Робърт Чеймбърс
Улица „Четирите вятъра“ (2)

II

— Имаме късмет — отбеляза Северн, докато изправяше гръб и се протягаше — че проспахме обяда, защото за вечеря мога да ти предложа само покупки за един сребърен франк.

Котката в скута му се изви и го погледна.

— Какво ще бъде? Печено пиле със салата? Не? Може би предпочиташ телешко? Разбира се. Аз бих искал яйце и бял хляб. Сега да видим за виното? Ти искаш мляко? Добре. Аз ще се огранича с вода, право от извора. — Той посочи към кофата в чешмата.

Северн си сложи шапката и излезе. Котката го последва до вратата; когато той затвори след себе си, тя се настани на пода, където се зае да души пукнатините и да наостря уши при всяко проскърцване на старата постройка.

Долу някаква врата се отвори и затвори. Котката изчакваше със сериозно, отчасти съмняващо се изражение, пригладила уши в нервно очакване. В един момент тя рязко се надигна, размятала опашка, и се зае безшумно да обхожда ателието. Над един съд с терпентин тя кихна и побърза да се оттегли към масата, върху която се и качи. Удовлетворила любопитството си, събудено от купчина черен восък, тя се върна до вратата и се настани отново, загледана в пукнатината на прага. Измяука жално.

Северн се върна с мрачен вид, но котката го посрещна радостно и отново започна да се отрива о краката му и да побутва муцуна в дланта му. И през цялото време предеше енергично.

Той остави върху масата къс месо, увит в кафява хартия, и с помощта на джобно ножче го наряза на късове. Млякото изникна от бутилка, преди съхранявала лекарство, и отново бе налято в паничка.

Котката веднага потопи език, като продължаваше да преде.

Северн приготви яйцето си и го изяде с резен хляб, наблюдавайки как гостенката му омита месото. Когато той също се нахрани и изпи чаша вода от мивката, домакинът отново седна и я взе в скута си. Котката веднага се сви и се зае да се почиства. Северн отново заговори, като на моменти я милваше, за да подчертае думите си:

— Писано, открих къде живее стопанката ти. В действителност не е далече; мястото се намира под същия този напукан покрив, само че в северното крило, което аз смятах за необитаемо. Чистачът ми разказа това. Като никога тази вечер го заварих трезвен. Касапинът на улица „Сена“, от когото ти купих месото, те познава. А дъртият Кабан, пекарят, също ми разказа за теб, макар и с излишен сарказъм. Те двамата ми обясниха за господарката ти неща, които отказвам да повярвам. Те казаха, че тя била лекомислена и ленива. Дребният скулптор на приземния етаж, който също пазаруваше от дъртия Кабан, тази вечер разговаря с мен за първи път, макар че двамата с него винаги сме си кимвали. Той ми каза, че стопанката ти била много добра и много красива. Но той лично я бил виждал само веднъж и не знаел името й. Аз му благодарих; и сам не зная защо му благодарих тъй горещо. А Кабан каза: „На тази проклета улица вихрите довяват всички злини.“ Скулпторът го погледна объркано, а на излизане ми каза: „Убеден съм, мосю, че тя е колкото красива, толкова и добра.“

Котката бе приключила с тоалета си и безшумно скочи на пода. Там тя се доближи до вратата и изсумтя. Северн коленичи край нея и откопча жартиера. Няколко мига той го оглежда, преди да оповести:

— Върху сребърната закопчалка е изгравирано име. Името е красиво: Силвия Илван. Силвия е женско име, а Илван е името на селище. В този квартал на Париж и особено на улица „Четирите вятъра“ имената биват заменяни като сезоните. Град Илван ми е познат, защото там се срещнах лице в лице със Съдбата, която се оказа жестока към мен. Но знаеш ли, че в Илван Съдбата се наричаше Силвия?

Той отново закопча жартиера около шията й и се изправи, все още загледан в котката, настанила се пред вратата.

— Името Илван бе вълшебно за мен. То ми нашепваше за поляни и чисти реки. Името Силвия ме измъчва като миризмата на мъртви цветя.

Котката измяука.

— Добре — успокои я той. — Ще те взема. Твоята Силвия не е моята Силвия; светът е голям, Илван не е някакво никому неизвестно място. И трябва да ти кажа, че в мрака и мръсотията на бедната част на Париж, сред тъжните сенки на тази развалина, тези имена са ми приятни.

Художникът повдигна котката и навлезе в притихналия коридор, отправяйки се към стълбището. Пететажно слизане го отведе в осветения от луната двор, покрай квартирата на дребния скулптор; последва изкачване отвъд портата на северното крило — нагоре по клатещите се стълби, докато не достигна затворена врата. След дълго тропане нещо зад нея най-сетне се раздвижи; вратата се отвори и Северн прекрачи прага. Стаята бе мрачна. При влизането му котката скочи от обятията му и изчезна сред сенките. Художникът остана заслушан, но не чу нищо. Тази потискаща тишина го накара да запали клечка кибрит. Оказа се, че до него има масичка с позлатен свещник. Северн го запали и сред така подсиления блясък се огледа. Украсената полица на камината сивееше от пепелта на отдавнашни огньове. В една ниша край прозорците имаше легло, от което прекрасни завивки, меки и изящни като дантела, отчасти докосваха излъскания под. Той повдигна свещника над главата си. В краката му лежеше кърпичка, излъчваща слаба миризма на парфюм. Подир това той се обърна към прозорците. Пред тях имаше канапе, над което бяха нахвърляни копринена рокля, дантелени одежди, изящни като паяжини, дълги, смачкани ръкавици. На пода лежаха чорапи, малки заострени обувки и един жартиер от розова коприна със сребърна закопчалка. Удивен, той пристъпи напред и отмести завесите на балдахина. За момент пламъкът трепна в ръката му, преди погледът му да срещне две усмихнати очи, а блясъкът на свещта да освети коса със златист блясък.

Тя беше бледа, но не колкото него; погледът й запазваше детска невъзмутимост. А той се взираше, треперещ целия. Пламъкът отново започна да премигва.

Най-сетне той прошепна:

— Силвия, аз съм.

И отново:

— Аз съм.

Тогава, знаейки, че тя е мъртва, той целуна устните й. И през дългите часове на нощта котката остана да преде в скута му и да раздвижва лапи. Докато небето над улица „Четирите вятъра“ не просветля.