Лине Кобербьол
Воден огън (5)

4
Островът на разбитото сърце

Събрахме пари и наехме лодка — най-обикновена, с гребла. Но когато на борда са Повелителките на Въздуха и Водата, това едва ли беше от значение. Веднага щом брегът остана надалеч и бяхме сигурни, че никой не ни гледа, прибрахме греблата, вдигнахме платното и оставихме Хей Лин и Ирма да свършат тежката работа. Найлоновото платно веднага се изду точно от вятъра, който ни трябваше, а вълните ни тласкаха по волята на Ирма. Все едно се возехме на моторница.

Тежките тъмни облаци все още бяха надвиснали над нас и морето изглеждаше почти черно, но залязващото слънце бавно потъваше под тях и всичко — облаците, водата, лодката и ние — бе обагрено от призрачно червеникаво сияние, сякаш наблизо пламтеше пожар. Беше студено и треперех — да се бях сетила да си взема пуловер!

— Ето го! — възкликна развълнувано Хей Лин, сочейки с пръст.

Там беше. Островът на разбитото сърце. Черен на фона на залеза, валчеста издатина, която ставаше все по-голяма с приближаването ни. Най-сетне надвисна над нас като самотна планина.

— Изглежда… някак си не на място — обадих се колебливо. — Като че тук изобщо не му е мястото.

— Преди триста години го е нямало — обясни Хей Лин. — Един ден преди три века някакъв рибар едва не се сблъскал с остров, който дотогава го нямало. Учените казват, че сигурно се е появил вследствие на вулканична дейност, но хората в Плезънс все още разказват какви ли не суеверни истории за това място.

— Там има ли плаж? — попита Ирма, докато гледаше как вълните се разбиват о скалите и пръскат бяла пяна.

— Ако няма, може би Корнелия ще може да ни го сътвори — предположи Хей Лин.

Корнелия не отговори. Стискаше съсредоточено планшира — кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Тя не обича особено водата.

— Да го обиколим веднъж — предложих аз. — Да го огледаме.

Очите ми вече се плъзгаха по скалната повърхност и търсеха. Дали имаше нещо, някакъв знак, че Питър е тук или е бил тук? Ами ако просто бяхме тръгнали да гоним вятъра? Ако просто се самозалъгвахме? Разчитахме само на образ, видян в езерната вода. Може би Корнелия беше права. Може би наистина не ни биваше за ясновидки.

— Има плаж — посочи Хей Лин. — Там ли искаме да отидем?

Плажът беше много малък — тесен полумесец, покрит с бял пясък, пазен от две големи скални шпори, които го обгръщаха като ръце. Но върху пясъка имаше нещо… нещо…

— Да влезем в залива — подканих ги. — Май виждам нещо…

Ирма усмири разбиващите се вълни, а Хей Лин обърна вятъра, за да вкара лодката между двете скални остриета. Изведнъж Корнелия изкрещя:

— Риф! Внимавайте!

Къде? Не виждах нищо.

— Къде? — попита Хей Лин, като се оглеждаше объркано.

— Под нас! Вдигни лодката. Ирма, вдигни лодката!

Изведнъж и аз го видях — нещо черно, остро и жестоко във водата под нас, като зъби, които чакат да ни схрускат. Ирма заръкомаха трескаво и лодката изскочи като тапа на гърба на огромна, внезапно връхлетяла вълна. Разнесе се стържене — рифът бе одрал корпуса. Стрелнахме се през тесния отвор — бързо, прекалено бързо — и едва не се разбихме в брега… Лодката се разтресе, подскочи и се килна на една страна. Изсипахме се навън като грахчета от консерва. Струва ми се, че чух Корнелия да пищи, а после вече бях твърде заета с това сама да пляскам и да крещя — спънах се, кашлях и плюех, защото бях нагълтала солена вода. Не искам да се удавя — помислих си, и в същия миг разбрах, че няма да се удавя. Не и когато водата бе дълбока една педя.

Изправих се на колене, после на крака и си нагласих очилата, които за малко да изгубя. И другите се бяха изправили — потресени, ала невредими. Дори и на лодката й нямаше нищо — само няколко плитки драскотини по стъклопласта на корпуса, като да бе одрана от твърде едра котка.

Прецапах до брега и се запътих към предмета, който бях съзряла да стърчи наполовина във водата. Той мъждукаше в бяло в сгъстяващия се сумрак, нашарен с весели сини и жълти надлъжни райета. Беше сърфът на Питър. Или по-скоро назъбеният му пречупен край.

* * *

Мразех този остров. Всяка негова кална, скалиста, нацвъкана от птиците педя. Щом слънцето залезе и мракът се сгъсти, ние го претърсихме. Катерехме се къде ли не — по назъбени камъни, газехме в останали от прилива локви, драпахме по хлъзгави скалисти склонове, покрити или с птичи тор, или толкова хлъзгави от пяната и водораслите, че нямаше къде да закрепиш ни ръка, ни крак. Викахме ли викахме, докато всички пресипнахме. Най-накрая се върнахме на плажа мокри, премръзнали и капнали, без нищичко да сме намерили.

