Лине Кобербьол
Воден огън (10)

9
Залата

Позволиха на мрежата от Воден огън да се поотпусне малко, колкото да можем да се движим сами, без тя да ни изгаря.

— Чакайте — обадих се. — Брат ми…

— Всяко нещо с времето си — заяви Кралицата. — Не се тревожи, малка магьоснице. Скоро ще дойдем при теб!

Бодливците се суетяха наоколо, очевидно нечувствителни към допира на Водния огън, който все още ни оковаваше. Не можех да измисля начин да им се съпротивляваме, но когато разбрах накъде ни водят, в мен пламнаха едновременно и надежда, и страх. Залата с водовъртежа. Корнелия и Хей Лин. Дали можеха да ни помогнат? Имахме ли надежда да се освободим?

Никакъв шанс. На покрития с пясък под в пещерата двете ми приятелки вече чакаха, вързани като нас с нишки от омразния Воден огън.

— Добре ли сте? — попита Уил.

Хей Лин оброни глава.

— Опитахме се да я преборим — обясни тя. — Но… Като че не се получи. Може би тя просто е твърде силна.

— Може би, на първо място, изобщо не трябваше да припарваме до нея — натърти Корнелия. — Може би трябваше да измислим разумен план, вместо някои от нас да нахлуват там самички.

— Ти не пожела да дойдеш! — троснах се.

— Ти не искаше аз да дойда!

— Никога не съм го казвала…

— Добре, може и да не си го казала, но…

— Престанете! — прекъсна ни Уил. Изглеждаше изтощена.

— Но тя…

— Но аз…

— Вижте… просто престанете да се карате, може ли? От вас ме заболя глава.

Корнелия ме изгледа сърдито — лицето й беше пребледняло от гняв и страх. Върнах й погледа. После дори и моят гняв стихна и аз се свлякох на пода, като се опитвах да намеря начин да седна така, че да държа Водния огън далеч от кожата си. Какво ни ставаше? През цялото време се хващахме за гушите и се джафкахме като чакали… Да, понякога спорехме, а и доста често се занасяхме помежду си. Но откакто дойдохме на това място, сякаш не можехме да постигнем съгласие и за най-простите неща.

И тогава замръзнах на място, абсолютно неподвижна. Не беше само откакто бяхме дошли тук. Беше започнало тъкмо в момента, когато Сърцето се спука.

— Уил — прошепнах. Почти ме беше страх да кажа мислите си на глас. — Нека видя Сърцето за малко.

Тя вдигна уморено глава.

— За какво ти е?

— Ами… искам да проверя нещо.

— Още е счупено.

— Хмм. Само искам да го погледна. Уил, може ли?

Тя сви рамене и извади Сърцето.

— Още по-зле! Тарани, сега е още по-зле!

Така си беше. Пукнатината беше по-дълга, по-тъмна, по-грозна. Сега преминаваше през целия кристал и го разделяше на две неравни половини.

— Това сме ние — казах. — Ние сме разединени, защото Сърцето е разполовено. Затова и през цялото време се караме. Ето защо нищо не се получава толкова добре, колкото когато сме заедно.

Уил изглеждаше така, сякаш тя самата всеки миг ще се прекърши на две половини.

— Аз съм виновна — прошепна тя. — Уж трябваше да се грижа за него.

— Разбира се, че не си виновна ти — успокои я Корнелия. — Тъпото нещо просто се е строшило. И според мен Тарани си въобразява.

Гняв се надигна в мен и искаше да се излее навън, да се бие, да кълне. Никога повече не искам да те видя, рече тъничкият ми вътрешен глас. Така ли щеше да стане? Не. Не и този път. Прехапах език. Не, за нищо на света нямаше да пожелая зло на Корнелия — една от петте мои най-добри приятелки. Вместо това протегнах ръка. Бяхме твърде далеч една от друга, че да се докоснем, но тя щеше да види какво се опитвам да направя.

— Желая ти добро — изрекох тържествено, с цялото си сърце.

Тя се облещи насреща ми.

— Ти да не си съвсем превъртяла? — тросна ми се.

— Не. Замисли се. Помниш ли какво ни каза Оракулът? Желанието на една Пазителка е могъща сила. За добро или за зло. Пожелай ми добро, Корнелия. Чуй Сърцето.

— Ти си куку!

— Не, не е — намеси се изведнъж Уил. — Не го ли чувствате? Ние сме болни. Разединени сме. Но според мен Тарани е права — ние можем да се излекуваме. Ако поискаме.

— Това е кристал, за Бога. Не можеш да излекуваш кристал.

— Знаеш, че не е просто кристал, а…

— Тихо — изшътка Хей Лин. — Млъкнете! Тя идва!

