Лине Кобербьол
Зелено сияние (1)

Зелени пръсти

— Късаш цветята! — кресна обвинително Лилиан. — Мама каза да не пипаме растенията й, а ти ги късаш!

Въздъхнах. Онзи, дето е измислил по-малките сестри, трябва да го заключат в една стая с някоя от тях, докато не осъзнае, че не бива да съществуват.

— Отстранявах само умрелите листа — обясних. — Това трябва да се прави — полезно е.

Откъснах внимателно още едно изсъхнало цветче от хибискуса. Със силен трясък саксията се разцепи на две добре оформени половинки и пръстта се разсипа по пода на всекидневната. Стреснах се и изпуснах растението.

— Ти го счупи! — развика се Лилиан. — Мамо! Нелия счупи саксията!

— Млъкни! — изсъсках й. — Млъкни или… — Но вече беше твърде късно.

— Корнелия!

Мама беше застанала на вратата и ме гледаше сърдито.

— Казах ти да не ми пипаш растенията. Как може да си толкова, нехайна?

— Но аз не съм направила нищо!

— Така ли? Сигурно клетото растение е решило самичко да си счупи саксията?

Изгледах намръщено цветето. Не изглеждаше да е „клето“. Всъщност беше в цветущо здраве. Направо си растеше пред очите ми.

Растеше пред очите ми…

В ума ми се прокрадна ужасно подозрение. Погледнах ръцете си. Съвсем невинни на вид, наистина — изящни и доста бледи в тази ранна пролет. Никакъв намек за видима зеленина — но като Повелителка на Земята, аз знаех, че мога да накарам растенията да растат, когато си поискам. Само че не бях поискала. Не се бях опитвала да предизвиквам нищо. И въпреки това цветето беше започнало да расте така устремно, че бе разцепило саксията. Дали силите ми не се бунтуваха срещу мен? Обезпокоителна мисъл.

— Е, стига си стърчала така — подкани ме мама. — Донеси нова саксия за бедното растение, преди съвсем да е загинало.

— Нелия каза, че го усмъртява — рече важно Лилиан. — Каза го, а после и го направи!

— Отстранявах само умрелите листа, глупачко!

— Не говори така на сестра си. Върви донеси саксията. И като си почнала, донеси също и прахосмукачката и почисти тази мръсотия.

— Защо аз? Аз не съм направила нищо. Честно, понякога си мисля, че робството не е било премахнато…

— Корнелия, още малко и ще си изпросиш наказанието! Ще те накажа да не излизаш от вкъщи!

Това ме накара да млъкна. Тя нямаше да постъпи така, нали? Не и когато предстоеше ревюто на Хей Лин! Стрелнах я изкосо с поглед.

— Е?

Мама ме изгледа сърдито и реших да не рискувам.

— Добре де, добре, отивам!

След като пресадих растението и извърших маневрите по почистването, естествено че отидох късно в училище и закъснях за генералната репетиция на модното ревю на Хей Лин в събота следобед.

Тъкмо когато влизах, Ирма изскочи през вратата и едва не ме събори с камарата кашони, които мъкнеше.

— Закъсня! — тросна се тя.

— Съжалявам.

Няколко метра по-надолу по коридора изникна подвижна стълба и трябваше да отскоча, за да не ме сплеска.

— Опа! — възкликна Уил. — Не те видях. Не си ли малко закъсняла?

— Да.

В залата Тарани приключваше с монтирането на фотоапарат върху един триножник. Както се взираше в светломера си, тя изведнъж се отмести назад и ме настъпи здравата по десния крак.

— О, ъъ, съжалявам — смънка тя. Всъщност не ме виждаше. — Ще ми се Уил да беше осветила сцената малко по-равномерно. О, Хей Лин те търси. Ти май закъсня, а?

— Да — изсъсках и влязох с куцукане в класната стая, превърната в гримьорна. Разпръснатите навсякъде из нея поли и рокли в ярки цветове я караха да изглежда така, сякаш там беше избухнала дъга. Хей Лин, като никога, се мръщеше.

— Не, не тази! — рече тя на Кара, една приятелка от училище. — Това е за финала. Къде е… — и точно тогава ме мярна. — О, ето те и теб. Ти…

— Закъснях. Да. Знам. Съжалявам.

Хей Лин събра длани и ми се усмихна.

