ако нещо се объркаше.

— Трябва да се получи — измърморих под носа си. — Просто трябва… — И беше голяма утеха, че Петънцето бе кацнало на рамото ми — малко топло сияние от кураж и доверие.

 

 

С толкова много хора се наложи да променим мъничко нашия план.

— Той не може да бъде едновременно на две места — заяви Хей Лин. — Аз ще се опитам да отвея всичките изпарения с едно яко духване, така че там да може известно време да се диша спокойно. Дръжте си шапките!

Жителите на града погледнаха озадачено.

— Тя е Повелителката на Въздуха — обясних. — И освен ако не искате да си изгубите шапките, най-добре направете точно каквото ви казва.

Едва млъкнах и лъхна първият мощен повей, последван незабавно от втори, по-силен. След минута се вдигна цяла буря, толкова силна, че събори един-двама на земята. Вихърът се изви надолу по хълма към Карок, врязвайки се в зловонната мъгла като весло във вода.

— Готово — рече Хей Лин и остави вятъра да се уталожи до силен бриз. — Сега вече се диша.

Разбира се, вероятно по този начин, освен всичко друго, бяхме известили на Карок, че идваме. Но в известен смисъл това също беше част от замисъла.

— Сега е мой ред — обади се Ирма. — Време е за яко пролетно чистене.

Секунди по-късно водата се спускаше с рев и грохот надолу по хълма и отмиваше разяждащата сива слуз.

— Сега вече може да се ходи — заяви самодоволно тя.

Хората от Глад се дивяха, а Мара бе добила горд собственически вид.

— Казах ви аз, че те не са обикновени непознати — обясни тя, като се мъчеше да не изглежда толкова стъписана.

— Време е да отвлечем вниманието му — подкани Уил. — Всеки, който иска, може да дойде с мен.

— Запомни, само трябва да привлечете вниманието му — обърнах се към Мара. — Не рискувайте. Не се приближавайте прекалено до него.

Тя кимна мрачно. Уил се заспуска по хълма и повечето хора от Глад я последваха. Забелязах, че Мара крачи рамо до рамо с нея.

— И ние трябва да вървим — подсети ни Тарани. — Нямаме много време. А колкото сме по-бързи, толкова по-безопасно е за онези хора.

Докато Уил и нейната малобройна армия се насочваха към главата на Карок, нашата цел беше опашката му.

Щеше ли да стане? Умолявам, умолявам, нека се получи…

Главата на Карок бавно, тежко се извърна, за да проследи най-голямата група хора. Пламенно се надявах, че поне за известно време той няма да забележи Тарани, Ирма, Хей Лин и мен, докато се промъквахме към грамадната му опашка.

— Първо бялото — подадох аз гърнето с глазура на Хей Лин. — Винаги най-важно е полагането на добра основа.

— Корнелия Хейл, стилистката на звездите — измърмори Ирма. — И на гигантските чудовища…

Тряссс! Уил метна първата си светкавица. Жителите на Глад се разкрещяха, разтанцуваха и разпищяха с всички сили, като замеряха Карок с камъни.

— Сега — изрекох напрегнато. — Два бели големи кръга…

— Знам — отвърна Хей Лин и подскочи във въздуха, стиснала гърнето с глазурата. — Два бели кръга — веднага!

Засега опашката не помръдваше, с което ни улесняваше. А глазурата вероятно бе много по-добра от варта, за която първоначално се бях сетила — не се разтичаше толкова и по-добре залепваше за грапавите сиви люспи.

Откъм главата на Карок се разнесе мощно съскане. „О, внимавайте, внимавайте — помислих си. — Той е толкова огромен, а е и по-бърз, отколкото си мислите…“

Огромната опашка замахна и потрепери, но Хей Лин успя да отскочи невредима. Надявах се Уил и нейната храбра малка войска да внимават също толкова.

— Сега — синьо — подадох глазурата на Ирма.

— Назад! — чух Уил да вика. — Дръпнете се назад!

Тръпка разтресе дългото змиевидно тяло като малко земетресение. Дали не се подготвяше за атака?

— По-бързо, по-бързо, по-бързо… — изсъсках.

— Бързам! — измънка Ирма под носа си и положи течната синя глазура в спретнати дъги и петна. Хей Лин се спусна надолу. Взе от мен червената глазура и нанесе завършващите щрихи…

— Бягайте! Бягайте!

Сега крещеше не само Уил, чуваха се много гласове — едни твърди, други обхванати от паника. Мара и неколцина от другите се втурнаха покрай нас и усетих кратък изблик на благодарност, че не са си загубили ума и тичат в правилната посока, за да предизвикат Карок да ги последва… Но къде беше Уил?

И тогава огромната глава се втурна назад със зинала паст и зъби, големи колкото мен. Прииждаше все по-близо. Насочваше се към нас. И въпреки че тъкмо това исках, пак ме обзе вцепеняващ ужас, чувствах се парализирана, като гледах тези огромни горящи очи толкова отблизо…

— Тарани… — трябваше да я сръчкам с лакът.

