Лине Кобербьол
Воден огън (8)

7
Кристалната зала

Не знам колко надълбоко се спуснахме. По целия път имаше въздушни стаи и понякога дълги, подобни на тръби коридори, където можехме да дишаме. Реб като че ги възприемаше така, както ние — парковите пейки: място, където да си отпочинеш по пътя, но не задължително. През останалото време магията на Ирма създаваше въздушни джобове за нас, почти като шлемовете на водолазите. Без нея не бихме могли да оцелеем през това дълго, тъмно и лъкатушещо все по-надолу пътешествие.

Спряхме да си вземем въздух в една въздушна камбана, закотвена над един ръждясал канал. Над нас се плъзгаха жаби и бодливци, вкопчени в нещо, което ми напомняше малко на примитивен ски лифт. Въздухът в камбаната беше застоял и вонеше, а подът бе покрит с боклук и изхвърлени мидени черупки. Стъклените стени бяха почти непрозрачни от полепналите по тях мръсотия и водорасли. Покрай шевовете им във водата плуваха мехурчета — съвсем очевидно имаха нужда от поправка. Може би тъкмо затова тук никой не ни безпокоеше.

— Вижте — посочи Реб надолу. — Кристалната зала.

Мисля, че ние очаквахме нещо като подводен замък, може би защото Реб бе нарекъл мястото „Кралския дом“. Но ни най-малко не приличаше на замък, а по-скоро на огромен плаващ флипер, пълен с извити тръби, цветни светлини и процепи, през които обитателите — и жаби, и бодливци — влизаха постоянно. Каналът, върху който се намирахме, водеше право към един от тези входове.

Тръбите сияеха с фосфорна светлина, която притеснително ми напомняше водовъртежа.

— Реб. — Леко докоснах ръката му с гладка кожа. — Каква е тази зелена светлина?

Той ми хвърли един от онези погледи, които казваха: „Какво ли знаят изобщо тия тъпи човеци!“ През последния час доста често го правеше.

— Воден огън — рече той. — Нали ти казах, това е Кралският дом. Тук го правят.

Нещо като електроцентрала? Но тогава какво търсеха тук всички тези хора и цветни светлини? На мен повече ми приличаше на плаваща зала за развлечения.

— Защо държат тук… Кралските хора?

Пак поглед — този път по-несигурен.

— Кралицата не ги обича — обясни той. — Особено Кралските хора, които могат да правят Истински огън!

Очите му се стрелнаха из въздушната камбана, сякаш за да се увери, че няма невидими слушатели. Не виждах откъде биха могли да се вземат — четиримата не можехме да седим на пода, без да се допираме. Но тази тема за разговор явно много изнервяше Реб.

— Е, това май ще те направи много популярна, а? — подхвърли му Ирма. — Искаш ли да се отбиеш и да кажеш „здрасти“ на Нейно Величество, докато сме долу?

Кожата на Реб доби плътен сив цвят.

— Не! — изсъска той, а после избухна в поредица от щракания и подсвирквания, които бе използвал пред бодливците. Отне му малко време, докато възстанови говора си, но думите му бяха несвързани.

— Не бива! Не бива! О, не, кости във водата, момиче не бива прави това, о, не, о, не!

— Тя не го каза на сериозно — опитах се да го успокоя. — Тя често казва разни неща, без да ги мисли сериозно.

— Лошо! Много лошо! Защо така прави?

— Беше шега — безпомощно разтвори ръце Ирма.

— Лоша шега. О, да. Много лоша шега.

— Мисля, че съм съгласна с Реб — включи се Уил.

Ирма се нацупи.

— С вас е също толкова забавно, колкото и с мокро одеяло в студен ден — заяви тя и Реб така се обърка, че кръстоса поглед.

— Мокро одеяло? — смънка той. — Мокро одеяло също лоша шега?

— Нещо такова — казах. — Защо Кралицата не обича Истинския огън?

— Не знам, не знам — поколеба се той, после продължи предпазливо. — Може да е заради песента. О, да, може да е.

Устата му се разтегна в нещо, което би могло да бъде единствено усмивка, и той запя:

Истински огън

Всичко гори,

Всички бодливци ще изгори.

Истински огън,

Жарки искрици,

Скоро няма да има бодливци, кралици!

Щом спря да пее, той ме изгледа продължително. А после попита много сериозно:

— Да изгориш бодливците ли дойде, Момиче на Истинския огън?