— Исках да кажа, че ми стана драго, като те видях. Моля те, ще ми помогнеш ли да подредя всичкото това?

Цялата ми напрегнатост и раздразнение се изпариха. И аз й се усмихнах. Беше невъзможно да не й се усмихнеш.

— С радост — отвърнах. О, как се надявах ревюто й да има успех. Хей Лин бе работила здраво, за да довърши всички рокли навреме — и наистина, ама наистина го заслужаваше.

 

 

Беше от онези мигове, когато ти е хубаво, че всичко е най-обикновено. Не, нямам предвид онова, скучното обикновено, а просто, че нямаше нищо магическо. Да помагаш на една от своите приятелки да направи най-доброто модно ревю, което нашето училище е виждало. Да обсъждаш музиката, прическите и тъй нататък. Да се тревожиш за размазания туш за мигли и за това да не се спънеш в подгъва си, вместо триметрови чудовища с гущерови опашки да застрашават живота ти. Не ме разбирайте погрешно. Да си част от УМЧ е едно от най-вълнуващите и важни неща, които някога са се случвали в живота ми. Когато открих за първи път някои от способностите си, бях хем горда, хем мъничко уплашена. А после Уил се сдоби със Сърцето на Кандракар… То може и да изглежда само като интересен кристален медальон, но притежава наистина поразителни сили. Открихме, че всички ние сме свързани чрез него по един странен нов начин, а всяка от нас притежава особена дарба да владее една от природните стихии. Моята е Земята, разбира се. Хей Лин великолепно контролира Въздуха. Тарани е Повелителката на Огъня, а Ирма прави невероятни магии с Водата. Уил по някакъв начин ни обединява — нас и всички стихии — в чиста енергия. Тя е нашата водачка. В началото ми беше малко трудно да го приема. Аз винаги съм си била от онези хора с твърда почва под краката си, както, предполагам, подобава на Поведителката на Земята. И ето на — присънваха ни се едни и същи странни сънища и имахме на разположение всичките тези вълшебни сили, когато открихме, че Кандракар се е сдобил с пет нови Пазителки. Имахме врагове в светове, за които не бяхме и чували — тогава. По-късно разбрах, че там имаме и приятели. Дори много скъпи приятели — но това е друга история. Всичко ни дойде малко в повече — нещо като сбъдната мечта и кошмар в едно. И все още понякога става твърде вълнуващо. И затова ти е добре, когато се занимаваш с работи, нямащи нищо общо със спасяването на света, които те оставят да бъдеш просто четиринайсетгодишна и напълно невълшебна. Или поне така си мислех. Но през онзи ден магията се вихреше из Хедърфилд — магия, която скоро щеше да е много трудно да пренебрегнеш.

 

 

— Дами и господа, училище „Шефилд“ е гордо да ви представи пролетната колекция на нашата скъпа Хей Лин!

— Колко много хора — прошепна Тарани, застанала до мен отстрани на сцената. — Радвам се, че ти ще излизаш там, а не аз!

— И ти би се справила.

— Не, не бих. Щях да бъда нещастна и притеснена.

Самата аз не се чувствах кой знае колко прекрасно. Ръцете ми бяха влажни и постоянно ми се искаше да ги изтрия в полата, което би било живо престъпление. Веднъж четох интервю със супермодел в някакво модно списание. „Номерът е да излезеш на подиума със съзнанието, че си красива — беше казала тя. — Тогава и публиката ще го повярва.“ Лесно й е на нея. Ами ако изобщо не си сигурна? Докоснах нервно косата си.

Музиката засвири. Хей Лин беше избрала за първото излизане песен на Кармила — силно рок парче с бърз ритъм.

— Давай! — Тарани ме подбутна лекичко отзад. — Разбий ги!

Краката ми се раздвижиха почти самоволно. С усмивка, която усещах като малко дървена, пристъпих на подиума. Зад мен Хей Лин сигурно си гризеше ноктите. Знаех, че аз бих си ги гризала, ако разхождаха моята колекция напред-назад по подиума, за да я видят всички. Но на тях щеше да им хареса, нали? Не можеше да не им хареса. Или бяха без вкус!