— Вече е много тъмно — рече Хей Лин. — Може да го подминем, без изобщо да го забележим. А пък с всичките тия камънаци и пукнатини току-виж някоя от нас си счупила глезена. Или още по-зле.

Гласът й трепереше от студ. От мястото, където седях, облегната на преобърнатата ни лодка, чувах как зъбите й тракат.

— Да запалим огън — предложих. — Няма защо да мръзнем.

Но нямаше кой знае какво за горене. На този остров не растяха дървета — имаше само камъни, птичи тор и тук-там мъхове. Но аз знаех как да се справя. Събрахме куп водорасли и камъни и аз призовах Огъня да ги запали. Пак бяхме уморени, гладни и нещастни, но поне можех да се погрижа да ни е топло.

Корнелия имаше шоколад в джоба на шикозното си люляково яке. Беше малко поразмекнат, а и мокър, разбира се, и на всяка от нас се падна само по едно малко квадратче. Но дори и с лекия привкус на морска сол беше далеч по-добре от нищо.

— Благодаря — казах.

Тя само кимна. Седеше на един камък, подгънала крака настрани като русалка. Не знам как го прави. Останалите приличахме на парцаливки, но тя успяваше да изглежда така, сякаш косата й нарочно е разрошена от вятъра, като че някой стилист току-що е подредил всеки копринен рус кичур за модна фотосесия. Май това се нарича стил. Щеше ми се и аз да притежавах повечко от него.

Вгледах се в огъня. Не че наистина очаквах да видя нещо — просто нямаше какво друго да правя и това ме поуспокои. Безнадеждността отново се бе върнала. Сърфът на Питър беше тук, но него очевидно го нямаше. Но къде ли можеше да отиде, освен обратно в морето? Само че Ирма каза, че не бил във водата. А Уил — че не е отвъд Живота. Вкопчих се в това. Нямаше за какво друго.

Чувствах се толкова уморена. Уморена от гребането, от плаването, от това, че не се удавих, и от катеренето на всички тези гадни, хлъзгави, отвратителни скали. Но още повече бях уморена от това, че ме изпълваха толкова много страх, надежда и нещастие едновременно. Седях на пясъка, опряла гръб на лодката, вече сгрята от огъня. Завъртях глава и я отпуснах върху грапавия стъклопласт. И изведнъж, без да искам, заспах.

* * *

— Тарани! — беше Хей Лин, която ме раздрусваше. — Събуди се! Погледни!

Започнах да се боря със съня — сън, изпълнен с гниещи водорасли и надгробни камъни с надписи „изчезнал в морето“. Вонята на водорасли си беше съвсем истинска — след като заспах, огънят бе угаснал и тлеещите водорасли, които горяхме, воняха ужасно.

Да погледна какво? Очилата ми бяха паднали. Бутнах ги обратно на носа си. И го съзрях.

Беше толкова слабо, че го виждахме само защото огънят беше угаснал и без него беше съвсем тъмно. Слабо зеленикаво сияние, призрачно и почти флуоресцентно — като онези светещи в тъмното черепи, дето ги продават за Хелоуин. Сякаш идваше от недрата на острова.

— Какво е това? — възкликнах.

— Все едно някой е забравил да затвори хладилника — обади се Ирма. — Само дето този хладилник е много голям.

Понякога изглежда така, сякаш Ирма нищичко не може да приеме на сериозно. Но в известен смисъл се разбираше какво има предвид — беше все едно влизаш в тъмна стая и виждаш как светлината се процежда покрай ръбовете на недобре затворената врата на хладилника. Този ръб не беше гладък и прав, а назъбена пукнатина, дълга поне десет метра.

— Светлината от нашия хладилник не е зелена — обади се Хей Лин.

— Обаче тази е — отвърна Уил. — И според мен ще е по-добре да открием откъде идва.

Тя се закатери по скалистия склон над плажа към мястото, където започваше дългият процеп.

— Не съм убедена, че това ми харесва — заяви Ирма, като никога сериозна и малко поукротена. — В това сияние има нещо нередно.

Но Уил вече беше преполовила склона, а каквото и да излъчваше тази светлина, усещах, че тя имаше нещо общо с Питър. Затова я последвах. А Хей Лин се плъзгаше нагоре по скалата покрай мен без никакви усилия, все едно не тежеше и грам. Така е, когато си Повелителка на Въздуха. Никаква мускулна треска и счупени нокти като нас, по-земните простосмъртни.

— Дълбок е! — подвикна Уил отгоре. — Според мен би могъл да бъде вход на нещо като пещера.

