Лине Кобербьол
Воден огън (7)

6
Реб

В този град много бързо можеше да ме хване морска болест. Нямаше почти нищо твърдо, или поне не онова „твърдо“, както е на сушата. Всичко се люшкаше и клатушкаше заедно с движенията ни и морското вълнение. И макар по повечето салове и мостове да имаше лампи и фенери, светлините бяха предимно в морето. Не отражения на повърхността, а долу в дълбините — трепкаха, блещукаха и от тях водата сияеше като нечий плувен басейн нощем.

Ирма се беше втренчила надолу като омагьосана.

— Дълбоко е цели километри — възкликна тя.

За километри не бях сигурна, но беше съвсем ясно, че този град е като айсберг: девет десети от него се намираше под повърхността.

Илюзията на Ирма като че действаше — май никой не ни обръщаше внимание. Около нас хората жаби се движеха в постоянен поток — някои забързано, все едно по работа, други се клатушкаха и плуваха спокойно без определена посока.

Изведнъж водата се раздвижи. Плискане и пронизителни викове и нещо, което прозвуча почти като ръмжащ смях. После рев и пак плискане и от водата, плътно следвано от чифт особено грозни влечуги, изскочи гладко, напръскано със зелено тяло и се приземи с шляпване на палубата право в краката ни. Отстъпих неволно назад, подхлъзнах се и едва не се стоварих върху жабешкото тяло пред мен.

— Ъъъъъ! — възкликна жабчето и се претърколи встрани, после скочи на крака и побърза да офейка. И почти успя, но аз го бях забавила. То се втурна да се шмугне в някакъв тесен отвор на една лодка къща, когато люспеста лапа го сграбчи за врата. Момчето жаба нададе ужасен вой, а после и тънък писък на болка, когато друго от влечугите нехайно го блъсна в стената и го приклещи до нея с покритата си с шипове ръка.

Останалите хора жаби на лодката замръзнаха на място. Последва всеобщо шляпане и само за миг тълпата просто се стопи — изпокри се в сградите и във водата, така че горкото момче жаба, не по-голямо от осемгодишно човешко дете, остана само с похитителите си. И с нас.

Най-едрото от влечугите зина и показа зъби, които биха предизвикали завист дори у крокодил. Кожата на момчето жаба побледня от маслинено до мръснобяло. После влечугото вдигна ръка за удар.

— Спри! — изкрещях.

Привличането на вниманието им може би не бе най-умното нещо на света, но как можех просто да стоя и да ги оставя да правят… каквото смятаха да правят с такава малка и безпомощна жертва!

— Пуснете го!

По-дребното влечуго все още държеше момчето приклещено до стената. Другото бавно се обърна и ме изгледа. Неволно потръпнах. Тези бледожълти очи, тази зъбата усмивка — последната ми среща с подобно нещо бе в един кошмар.

— Крадецссс — изсъска то. Вдигна лапа, за да разтвори гънките на подобната на рибарска мрежа тога, с която бе облечено, и ми показа някаква значка — приличаше на корона, златна на зелен фон. После ми обърна гръб, сякаш това обясняваше всичко, и отново вдигна ръка.

О, не, няма да направиш това — помислих. И подпалих тогата му.

За миг то просто се блещеше срещу пламъците с озадачен израз на люспестата физиономия. После ревна от ужас и ги заудря с две ръце. Можеше да скочи зад борда, но най-простото решение май не му хрумваше.

По-дребното влечуго отначало изглеждаше също толкова смаяно. После пусна момчето и се дръпна от огъня. То веднага се плъзна настрани, сграбчи ръката ми и се шмугна в отвора, към който се бе устремило преди, и ме помъкна със себе си. Бях толкова изненадана, че дори и не се опитах да се съпротивлявам. Щом то докосна решетката на отвора, тя се отдръпна встрани и влязохме вътре. Момчето жаба беше първо. После аз. След това Ирма и Уил, които в последния миг се бяха вкопчили в левия ми глезен. Падахме доста време и накрая тупнахме на дъното на някаква тръба.

Май че беше въздушна шахта. От мястото, където седяхме, тръгваха в три различни посоки други тръби — и всичките се спускаха надолу. Единственият път нагоре беше хлъзгавата тръба, по която току-що се бяхме спуснали, и изкатерването нагоре по нея изглеждаше почти невъзможна задача. Във всеки случай там горе вероятно ни чакаха две много ядосани влечуги.

— Страхотно — измърмори Ирма. — И сега как ще се измъкнем оттук? — тя изгледа сърдито момчето жаба, което клечеше на около метър от нас и ни оглеждаше, облещило смаяно очи, както ми се струваше. Но не бях съвсем сигурна — може би очите му си бяха такива, изпъкнали.

Той предпазливо се приближи, после протегна ръка и внимателно докосна моята. Ципестите му пръсти бяха мокри, разбира се, но бяха меки и гладки.

— Вие сте! — възкликна то. — Вие сте, наистина!

— Какви? Какви сме?

— Кралски хора! И ти направи Истински огън! Почакай само Кралицата да чуе за това — няма да има вече покой в Стромград, със сигурност, никакъв покой, о, не!