— Да — отвърна тя. — Да…

Положих длан върху земята и тласнах. Зад мен опашката се издигна във въздуха от моя тласък. Изведнъж пред Карок застанаха две горящи очи, а огромна червена уста блъвна огън като от дракон. Това, че погледът на дракона бе леко кривоглед, се надявах да не му направи впечатление…

Карок се спря само за секунда. После се отдръпна назад, зина още по-широко и захапа.

— Според вас кога ще се усети? — попита застаналата до мен Ирма с почти нехаен тон.

— Всеки миг.

Откъм Червея се разнесе оглушителна давеща кашлица. Земята се разтресе. Люспите му се издуха и разтегнаха, докато се мъчеше да се отдръпне. Но май Мара беше права — захапеше ли нещо, не го пускаше. Дори и когато то се окажеше собствената му опашка.

 

 

Трябваше да мине доста време, докато гърчовете на Червея стихнат.

— Къде е Уил? — попитах нервно Мара. Те трябваше да са заедно и да водят Карок обратно към нас.

— Не знам.

Не беше пострадала, нали? Не беше… Без съмнение щях да усетя, ако с нея се бе случило нещо лошо.

— Уил! — провикнах се. — Уил, къде си?

Земята отново се разтресе — Червея се мяташе и се напъваше в опити да изплюе опашката си. Препънах се, после продължих нататък в трескаво търсене.

Тя лежеше на кълбо на земята, свила се настрани. Сърцето ми едва не спря, но тогава забелязах, че мърда.

— Уил!

— Да — изрече го почти без дъх.

Дали Карок не я беше наранил?

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. Само да… си поема… дъх…

— Какво стана?

Тя направи гримаса.

— Събори ме… собствената ми… армия. Случайно, разбира се…

Тя се опря на земята, седна и започна да наблюдава гърчовете на Карок.

— Нищо ми няма — рече тя. — Не е ли по-добре… да се заемаш… с останалото?

— Аз ли?

— За това… трябва… земна магия. Задачата е твоя, Повелителке на Земята.

Беше права. Макар че не само една стихия бе пострадала, лакомията на Карок бе изтощила и изтормозила най-вече земята. Но прочистването и изцеляването на тази земя бе колосална задача, а като се сетех колко трудно беше да накараш дървото да роди някаква си мъничка прасковка… не знаех дали мога да се справя. Откъде ли щях да взема сили?

Помощ?

Усмихнах се.

— Благодаря ти, Петънце. Знам, че ще ми помогнеш.

Непоклатимата му вярност ме сгряваше — мъничка точица от топлина, но то беше само една мъничка зелена искрица…

Много помощ. Далече и близо.

Далече ли? Вероятно говореше за зелените искрици, които бяха избягали в Хедърфилд. Но близо? Освен Петънцето не бях видяла и проблясък от зеленинка.

Мрак. Страх. Ужасът да бъдеш налапан, погълнат и затворен в този лепкав мрак завинаги — никаква светлина, никакъв въздух, никаква радост и растеж… Отново ме завладя онзи кошмар наяве, който сякаш ме преследваше заедно със зелените искрици. И тогава разбрах къде наблизо са роднините на Петънцето.

Вътре в Червея.

В един налудничав миг ми се прииска да сграбча нещо остро и да разпоря неуязвимата му кожа. Но тогава осъзнах, че не това ми трябва. Петънцето не беше тяло — то беше светлина, и топлина, и дух. И не в колосалния търбух на Червея трябваше да търся погълнатите от Карок, а в мрака на неговата алчна душа.

Потръпнах от тази мисъл.

— Уил — помолих тихо. — Май имам нужда от малко помощ.

Не беше необходимо да казвам нищо повече — тя разбра и извади Сърцето. Дълго се взирах в нежната му светлина — поемах я, трябваше да бъда сигурна, че нося спомена за нея и нейното сияние в себе си. Много ме беше страх, че там, където отивах, щеше да е трудно да се вкопчиш дори в спомена за светлината.

Потиснах тръпките, пресегнах се и поставих длан върху люспестата буза на Червея. Люспите бяха грапави — бях си ги представяла смътно гладки и остри като кожа на акула.

Страх и мрак. Мрак и алчност. Не исках да ходя там.

Нямах избор.

Затворих очи и се оставих кошмарът да ме погълне.

 

 

Има всякакви видове мрак.

Има го хубавия сумрак с първите звезди и чуруликането на закъснелите птици, а може би и с мирис на люляци, когато спиш лете на палатка.

Има го уютния мрак, когато дъждът плющи по прозорците, а вие сте запалили няколко свещи, пиете чай и ядете сладкиш, а някой разказва история.