Опитах се да се катеря по-бързо — бях едновременно напрегната и развълнувана. Може би Питър беше под земята, както отначало си бях помислила. О, моля те, умолявам, нека той да е добре! Прогоних мислите за счупени глезени или, още по-зле, за строшени гръбнаци и черепи. Може би пещерата беше толкова дълбока, че просто не ни е чул, когато го викахме.

Лицето на Уил изглеждаше причудливо, осветено отдолу от угнетяващата зелена светлина.

— Трябва да намерим някакъв начин да слезем там — рече тя. — Ще е хубаво и да се справим без никакви счупени кости. Пропастта е почти отвесна и не й виждам дъното.

— Можем да се завържем една за друга — предложи Хей Лин. — А и аз мога да помоля… да помоля Въздуха да ни крепи.

— Можеш ли? — усъмних се. — И четирите?

— Мисля, че да. Или можем да се спуснем две по две, вероятно така ще е по-безопасно.

— Нямаме въже — посочи Уил.

Хей Лин се усмихна.

— Може би. Но на мен връвчици не ми липсват…

Вярно беше. Хей Лин си пада по всякакви връвчици. С каквото и да е облечена, по нея винаги има поне три-четири връвчици и ленти в ярки цветове.

— По-просто ще е да го направя аз — обади се Корнелия и вдигна ръка.

Разнесе се грохот и тътен от падащи камъни — земята започна да изменя формата си.

— Внимавай! — извиках. — Питър може да е там долу!

Корнелия веднага престана.

— Извинявай — измънка тя. — Не се сетих. — Вгледа се в пукнатината. — Не е съвсем завършено — установи тя, — но според мен можем да го използваме, стига да внимаваме.

В зеленото сияние се стелеше прах, гъст като дим. Доста време мина, докато се уталожи достатъчно, че да видя какво е сътворила Корнелия.

Вероятно преди да я прекъсна, тя е искала да направи стълбище, но сега разполагахме само с редица от груби скалисти издатини, като перките по гърба на дракон. Беше права. Можехме да слезем по тях, стига да внимаваме.

— Е — рече Уил. — Според мен няма какво да чакаме. Да вървим.

Бавно заслизахме надолу.

Миришеше — странен мирис на жар и стар камък. Не знам дали беше жежко заради творението на Корнелия или заради онова, което излъчваше зелената светлина. Тя сякаш бе навсякъде около нас и ни обгръщаше като скалите, които ни притискаха от всички страни.

— Чувствам се като плънка на сандвич — смънка Ирма зад гърба ми. — Сандвич от много корав хляб!

Нямаше кой знае колко пространство, наистина. На места тесният скален пласт се спускаше почти отвесно надолу и пръстите вече ме боляха от вкопчването в малките издатини на стълбата на Корнелия. На други места беше по-равно, но и по-тясно, и се налагаше да пълзим на четири крака, а в една особено гадна теснина — и по корем.

— Колко още? — изпъшках към Уил.

— Не виждам — смотолеви тя в отговор.

Като че пълзяхме и се влачехме и драпахме в зеленикавия полумрак половината нощ. Дали подобни скални пластове можеха да се спускат под морското равнище, без да се наводнят? Не знаех. И, разбира се, морското равнище зависеше от неща като приливите. Де да не се бях сетила за приливите! Ами ако водата изведнъж се втурне в пукнатината? Дали изобщо ще успеем да избягаме?

Няма да се удавиш, сгълчах се сурово. Зад гърба си имаш Повелителката на Водата. И не, тунелът всъщност не се стеснява около теб, и да, всъщност има достатъчно въздух за дишане, макар и да мирише странно. Я се стегни!

Изведнъж се блъснах в Уил. Тя беше спряла рязко точно пред мен.

— Вижте — прошепна тя. — Мисля, че пристигнахме.

Пропълзях към нея на четири крака, докато не съзрях онова, което гледаше тя. Малко по-напред тунелът рязко се разширяваше, а в скалата бяха издълбани стъпала — стъпала, които никак не приличаха на недовършените драконови перки на Корнелия.

Запридвижвахме се предпазливо напред. Забелязах, че Уил стиска в шепата си Сърцето на Кандракар. Не знаех дали просто за успокоение, или за да бъде готова, ако ни нападнат. Стъпалата водеха до голяма пещера — наполовина изсечена в скалата, наполовина естествена. И макар вътре да нямаше никого, тя оставяше впечатлението, че не е празна. Вътре имаше нещо, което не дишаше и не се движеше като нас, и все пак някак си бе живо. В широкия и странно издълбан каменен басейн нещо се вихреше, трептеше и сияеше мъждиво с плътна фосфорна светлина. Вихър, като в съня ми. Водовъртеж. Втренчих се в него и ми прилоша.

Подът на пещерата бе покрит с фин пясък. А в пясъка нечия ръка бе надраскала небрежно:

„Влез, малка магьоснице, ако смееш.“

Точно до надписа бе оставен часовникът на Питър.