Лине Кобербьол
Воден огън (6)

5
Да влезе, който смее

Приклекнах на посипания с пясък под и внимателно вдигнах часовника на брат ми. Беше съвсем нов — подарък за рождения ден от мама и татко.

— На Питър ли е? — попита Уил.

Кимнах — бях изгубила дар слово.

— Значи някой го е взел — заключи тя. — И някак си го е прекарал през онова. А ти трябва да го последваш.

Всички се взирахме във водовъртежа — мъждиво зелен, вихрещ се като вода, трепкащ като огън.

— Ирма… — повиках я. Но тя само поклати глава. Трепереше.

— Това нещо няма и да го докосна — отсече тя. — То не иска мен. Не ме слуша. Не е вода.

Коленичих до ръба на водовъртежа и предпазливо топнах пръст в него. И го отдръпнах с вик.

— И огън не е. То ме изгори! Огънят не би ме опарил.

Уил го огледа внимателно с очите на Пазителката, на която нито една стихия не бе чужда.

— То е… едновременно и двете и нито едното, нито другото — прозря тя. — Воден огън. Съчетание от Вода и Огън.

Всичките се облещихме. Водата и Огънят не се съчетават. Никога. Не могат.

Само дето излизаше, че се бяха съчетали.

— И как точно ще минем през това? — прошепна Ирма.

Поклатих глава. Не знаех. Но просто трябваше. И този, който бе отправил предизвикателството, явно смяташе, че има начин, стига да посмеем да го приложим.

— Да попитаме Сърцето — предложи тихо Уил и го призова върху дланта си. В тази пещера, в злото зелено сияние на водовъртежа, светлината на Сърцето беше чиста и прозрачна, като пролетен дъжд. Всички заедно го стиснахме и оставихме нежното му сияние да ни обгърне.

— Сърце на Кандракар — рече Уил съвсем смирено, сякаш се молеше. — Покажи ни пътя.

Казах, че Водата и Огънят никога не се съчетават. Така е. Но в Сърцето на Кандракар те се срещат, защото то ни събира всичките, и в него има място за всички наши противоположности. Двете с Ирма сме напълно различни обикновено. Но когато държим Сърцето, сме по-близки и от сестри.

Сякаш топлина преминава през теб — само че не е топлина. Почти като болка е — но се чувстваш толкова щастлива, че чак ти се доплаква. Като че трае вечно — но когато свърши, съжаляваш, че е станало толкова бързо.

Затворих очи и знаех, че всички виждаме едно и също — огромната зала със сводест таван и колони, които сякаш се губеха в безкрайността. Светлина, същата като сиянието на Сърцето. А в центъра й — присъствие: нежно, ала силно, и милостиво.

Добре дошли, Пазителки.

Беше гласът на Оракула. Разказах всичко за сърдитите си думи и изчезването на Питър, но усещах, че няма нужда — Той вече го знаеше.

— Аз съм виновна — проплаках, — не биваше да го казвам.

Желанията наистина притежават голяма сила, за добро или за зло. Особено желанията на една Пазителка.

Оракулът се усмихна и вината ми някак олекна, а мразовитото нещастие вътре в мен се стопли.

Кураж! Думите ти са били неразумни, но в тях няма дълбока злоба. Или си искала да навредиш на брат си?

— Не!

Е, добре. Много по-големи грешки всеки ден отминават безнаказано. Твоята те е довела тук, пред това предизвикателство, и трябва да вярваш, че за него си има основание. Без грешки няма осъзнаване и израстване, и твоето дребно залитане може да доведе до голямо добро. Може би една древна несправедливост ще бъде поправена.

— Но водовъртежът… Не знаем как да преминем през него. Не знаем какво е това.