Надеждата в очите му бе почти непоносима. И тогава разбрах колко много се страхува неговият народ от бодливците и колко много ги тормозят те. Но не можех да го излъжа. Това би било още по-лошо.

— Дойдох, за да отведа брат си. Всичко друго е… случайно.

Той бавно затвори златистите си очи и за миг изглеждаше толкова тъжен, че ми се прииска да го прегърна с все плавниците.

— Сега трябва влезем през тъмната вода — каза той след малко. Звучеше уморено и уплашено. — Момиче стои близо. Не хубав път, о, не.

* * *

Реб излезе прав. Неговата тъмна вода никак не беше приятна. По-голямата част от пътя минаваше покрай тесни тръби с полепнала по тях мръсотия — в някои имаше по малко въздух, в други не. Водата, която течеше мудно покрай нас, също беше мръсна, в нея плуваха всякакви боклуци. Първия път, когато видях плъх, така се уплаших, че си ударих главата в тавана на тръбата. Но май не биваше да се стряскам. Плъховете се приспособяват към всякакви отходни канали, дори и подводни.

Най-сетне стигнахме до една ръждясала решетка, изкорубена и изкривена.

— Голям дъх — рече Реб. — Дълго време въздух няма. Плувайте към светлината.

Той се шмугна в тесния отвор и промуши слабото си тяло зад решетката. Огледах подозрително дупката. Дали можехме изобщо да го последваме.

— Изкриви още малко прътите, Момиче на Истинския огън — предложи Уил.

Беше права. Ако нагреех прътите… съсредоточих се за миг и водата около тях завря, а те вече почервеняваха като реотаните в едновремешните тостери. Да използваш огън във водата не е лесно — вече пъшках от напрежение, когато свърших, но успях да сграбча решетката и да я огъна, докато желязото беше още горещо и меко. Добре че Повелителките на Огъня не получават лесно изгаряния…

— Отлична работа! — одобри Ирма.

— Благодаря — отвърнах. — А сега е отново твой ред, Повелителке на Водата. Защото няма как да минем оттук, дори и да си поемем много голям дъх.

— Ще се погрижа да не спираме да дишаме — обеща тя.

— Да вървим! — подкани Уил. — Да свършваме по-бързо. Това място не ми харесва, но според мен следва нещо още по-гадно…

Изглеждаше като да й е студено и беше бледа, но сигурно и аз бях така. И за разлика от Ирма, която може да прекара колкото си иска време във вода, без да се превърне в подпухнала сушена слива, знаех, че моята кожа започва да проявява явни признаци на сбръчканост.

Нямаше какво повече да се каже, нито да се направи. Със съзнанието, че няма да ми стигне, поех дълбоко дъх и се гмурнах в дупката.

* * *

И това също не искам да го правя никога повече през живота си. Беше тъмно. Беше гадно. Беше толкова тясно, че изкорубените, покрити с мръсотия стени на тръбата ме драскаха и закачаха на всеки метър. Светлината, към която вървяхме, отначало беше просто точица, която лесно можеше да пропуснем. И ако Ирма изгубеше контрол дори за миг, всички бяхме мъртви. Искам си господин Бъкингам и пушката му!

Но успяхме. И когато вдишахме зловонния въздух от другата страна, Реб вече бе изтикал решетката встрани. Той сръчно се изви и мина през дупката в горното помещение. Последвах го без следа от неговата елегантност. Стаята, в която се намирахме, беше с нисък таван — почти се налагаше да пълзим — и претъпкана с варели и мрежи. Слава богу, беше и пуста.

Починахме си малко — дори и Реб като че имаше нужда да си поеме дъх — и после се отправихме към капака в другия край на стаята.

— Кристалната зала. Сега много тихо — изсъска Реб. — Или бодливците ще ни чуят.

Сантиметър по сантиметър той отмести капака и се шмугна под него. Както и ние.

Цветове. Светлини. Хора. Шум. Подейства ни като шок след дългото пребиваване в полумрака на тъмните води на Реб. Тази стая… Тази зала, защото беше просторна, гъмжеше от клатушкащи се жаби и масивни бодливци — някои със значката с короната, други явно просто обикновени жители на Стромград. Подир мнозина пъплеха деца. Малко момченце жабче цивреше на майка си, че пак искало да се пусне по въздушната пързалка. Видях едно дете бодливче да яде цяла сурова риба, пъхната в хлебче. Всички хлапета стискаха нещо, което изглеждаше като кръстоска между китайски фенер и балон — плаващи сфери Воден огън, люлеещи се на връвчици и осветяващи със зеленикавото си сияние всички лица. Потреперих. Във Водния огън имаше нещо толкова зло, толкова нередно, и да виждам как го използват за празнична украса…

— Как може да използват това за играчка? — смотолевих.