Подсвирквания и подвиквания от дъното на залата. Юрая и неговите бандити? Какво ли правеха тук? Кой знае защо не мислех, че са дошли, за да се осведомят за модните тенденции. Но по никакъв начин нямаше да им позволя да съсипят голямата вечер на Хей Лин!

Изведнъж усетих, че се движа много по-решително. Вижте това, мислех трескаво. Това е страхотна рокля. Млъкнете и я погледнете! Врътнах се сърдито така, че тюркоазената пола се развя около бедрата ми. Метнах поглед през рамо, най-вече за да накарам ония идиоти да млъкнат. Чакайте. Не трябваше ли да се усмихвам? Е, не всяка манекенка се усмихва. И сърдитият ми поглед свърши работа. Юрая бе притихнал на мястото си и поне засега си траеше.

Когато влизах зад кулисите, на подиума излезе Ирма. Тя ми метна бърз стреснат поглед. Защо? Нещо не беше наред ли? Припряно проверих дали не съм разляла нещо, или в края на краищата не съм си избърсала дланите в лъскавата пола. На мен ми изглеждаше съвсем наред.

— Уха! — възкликна Тарани със същата смаяна физиономия. — Ти изглеждаше направо свирепа там!

Свирепа ли?

— Само се опитах да накарам Юрая и неговите приятелчета да млъкнат — смънках. — Хайде, помогни ми с ципа.

— Каквато и да е била причината, със сигурност накара хората да те гледат! А аз направих страхотна снимка.

Съблякох тюркоазената рокля и облякох карминена, украсена с мъниста и ресни — част от силно индивидуалния стил на Хей Лин. От горното стъпало на подиума тя ми правеше трескави знаци да побързам. Започнах да се изкачвам по стълбите.

Опа! Тюркоазените сандали със сигурност не отиваха на червената рокля. Изритах ги припряно, а докато се изкачвах по стълбите, нахлузих алените, които ми беше дала Тарани, като подскачах ту на единия крак, ту на другия. Секунда да се успокоя, дълбоко вдишване — и пак беше време да изляза на подиума.

— Какво имаш в косата? — учуди се Хей Лин, докато минавах покрай нея.

— Какво?

— Нещо зелено… карай, твой ред е!

Зелено ли? Нямах време да проверя. По-късно.

Разбира се, бях гледала модни дефилета. Доста. Докато самата аз не взех участие в ревю, не знаех каква трескава невидима работа е нужна, за да изкараш манекенките на подиума с такъв лъскав и стегнат вид, с идеални прически и грим. Шоуто премина като в мъгла — затваряне на ципове, отваряне на ципове, бързи проверки в огледалото, музикални подсещания и аплодисменти. Защото хората вече ръкопляскаха при всяка поява на нова рокля. И макар Хей Лин все още да изглеждаше потънала до уши в работа, на обичайно засмяното й лице сега бе цъфнала огромна щастлива усмивка чак до ушите.

А после — финалът. Всички манекенки сме на сцената. Облечени сме в различни бели рокли и всяка от нас държи букет от черешови клонки — нежните розови пъпки едва са се разтворили. А в средата на сцената Хей Лин грее като малко слънчице и се покланя на публиката, която я обсипва с бурни овации. Забелязах, че дори Юрая и бандата му ръкопляскат, макар и малко неохотно. Вероятно защото госпожа Никърбокър, нашата директорка, беше застанала точно зад тях и ги насърчаваше да проявяват добро възпитание…

И точно тогава то се случи. С ъгълчето на окото си мярнах някакъв зелен проблясък. В този миг черешовите клонки в ръцете ми изведнъж разцъфнаха.

Тълпата възкликна смаяно „О!“ а после заръкопляска още по-бурно.

— Страхотен ефект! — провикна се някой.

Аз само се блещех срещу букета — искаше ми се да го метна, да се отърва от него, да го захвърля. Първо хибискусът на майка ми, а сега и това. Какво ставаше?

Време беше да слезем от сцената. Зад нас прожекторите помръкнаха и някои хора заизлизаха от залата, а други дойдоха зад кулисите да ни поздравят.

— Благодаря ти, Корнелия! — прегърна ме Хей Лин. — Благодаря ти за цялата помощ! И за специалния ефект. — Тя се ухили. — Хубав пролетен щрих, Повелителке на Земята — прошепна тя.

— Но аз не съм направила нищо… — смънках. Така си и беше.

Наистина ли?