Почувствахме нещо, почти като въздишка. После Оракулът отново заговори:

Чуйте. Трябва да ви разкажа една история. Някога, много отдавна, имало едно момиче, не много по-голямо от вас. Тя притежавала магически способности — не повече от всекиго, но все пак владеела малко магията. И я използвала за дреболии — да подчинява мъже и жени на волята си. Но един ден видяла един младеж и пожелала да я обикне. Ала той бил упорит в предаността си към друга. Затова нашата малка магьосница се опитала да накара другото момиче да изчезне. И почти успяла — не със собствените си сили, а с помощта на много зли и гладни духове от отвъдните светове, които се отзовали на повика й. И изведнъж вече не била съвсем в своя свят, но още не била и в техния. Тогавашните Пазителки победили извиканото от нея зло, но в суматохата младата магьосница намерила ужасен начин за бягство. В капана между световете нейната малка магия отключила много по-голяма. Тя изчезнала във вихъра на неестествена магия, огромен хаос, който я всмукал и я завъртял надолу, така че тя за броени мигове се изплъзнала от Пазителките.

Очите ми неволно се разшириха.

— Това ли? Това ли е вихърът?

Да. Пазителките не посмели да доближат вилнеещия хаос. Успели само да издигнат този остров, за да го потулят и закрият, така че никой друг да не бъде погълнат от него.

— Но какво станало с магьосницата?

Не зная.

Това стресна всички ни. Бяхме убедени, че Оракулът знае всичко.

— Как… как така?

Оракулът издигна ръце. Между дланите му се въртеше извит обръч, приличащ на осмица.

Знаете ли какво е това?

Е, ненапразно ми викаха „царица по математика“.

— Лентата на Мьобиус. Нещо като… двуизмерна безкрайност.

А сега?

Фигурата леко се измени. Изведнъж се превърна в истинска осмица. Само два свързани кръга, единият много по-малък от другия.

— Това е… нищо. Най-обикновена осмица.

А какво стана с безкрайността?

— Не… не разбирам.

Магьосницата намерила начин да изкривява природата. Хванала малка частица от времето и пространството в отделна примка. Като малкото кръгче тук. Аз виждам големия кръг на безкрайността — но не мога да проникна в нейното малко изкривено кръгче. Ала мисля, че ти ще можеш, защото тя така иска. Чу ли нейния зов?

Спомних си гласа — онзи студен и гладен глас, който каза „Ела…“, и потреперих.

— Искаш да кажеш, че трябва да се оставим това нещо… да ни всмуче?

Това беше Ирма. Гласът й звучеше възмутено.

Смятам, че ще направите каквото трябва. Доверете се на сърцето си.

Залата с колоните изчезна. Присъствието на Оракула постепенно избледня.

Спогледахме се ужасени.

— Толкова е студен, че изгаря… — прошепнах.

— Отвратителен е — заяви Корнелия. — Неестествен.

Как Питър бе минал през него? Нямаше къде другаде да е отишъл. А това явно бе отговорът как някой можеше да е отвъд Водата, отвъд Земята и отвъд Въздуха, и все пак не и отвъд Живота. Надявах се.

— Може би Сърцето ще ни пази като щит — обади се Уил с изтънял гласец.

— Аз… мога да отида сама — предложих. — Питър е мой брат.

— Без такива! — отсече Ирма. — Онова нещо там иска Пазителка. Но хайде да му дадем повечко, отколкото си е пожелало — не една, а пет.

Тя се протегна лениво и като че стана малко по-висока. И после започна да се преобразява. Уил на мига направи същото и останалите я последвахме. Скоро в пещерата вече нямаше пет уморени мърляви момичета по пуловери, джинси и маратонки. Както обикновено го обяснява Ирма, когато сме в магическите си образи, сме нещо друго. Не е само заради крилцата или дрехите, макар и двете да изглеждат добре. Трябва да ни видите, за да разберете. Корнелия е елегантно съвършена, както винаги. Странното е, че и ние, останалите, изглеждаме съвършено. Не си приличаме — никак даже. Хей Лин си е съвсем Хей Лин. Уил е още повече Уил. Сигурно дори и аз изглеждам съвършено по своя си начин. А и чувството е съвсем различно — самоувереност, като у дива котка, че можеш да направиш кажи-речи всичко. Това имах предвид, когато казах, че да си Пазителка на Кандракар е забавно. Понякога е толкова забавно, че чак забравяш своята мисия — да спасяваш света. Само че този път не бяхме тук, за да спасим света, а брат ми Питър. И нямаше как да го забравя.