Реб ме чу.

— Не играчка — обясни той. — Без Воден огън няма светлина, няма топлина за готвене. Всички идва тук да вземе от него всяка четвърт година, дори и тези от тръбите, о, да, защото отнасянето му у дома е задача на децата.

— Защо?

Той сви гладките си рамене.

— Просто така. Това Кралският празник.

— Кралски празник?

Изглеждаше съвсем изумен, като дете, което е срещнало човек, дето не е чувал за Коледа.

— Вие нямате Кралски празник?!

Поклатих глава.

Той нежно докосна ръката ми.

— Жалко. Жалко за момиче.

— Но, Реб… — обади се Уил. — Защо тогава ти не си на този Кралски празник?

— Не иска участва в тъп Кралски празник — отговори дръзко той. Но си личеше, че копнее да е едно от онези деца, които гордо носят към дома запаса на семейството от Воден огън.

Той помълча и додаде:

— Трябва плаща тъпа такса. Трябва каже, че обичаш Кралицата или няма тебе дадат. Мама на Реб така не прави, о, не. Мама на Реб има гордост!

Както и рожбата на тази мама, очевидно. Уил го потупа неловко по рамото. Но Реб не искаше да го съжаляваме.

— Трябва да вървим — отсече той и се дръпна от ръката й. — Трябва види плячката.

Плячката. Говореше за брат ми.

* * *

— Само не се изпускай този път — прошепнах на Ирма. — С всички тези бодливци наоколо здраво ще загазим, ако разберат, че не сме хора жаби!

— Имай малко вяра в мен — помоли тя. — Млъкни и ме остави да се съсредоточа!

Засега като че действаше. Незабелязано вървяхме през тълпата и заобикаляхме отдалече всички бодливци и особено онези със значката с короната. Имаше няколко табелки със стрелки и надписи „Изложбена зала“. Повечето хора също се бяха запътили натам и се наложи да чакаме на опашка, както ни се стори, цяла вечност, преди да ни пуснат вътре.

Замрях. В центъра на стаята имаше огромен аквариум, хубаво осветен и украсен, пълен с разноцветни екзотични рибки, които грациозно се стрелкаха насам-натам. Вътре в него бе поставена стъклена тръба. А в нея лежеше Питър, свит настрани, само по сините си плувки. Очите му бяха затворени — сякаш спеше.

Около аквариума се тълпяха бодливците. Повечето показваха зъби в алчни усмивки. Един бавно прокара нокът с шипове по стъклото и се разнесе ужасно скърцане. Сякаш наистина искаше да разкъса кожата на Питър. А той спеше ли, спеше, съвсем уязвим, без да усеща нищо…

— Тарани, недей! — пошепна ми Уил. Стискаше ръцете ми. Чак тогава осъзнах, че съм ги вдигнала. Исках да подпаля нещо. Каквото и да е. Веднага.

— Изведете я оттук — нареди Ирма, — преди някой да е забелязал.

Какво ли имаше за забелязване, освен брат ми, пъхнат в тоя стъклен ковчег, за да го гледат и одумват бодливците, все едно е омар в ресторантски аквариум?

Парата, очевидно. Така се бях нажежила от усилието да сдържам Огъня, че мократа ми коса и дрехите бяха започнали да изпускат пара.

Ирма и Уил ме изтикаха от стаята, всяка увиснала на една от моите ръце. Реб ни последва — направо подскачаше от тревога.

— Не бива прави дим — изсъска той. — Момиче не бива да прави дим!

— Успокой се, Тарани — нареди Уил с най-твърдия си тон. — Сега не можем да направим нищо. Не и с тази тълпа бодливци там вътре.

Тя се обърна към Реб:

— Това място затваря ли по някое време?

— Скоро — кимна той. — Още един часовникочас, може би два.

— Добре — изхъмка Уил, докато усукваше кичур коса около пръста си. — Тогава ще го направим. Тарани, ще престанеш ли да вдигаш пара? Ще го измъкнем оттам, обещавам!

Ирма ме прегърна успокояващо.

— Поне спи — прошепна тя. — Поне не знае.