Кралски хора? Каквото и да искаше да каже, той съвсем ясно виждаше, че не сме местни. Обърнах се към Ирма.

— Мислех, че си се погрижила за това?

Тя изглеждаше леко засрамена.

— Така беше. Но като се развълнувах и… май съм изпуснала контрол за мъничко.

Обърнах се към момчето жаба — как беше казал, че се казва? Реб?

— За коя кралица говориш?

Да не би да бе потомка на магьосницата?

Той изглеждаше съвсем потресен.

— Коя е Кралицата? — повтори. — Коя е Кралицата? Ох, лоша работа, лоша работа. Кралските хора не познават Кралицата. Само почакайте. Само почакайте тя да чуе. О, не. Кралските хора ще се превърнат в плуващи във водата кости, о, да.

Започваше да ме нервира.

— Да не смяташ да ни издадеш? — попитах го. — Спасих ти кожата. А сега ти ще ми се отплатиш, като ме изпортиш на тая ваша Кралица, така ли?

Той нервно притисна с длан раната на гърдите си, там, където го беше ударил бодливецът.

— Реб няма да стори зло, о, не, няма да стори зло на онези, които са му помогнали. Но Кралицата все ще узнае. Кралицата всичко знае, о, да. Тя си има бодливците. Тя си има Воден огън. Тя знае, о, да! И събира Кралски хора.

Събира ги? Това… не ми прозвуча добре. Напомняше ми на внимателно съхранявани пеперуди в стъклени витрини, с разтворени крила, забодени с карфици.

— Напоследък… събрала ли е нови? — насилих се да попитам.

— Тъкмо тази сутрин. Първият тази дългодина. Прекрасна плячка, о, да. Половината град се изреди да го гледа.

Погледнах Реб объркано. Какво беше това дългодина? А Кралски празник? Ами Стром? Но едно беше кристално ясно. Тази сутрин бяха хванали нещо. И ужасно се страхувах, че е Питър.

— Къде е той? — избухнах.

Реб като че се обърка.

— Кой?

— Моят… искам да кажа, момчето от Кралските хора. Онова, което са хванали.

— В Кристалната зала, естествено. Че къде другаде да го сложат?

— Заведи ме там.

Реб се отдръпна тревожно от мен.

— О, не! — възкликна той. — Не е хубаво, хич не е хубаво, о, не. То иска да стане кости ли?

Не се досетих веднага, че има предвид мен.

— Аз съм момиче, Реб. Не съм „то“.

Последва озадачена пауза. После той учтиво повтори:

— Момиче иска да стане кости ли?

Отказах се от урока по граматика.

— Не. Но трябва да го видя. Въпреки всичко. Трябва да видя тази… плячка.

— Лоши води за плуване. Лоши води за момиче. О, да. Много опасно.

— Тарани, може би не бива да ходим там без… — започна Уил, но нямах време за възражения.

— Ако не ме заведеш там, сама ще отида — заявих на Реб. — Само ми посочи накъде да вървя.

Отново миг на озадачено мълчание. После той вдигна ръка и показа надолу. Ирма се изкиска.

— Хайде, Тарани. Давай! — окуражи ме тя.

Изгледах я ядосано и отново се обърнах към Реб.

— Това не ми е достатъчно — настоях, като се опитвах да проявявам търпение. — Трябва да ми обясниш как да стигна там.

Той разтърси яростно глава — движение, което, също както когато кимаше, включваше кажи-речи цялата горна половина на тялото му.

— Лоши води — повтори той.

— Добре тогава, щом ти не искаш да ми кажеш, просто ще попитам някого другиго.

Изгледах го ядосано. Той се нацупи. Очите му имаха тъмнозлатист цвят, с черни петънца. Всъщност бяха хубави.

— Момиче не ще да слуша — изсъска той. — Момиче стане на кости. Може би и Реб стане на кости.

Не казах нищо. Просто продължих да го гледам. Най-сетне той въздъхна тъжно и наведе глава.

— Кости — смънка. — Кости и лоши води. Но Реб знае откъде се влиза в залата. През тъмната вода. Почти скришом. Бодливците не ходят там, о, не.

— Заведи ме — казах.

Той плавно сви рамене и се отправи към отвора на една от трите тръби, които тръгваха оттук.

— Реб ще ти покаже. Момиче следва — каза той и се плъзна в тръбата.

Ирма надникна предпазливо в отвора.

— Да му се доверим ли? — прошепна тя. — Може да има награда за залавяне на Кралски хора. А и бодливецът го нарече крадец.

— Какво друго ни остава? — попитах.

— Аз го харесвам — обади се Уил. — Той е сладур.

— На теб ти харесва всичко, дето прилича на жаба! — вбеси се Ирма. Което си бе вярно — Уил има чехли с жаби, плакати с жаби, хавлии с жаби, моливи с жаби, будилник жаба и около милион плюшени жаби във всякакви форми и размери. Тя е жабохоличка.

Реб надникна отново от отвора.

— Момиче идва?

— Да — въздъхнах. — Идваме.