— Ако ще влизаме — обадих се, — да влизаме!

Стъпихме на ръба на скалата.

Хванати ръка за ръка, почти обграждахме дупката, в която се вихреше въртопът. Ирма огледа гадната, зелена, не съвсем вода.

— Обикновено предпочитам ваните си по-горещи… Е, хубаво.

— Сърце на Кандракар, закриляй ни — призова Уил, затворила очи.

И скочихме.

* * *

Не искам никога повече да го правя. Никога. Обгърна ме такъв свиреп студ, че ме опърли като пламък. Натиск, толкова жесток, че не можех да дишам. Ръката на Хей Лин веднага бе изтръгната от моята. За няколко отчаяни мига се вкопчих в Уил, но после откъснаха и нея от мен, а аз закръжих и се замятах в празнотата — сляпа, глуха и сама, и това продължи цяла вечност. Не повече от няколко удара на сърцето ми, ала пак си беше вечност. Безкрай. Само дето свърши. За миг останах с потресаващото впечатление, че падам върху… таван? После нещо ме удари силно на няколко места едновременно и за няколко мига на вцепенение всичко стана тъмно и неподвижно. Доста време мина, докато успях да погледна нагоре.

— Какво стана… — измърмори Хей Лин със зашеметен глас. — Да не би… да имаше земетресение?

Всичко беше само сън. Изобщо не бяхме скочили. Бяхме пак там, откъдето започнахме. Или поне така ми се стори, когато най-накрая се надигнах, изплюх шепа пясък и огледах обстановката.

Просторна подземна зала. Изсечен в камъка басейн. Покрит с пясък под. И всичко — осветено от мъждивото зелено сияние на водовъртежа.

Ирма се бе изправила и се оглеждаше със същия смаян израз, който вероятно бе изписан и на моето лице.

— Но ние току-що… току-що излязохме от… — Тя се вторачи в зеления водовъртеж.

Уил изглеждаше като премръзнала. Докоснах с тревога лицето й. Кожата й беше хладна, влажна.

— Добре ли е тя? — притесни се Хей Лин.

— Не знам — рекох и се опитах да внеса някаква яснота. — Къде сме? Дали изобщо… сме помръднали?

— Разбира се! — заяви Корнелия с тон, който предполагаше, че всеки идиот би могъл да го забележи. — Тук стъпалата са от другата страна на залата.

И беше права. След като се вгледах по-внимателно, видях очевидното. Дори нещо повече — водовъртежът в басейна тук се въртеше обратно на часовниковата стрелка, а не като преди. Тази зала не беше съвсем същата като онази, която току-що напуснахме: беше неин огледален образ.

Уил се размърда. Ирма й помогна да седне.

— Пристигнахме — съобщи й тя. — Където и да се намираме.

— О — немощно изпъшка Уил, — много прилича на… на мястото, където бяхме досега.

И тогава застина напълно неподвижна. От гърлото й излезе хъхрене.

— Уил? Какво има?

Тя не промълви. Тогава Хей Лин посочи Сърцето, което бе паднало на пясъка от гърчещата се в конвулсии ръка на Уил.

— Вижте!

Сърцето на Кандракар вече не бе идеална сфера от прозрачна пулсираща светлина. В центъра му се бе появила тъмна зеленикава назъбена черта, като пукнатина върху порцеланова чиния.

— Вижте — прошепна отново Хей Лин. — Сърцето е разбито.

Четирите стояхме и го гледахме напълно зашеметени, а Уил продължаваше да седи на пясъка и да трепери. Как можеше Сърцето да е разбито? Това беше Сърцето на Кандракар, не някоя евтина дрънкулка от цветно стъкло.

— Само е пукнато — измънка Ирма с надежда. — Не е като да се е счупило наистина.

— Не е наистина ли? — изимитира я Корнелия. — Какъв блестящ анализ, госпожице Леър!

— Ох, Корнелия, млъкни — въздъхна Ирма. — Вечно ти знаеш всичко…

— Млъкнете и двете! — срязах ги. — Уил е зле!

Трудно беше да се каже на тази ужасна зелена светлина, на която всички изглеждаха болни, но ми се струваше, че лицето й е много бледо. Пепеляво. И се тресеше цялата.