Кралицата влезе в залата. По петите я следваше Халуд, метнал Питър през рамо като някаква нелепа торба. Водната кралица се усмихваше и нейната усмивка бе изострена и опасна. Около нея Водният огън се виеше и преплиташе — в косата й, около шията й, покрай ръцете й. Мрачният водовъртеж в басейна като че в присъствието й ставаше по-вихрен и студен.

— А сега — рече тя, блещукайки от сияние, — сега най-сетне ще заема мястото, което ми се полага. И ще ми го дадете вие!

Нямах представа за какво говори, но вътре в мен нещо се бе разтреперило от страх. Изглеждаше толкова могъща. Изглеждаше огромна. Сияеше от вихрещ се и извиващ се Воден огън и погледнех ли я, ме присвиваше стомахът.

— Доведете ми Повелителката на Огъня — нареди тя. Посочи към мен и по-голямата част от нишките Воден огън се стопиха и оставиха само заплашителен кръг, който се завъртя около гърлото ми. Халуд пусна Питър на пода и сграбчи ръката ми.

— Коленичи! — изсъска той.

Не исках, но се боях да не се случи нещо с Питър и с всички нас, ако не се подчиня.

Тя ме изгледа отгоре.

— За твое собствено добро — рече тя — надявам се, че много те бива в магиите. Задачата, която ще ти дам, не е за неспособните. Но ако не се справиш с нея, повече за нищо не ми трябваш — нито пък брат ти. Ясна ли съм?

Кимнах безмълвно. Тя щеше да ни убие. Или да остави това на Халуд. Той явно го искаше.

— Какво желаеш да направя? — успях да изрека.

Усмивката й грейна.

— Когато за първи път дойдох тук, нямаше нищо. Скалите, морето, аз и моята власт. Това бе всичко. Доста време ми отне, докато се науча как да привличам нещата през Стром. Как да променям неща, как да ги създавам. Всичко тук е мое. Дори и тези твари — тя посочи към бодливците и Реб — дори и те са мои. Ако не бях аз, нямаше да ги има.

— Не е вярно.

Бе много тих, ала дързък шепот, но той сепна Кралицата. Усмивката й помръкна.

— Ти говориш, твар? — възкликна тя и впери блестящите си очи в Реб. — Ти дръзваш да говориш в мое присъствие?

Но той не я гледаше. Той гледаше мен.

— Момиче на Истинския огън — продължи страхливо, но с упорита гордост, — ние не сме нейни.

— Ако не бях аз, ти още щеше да скачаш, да квакаш и да лапаш мухите!

— Ние не сме нейни — повтори тихо Реб. — Нашият народ принадлежи сам на себе си. Имаме си свой живот, свои легенди, свои мечти. Ние съградихме този град също толкова, колкото и тя. Но тя се уплаши, че ще се разбунтуваме срещу нея и затова доведе бодливците — промени ги или ги създаде, не знам кое точно, и ги насъска срещу нас. Оттогава живеем в страх. Те са силни и безжалостни, а ние сме по-слаби и по-плахи. Не е лесно на нашите люде да бъдат смели.

Кралицата гневно запрати мълния от Воден огън по Реб. Тя го удари право в разранените му гърди и го запокити към стената на пещерата. Той се свлече на пода и замря.

Бях вдигнала ръце, без изобщо да се замисля. Но въртящият се кръг около гърлото ми се стегна като примка и дълго време не можех да си поема дъх.

— По-полека, малка магьоснице — изсъска Водната кралица. — Аз съм по-силна от тебе.

Беше права. Тя беше силна. Това ли бе магьосницата, която имала съвсем слаби магически способности? Както и да го бе постигнала, сега нейните сили бяха много по-големи. Може би ако прекарам няколко века в размисли и трупане на мощ, и аз щях да съм толкова могъща. Но точно сега просто не бях.

— Щом си толкова могъща — изпъшках болезнено (примката продължаваше да стяга гърлото ми), — как така имаш нужда от мен?

Това не й хареса. За миг примката се затегна още повече и мракът заплашваше да ме залее. Когато въздухът, дишането и светлината се завърнаха, стоях на четири крака в пясъка до Питър, а някъде Уил крещеше:

— Пусни я, чудовище!

Междувременно Кралицата бе обуздала гнева си. Студената й блещукаща усмивка отново си беше на мястото.

— Има една дреболия — рече тя. — Дреболия, която не е по силите ми. Разбираш ли, аз мога да привличам тук неща през Стром. Но колкото и пъти да съм се опитвала, не съм успяла сама да се промъкна навън през него. Ето каква е твоята задача, малка магьоснице: изпрати ме обратно. Тогава ти и малките ти приятелки можете да останете тук и да се глезите и лигавите с жабите, колкото ви душа иска.