Има го спокойния мрак, когато си уморен, а леглото ти е меко и топло и на теб ти се иска само да затвориш очи и да заспиш.

Има го злокобния мрак с паяците и паяжините, който изпълва мазето, когато лампите не светят и всеки звук става страшен и тайнствен.

Има всякакви видове мрак. Но никой от тях не прилича на мрака на Червея.

Този мрак те докосва. Изпълва те. С всеки дъх поемаш все повече от него. Това е мрак без надежда за зора, безкрайно задушаващо нещастие, което поглъща всичката радост, всичката сила, всичкия живот. Това е безсърдечна бездна. А аз бях пленница в него.

Търсех… търсех нещо, но почти не си спомнях какво. А и какво значение имаше? Тук нищо загубено никога не се намираше. Как можеш да търсиш нещо там, където е толкова тъмно, че все едно си сляп? Безнадеждността ме поглъщаше. Чувствах как мракът ме гризе и изпива силите ми.

— Няма да живееш дълго.

Тътнещ, студен глас в мрака. Гласът на Карок.

— Кой го казва? — отвърнах с механична дързост, но без сърце. Знаех, че е прав.

— Хубаво малко момиченце. Толкова свикнало със слънчевите лъчи, похвалите и лесните победи. Е, този път няма да стане, момиченце. Този път печеля аз.

Мъничък гняв бликна в мен.

— Ти си само един голям червей. А в момента поглъщаш собствената си опашка. Що за победа е това?

Студена, алчна ярост се стовари върху мен — искаше да ме накара да млъкна, да ме смаже, да ме унищожи.

— Ти си моя. Ти дойде тук. Тук не ми трябва уста, за да те погълна. Хванах те и няма да те пусна. Няма да живееш дълго. Няма да ти се иска да живееш.

Малкият ми гняв стихна. Затворена в това студено и мрачно нещастие, защо ли да искам да живея? Тук нямаше надежда. Ни капка. Защо изобщо дойдох тук?

Търсех. Търсех нещо…

И тогава, невъзможно, сред огромния безкраен мрак се появи мъничко сияние. Малко зелено сияние. Петънцето.

Петънцето ме бе последвало дори и в мрака на червея. Мъничката му светлинка трепереше от умора и страх и се боях, че то ще живее дори по-кратко и от мен. Но то беше тук. И в неговата светлина се долавяше ехо от една по-велика светлина, по-велика сила. Изведнъж си спомних Сърцето.

— Помогни ми — прошепнах. — Помогни ми сега.

Изведнъж разбрах, че не съм сама. Разбрах, че не съм слаба. Знаех, че някъде съществуват слънчеви лъчи, и приятелство, и надежда.

— Съжалявам, Червею — рекох тихо. — Според мен току-що изгуби битката.

Спомнях си слънчевата светлина, спомнях си зеленината и избуялите треви и цветя — разперих широко ръце и ги повиках. И те заприиждаха от мрака на рояци — първо по две-три, после — десетки, а после — цял радостен вихър, танц на зелените искрици, безбройни като звездите.

С тънък писък на ярост мракът се отдръпна, започна да се свива, да се свива от безкрай до трошица, от безбрежност до почти нищо. А аз отворих очи.

Стоях сред буйна и искряща зелена вихрушка. Толкова зелена, че за миг не виждах нищо друго. Дива радост се надигна в мен, радост, че най-сетне съм свободна от мрака.

Безмълвна вълна от благодарност ми каза колко щастливи са зелените искрици.

— Вървете — подканих ги нежно. — Вървете и излекувайте тази земя.

И те се издигнаха и отлетяха.

Гледката си я биваше! Свежа трева се стелеше по голите хълмове, все едно се развива огромен килим. Мъртви дънери избухваха в зелен листак. По голите клонки на изсъхналите боровинкови храсти се появиха листа, после — цветове и най-сетне плодове направо пред очите ни.

— О! — възкликна тихо Мара. Беше зяпнала.

По измършавялото й лице потекоха сълзи — сълзи на радост и почуда. Доста време мина, преди да се окопити достатъчно, че да може да говори.

— Май ще трябва отново да сменим името на града — промълви най-сетне тя. — Май отново ще заживеем в град Изобилие.

 

 

От Карок не бе останало почти нищо. Покрай стените на замъка, където лежеше, сега имаше тъмен и противен на вид ров, а на дъното му — много тънко червейче, което като че все още се мъчеше да си изяде опашката.

Със скърцане на отдавна неизползвани лостове замъкът Изобилие най-сетне свали подвижния си мост. Първи по него премина сам принц Флориан.

Изглеждаше като съвършения принц от приказките — буйна руса коса, синьо кадифе, лице, красиво дори и толкова измършавяло.

— Радостен ден! — възкликна той. — Радостен, радостен ден! На кого трябва да благодаря за избавлението?

Изведнъж всички впериха погледи в мен. Всички, включително и красивият принц Флориан.