— Уил? — Докоснах челото й. Беше мокро от пот.

Тя отвори очи, после бързо ги затвори отново.

— Вие ми се свят — изхлипа тя. — Тарани… боли.

— Къде? — попитах.

— Навсякъде! — Гласът й трепереше. — Вътре!

— Можеш ли да се изправиш?

— Май да. Ще опитам.

Задъхваше се, дъхът й излизаше на пресекулки. Двете с Корнелия й помогнахме да седне удобно върху скалата. Хей Лин вдигна счупеното Сърце и го постави в треперещите й ръце. Уил се втренчи в него и очите й се насълзиха.

— Аз трябваше да се грижа за него — изстена тя.

Звучеше напълно сломена.

— Не си виновна ти. — Погалих я по ръката. — И не е… — поколебах се, — не е счупено. Може би ще намерим начин да го поправим.

— Да бе — измърмори под носа си Корнелия, — само ще изтичаме до най-близката бижутерия…

Изгледах я страшно.

— Ти пък какво знаеш, Корнелия? Това е магически предмет. Може би магията ще го излекува.

— Ще попитаме Оракула — предложи Хей Лин. — Когато се върнем… когато се върнем на правилната страна на вселената. В момента все още ни предстои да намерим Питър.

— Според мен е добре Уил да остане тук — обади се Ирма. — Не бива да ходи никъде. Може би и една от нас трябва да бъде с нея.

Но Уил поклати глава:

— Не. Заедно. Трябва да останем заедно.

Тя се опря на ръба на скалата, изтласка се нагоре и се изправи на крака, прегърбена и разтреперана.

— Сигурна ли си? — усъмних се.

Тя кимна:

— Абсолютно.

Лицето й изглеждаше бледо, ала решително.

— Добре тогава, да вървим.

Обърнах се и се запътих към стълбите.

— О, типичен Огън — обади се Корнелия.

Врътнах се.

— Какво?

— Такова. Втурваш се, без изобщо да си правиш труда да поговориш за това, да направиш план.

— Как да направим план?! Ние нищичко не знаем за това място!

— Да, добре. Да бъде, както ти казваш.

Беше ми втръснало от госпожица Корнелия.

— Той ми е брат и аз ще го потърся! — отсякох и продължих нагоре, без да чакам отговор.

— Чакай! — затича се след мен Ирма. — Идвам с теб.

* * *

Стъпалата бяха повече и много по-широки от онези на Острова на разбитото сърце. Личеше си, че някой ги използва доста често — бяха гладки и излъскани от употреба. И това тук беше истински тунел, не груба пукнатина, през която едвам успяваш да се провреш. Тук можеше да се изкачиш прав чак до повърхността.

Скоро видях бледа светлина в края на тунела. Забавих ход до по-предпазлива крачка и накрая се запрокрадвах напред на четири крака. Постоянно мислех за студения гладен глас и за думите на Оракула: ние бяхме тук, защото някой искаше да дойдем тук. Същият онзи „някой“, написал ни бележка в пясъка — „Влез, малка магьоснице, ако смееш“. Струваше ми се добра идея да предположим, че би могъл да ни очаква комитет по посрещането и че то може да не е от онези, срещу които би искал да се изправиш неподготвен.

Нямаше никого. Искам да кажа, никого в непосредствена близост. Голите скали на острова бяха пусти. С изключение на това обаче, ние съвсем явно се намирахме сред гъмжащ от хора град.

Навсякъде покрай нас морето бе покрито със салове, платна и подвижни мостчета, с къщи лодки и гондоли, шлепове, плоскодънни лодки и всякакви други плавателни съдове, известни на човека. А имаше и доста, за които бях убедена, че никой никога не е чувал. Някои от лодките бяха толкова големи, че можеха да поберат градина, на други имаше фонтани и ниски кули. Много от тях бяха свързани помежду си с живописни мостчета. Над всичко това небето беше тъмно и черно като черна дъска, върху която нищо не е написано. Нямаше ни луна, ни звезди. Като го погледнах, се разтреперих — толкова чуждо и празно бе. Бързо сведох очи.