Студ скова сърцето ми. Да я изпратя обратно. Да изпратя това блещукащо могъщо чудовище обратно в света, който бе напуснала така отдавна? Светът, в който живееха майка ми и баща ми и всички, освен Питър и четирите приятелки, попаднали заедно с мен тук, в капана на тази изкривена примка от време и пространство? Не можех. Дори и да знаех как, не можех. Ала ако не го направех… какво щеше да стори тя с всички нас?

— Аз… имам нужда от приятелките си. — Опитвах се да печеля време. — Не мога да се справя сама.

— Имаш ги. Тук са.

— Не, искам да кажа… с мен. Трябва да можем да се докосваме.

Кралицата изглеждаше подозрителна, но най-накрая кимна. С бързо махване на ръка тя освободи другите от по-голямата част от оковите им и им остави само по един нашийник от Воден огън като моя.

— Как да го направим? — попитах, търсейки отчаяно някакъв отговор, някакъв начин да се измъкнем от това.

— Не можем! — прошепна трескаво Хей Лин, като се мъчеше Кралицата да не я чуе. — Не можем да позволим на това… на това извратено чудовище да се върне обратно в света.

— Ако не го направим, тя… — започна Корнелия, но Уил я прекъсна:

— Почакайте — рече. — Според мен трябва да направим, каквото тя иска.

— Уил, не говориш сериозно! — стъписах се.

— Това е единственият начин за излизане оттук. — Тя странно наблягаше на думите. — Спомняте ли си? Вярвайте на своето Сърце. Древна несправедливост може да бъде поправена.

Цитираше Оракула, осъзнах аз. И в мозъка ми просветна светлинка. Ако Уил беше права… ако можехме по някакъв начин да развъртим водовъртежа и да се свържем с останалата част от Вселената…

— Ами ако грешиш? — прошепнах. Не смеех да изрека тези думи.

Уил само ме погледна. Лицето й все още беше бледо, но откакто Сърцето се счупи, по-добре не бе изглеждала.

— Довери ми се — рече тя. — Пожелайте ми добро. Излекувайте Сърцето.

И тя го извади на дланта си.

— Какво правите? — попита Кралицата и издигна заплашително ръка. — Не опитвайте никакви пакости — само ще съжалявате!

— Не искаш ли да се върнеш? — попита невинно Уил. — Сърцето може да те върне обратно. То единствено може.

Кралицата кимна неохотно.

— Направете го тогава. Достатъчно дълго чаках.

Уил погледна всяка от нас поред.

— Сега — рече тя. — И ти, Корнелия.

Корнелия се колеба доста дълго.

— Ох, добре — съгласи се тя най-накрая. — Да опитаме. Но не обвинявайте мен, ако не се получи.

Уил протегна напред разбитото Сърце. Болеше като го погледнеш — бързо поставих ръката си върху тази на Уил и скрих недъга. Когато отново го погледнем, рекох си убедено, то ще е прекрасно, сияйно и цяло. Дланта на Хей Лин покри моята.

— А сега ти — рече Ирма на Корнелия. — Аз ще съм последна.

Дланта на Корнелия се отпусна върху тази на Хей Лин. Ирма я последва. Всички затворихме очи и си пожелахме — с цялата си душа. И аз наистина толкова исках да бъдем едно цяло. Не исках да се караме и разправяме непрекъснато. Исках всички ние да бъдем добре, исках всичко отново да бъде добре, всички ние да бъдем здрави и читави, включително Реб и Питър.

Отначало — нищо. После започна — нежна топлина, която се процеждаше от кристала в ръцете ни, — или не беше ли обратното? Пулсираща топлина като туптене на сърце — бавно и неравно отначало, а после по-силно, по-уверено. Тя преминаваше през всички нас — почти болка, и все пак — не. Вода. Огън. Въздух. Земя. Енергия. Толкова различни. Толкова близки. Толкова правилни.

Бяла светлина обля залата и потуши зеленото сияние на Водния огън. Бодливците стражи нададоха изненадан грак, а Кралицата залитна назад.

— Махнете това — изкрещя тя. — Махнете го или ще се погрижа малката Повелителка на Огъня никога повече да не види брат си!

— Ти искаше да се върнеш — рече Уил. — Желанието ти всеки миг ще се сбъдне.

Сърцето беше цяло. Виждах го и го чувствах едновременно. А Уил отново си беше Уил — силна и упорита, когато трябва.

— Сега — рече тя. — Този път ще го направим по-различно. Този път ще развалим това нещо.

Тя кимна към водовъртежа.

— Тарани, в него има огън. Вземи този огън. Ирма, в него има и вода. Ти вземаш водата. Разплетете ги. Поправете го, както трябва да бъде.