Светлината, която бяхме видели, идваше от морето. Бледо, перлено сияние се процеждаше от дълбините — трепкащо блещукане, което караше всичко, което виждам, да изглежда не съвсем реално. И все пак там долу явно имаше истински хора, макар и никой от тях да нямаше човешки облик. Повечето обитатели ми напомняха на… ами, на жаби. Извън водата те се клатушкаха не особено елегантно върху късите си крака с плавници, а гладката им кожа без косми бе изпъстрена с петна в най-различни зеленикави нюанси. Малцина си правеха труда да използват мостовете. За да се прекачат от една лодка на друга, те просто цопваха във водата, леко като амфибии. Морето гъмжеше от тях, както и саловете и платформите.

— Приличат на жаби! — прошепна Ирма. — Само че много едри жаби.

Кимнах. На ръст бяха почти колкото човек, поне повечето. Не изглеждаха особено зловещи или опасни. Но от време на време те се разпръскваха и правеха път на нещо много по-едро и хищно на вид: люспести влечуги с остри зъби и с ред шипове по гръбнака, които дори и от разстояние изглеждаха остри като бръснач. Ако повечето обитатели на морето приличаха на жаби, то тези напомняха динозаври.

— Май точно от тия люспестите трябва да се притесняваме — прошепнах. — Изглеждат… грозни. И щом ни зърнат, ще разберат, че сме чужди тук.

Ирма изсумтя.

— Ако не мога да убедя тумба влечуги и амфибии с плавници, че изглеждаме съвсем като тях, то да не съм Повелителката на Водата, за която се мисля!

— Но също можеш и да убедиш Водата да ни позволи да дишаме под повърхността, ако се наложи? — обади се Уил.

Ирма като че се позамисли.

— Мисля, че да — рече тя най-накрая.

— Мислела била — апострофира я Корнелия. — Е, добре. Да побързаме и да й доверим живота си.

— Защо се държиш така? — попитах.

— Как?

Самата невинност, като че не знаеше.

— Подигравателно. Саркастично. Гледаш все да скастриш някого.

— Ами извинявайте — викна Корнелия. — Просто се опитвам да бъда гласът на разума тук. Все някой трябва да бъде.

— Ама кой те е наел да го вършиш?

— Не може ли по-тихо? — намеси се Хей Лин. — Освен ако не ви се иска ужасно онези острозъби твари долу да ни чуят?

Наоколо — само сърдити погледи. Дори и Хей Лин, която винаги е толкова жизнерадостна, изглеждаше напрегната и раздразнителна.

— Аз слизам долу — заявих. — Ако Ирма ми помогне. Може би някой ще знае къде е Питър.

— Ще ти помогна — съгласи се предано Ирма. — Хубаво е да знаеш, че все някой ти има доверие.

— Е, най-малкото някой трябва да остане тук и да пази залата, за да могат оцелелите — ако има такива — да запазят поне минимален шанс да се завърнат в Хедърфилд.

— Предлагаш се за доброволка ли? — учудих се.

— Щом така искате — отвърна Корнелия. Изглеждаше малко засегната.

Съвестта ме загриза. Обикновено не се делим така. Но точно в момента, в сегашното й настроение, наистина не ми се щеше Корнелия да е наблизо. А и беше добре някой да пази залата. Нали?

— И аз ще остана — обади се Хей Лин. — За всеки случай.

Корнелия кимна неохотно:

— Не се налага. Но бих искала… искам да кажа, вероятно не е разумно да оставам сама.

Уил изглеждаше нещастна.

— Трябва да се държим заедно — изпъшка тя. — Така сме по-силни.

Не точно сега, помислих си — не и както постоянно си ходим по нервите една на друга и спорим и се караме за всичко.

— Още си бледа — казах на Уил. — Можеш да останеш с Корнелия и Хей Лин, поне докато двете с Ирма не разберем какво става.

— Не — твърдо поклати глава Уил. — Имам предчувствие… Трябва да дойда. А и съм много по-добре.

Не изглеждаше така. Но от всички Пазителки, Уил бе най-добрата ми приятелка и се радвах, че ще е с мен.