Уил казваше истината. Вътре имаше огън, тясно преплетен и размътен с вода. Гадно ми беше да го докосвам. Тръпки ме полазваха. Но само аз можех да накарам този огън да си спомни какъв трябва да е Огънят — чист, горещ и буен, не тази мъждива зелена гавра с природата…

Бавно потопих ръка в буйния водовъртеж, макар и да знаех, че ще боли. Ела — повиках аз огъня пленник. — Ела. Ще ти покажа как да гориш. Ръката ме болеше, но аз упорствах. Чувствах как Уил ми вдъхва сила, чувствах Хей Лин и Корнелия, и Ирма, заета със собствената си тежка задача.

Водовъртежът затрептя несигурно. Също и примките от Воден огън, които все още ни стягаха. Справяме се — помислих. Наистина се справяме! Малки пламъчета — Истински огън — вече ближеха ръцете ми. След Водния огън това беше все едно те докосва приятел. От страната на басейна, където стоеше Ирма, се вдигаше пара — водата бе започнала да се измъква от изкривения Стром.

— НЕ! — изкрещя вбесено Кралицата. — Не така! Халуд, спри ги!

Но огромният страж бодливец стоеше замръзнал и се взираше в огъня, струящ нагоре по ръцете ми. Най-накрая Кралицата се втурна към нас — пищеше като гларус. Изглеждаше по-различна, отбелязах. По-дребна. По-слаба. И блещукането й бе помръкнало.

Ръката на Уил се стрелна и сграбчи кралската китка.

— Сега! — извика тя. — В Стром. Всички ние!

Всички ние ли? Ами Питър? Реб?

Нямаше време за колебание. Доверете ми се, беше казала Уил. И аз й се доверих.

И от докосването на Стром болеше. Това бе отвъд болката. Бяло. Черно. Зелено. Изгарящ студ. Смразяваща топлина. Огън, тъмен, древен, огън, пленен и покварен. Вода, опорочена и извратена.

Чух гласа на Уил, тихо — сякаш бе съвсем близо.

— Не му се съпротивлявай. Само му покажи как да се освободи.

И това беше. Този Огън бе изкривен и в плен от векове. Той искаше да гори чисто. Показах му как. И светът избухна.

* * *

Цареше тишина. Под затворените ми клепачи сияеше светлина. Реех се нежно, без да докосвам нищо. Можех да остана така с векове — просто вкусвах покоя, правилността на всичко.

Тарани.

Отворих неохотно очи. Огромна зала с колони. Пространство, толкова огромно, че изглеждаше почти безкрайно. А в средата му — Оракулът. Усмихваше се.

Добре дошла. Добре си дошла!

— Благодаря — смънках, като се чудех има ли учтив начин да попита човек дали е още жив. После забелязах и останалите. Уил, Ирма, Корнелия и Хей Лин. Кралицата. И Питър — и той беше там, но все още в безсъзнание.

Кралицата вече изобщо нямаше царствен вид. И последната следа от Водния огън бе изчезнала. Вместо бляскавата си дреха тя носеше проста ленена риза, закърпена и не особено чиста. Косата й бе рядка и рошава и макар лицето й все още да не бе прорязано от бръчки, кожата й изглеждаше безжизнена и приличаше на пергамент. Но най-поразителното беше нейната мощ или по-скоро фактът, че нея вече я нямаше. Целият блясък бе изчезнал. Беше останало само… как го бе казал Оракулът? Младо момиче със слаби магически способности — не повече, отколкото всеки има.

Погледнах Уил.

— Ти знаеше ли? — попитах. — Знаеше ли, че ако я върнем в истинския свят, тя ще загуби силата си?

Уил се усмихна слабо.

— Надявах се. Доверих се на сърцето си, както ни каза Оракулът.

Добре се справихте. Наистина сте достойни Пазителки на Кандракар.

— Благодаря — казах отново и леко склоних глава. — Ъъ… сега… сега всичко ли е наред?

Плененото е освободено. Изкривеното е поправено. Магьосницата ще се изправи пред Събора, а ти можеш да се върнеш в своя свят с брат си.

Преизпълни ме облекчение. Но после отново ме загриза един малък страх.

— Ами Реб? А народът му? Ами бодливците?

Съдбата на всеки свят принадлежи на народа му.

— Но сега можеш ли да ги видиш? Могат ли хората… Мога ли пак да отида там?

Виждам ги. Светът отново е част от моя безкрай. Но във вашия свят вече няма врата към техния.

— Не може ли поне… да се сбогувам? Не знам дори дали е добре.

Ужасно зле се бе ударил в онази стена.

Много добре. Но няма да се бавиш.