Робърт Чеймбърс
Улица „Четирите вятъра“ (1)

I

Животното поспря на прага, въпросително нащрек, готово да побегне при първа необходимост. Северн остави палитрата си и протегна ръка. Котката остана неподвижна, вперила жълти очи в него.

— Мац — тихо я привика той. — Ела. Върхът на опашката трепна колебливо.

— Ела — повтори той.

Очевидно тя намери гласа му за успокояващ, защото бавно се отпусна, все така вперила поглед в него, прибрала опашка под хлътналите си хълбоци.

Северн с усмивка се надигна от статива. Котката го наблюдаваше тихо; когато той се приближи до нея, тя премести поглед върху ръката му и проследи привеждането. Без да трепне, гостенката остана да гледа как пръстите му докосват главата й. Тогава тя измяука.

Северн отдавна бе придобил навика да разговаря с животни — предимно заради обстоятелството, че прекарваше толкова време сам. Затова той каза:

— Какво има, писано? Смутените й очи потърсиха неговите.

— Разбирам — меко продължи той. — Ще го получиш веднага.

С тихи стъпки той се отдалечи, за да пристъпи към задълженията си на домакин: изплакна купичка, изля в нея остатъка от бутилката с мляко, стояща на перваза, и отново се приведе, за да натроши кифличка в млякото.

Създанието се надигна и започна да се промъква към купата.

С дръжката на мастихина той разбърка гощавката и се отдръпна, за да остави гостенката си да се храни на спокойствие. Наблюдението му протичаше мълчаливо. На моменти чинийката потракваше върху плочките на пода — когато котката посегнеше към някой от залъците по ръба. Скоро от хляба нямаше и следа; моравият език обходи цялата повърхност на съдината, която лъсна като нова. Подир това тя приседна, невъзмутимо обърна гръб на домакина си и започна да се почиства.

— Давай — любопитно я насърчи Северн. — Имаш нужда.

Котката раздвижи едното си ухо, но не се обърна и не преустанови грижите за тоалета си. При бавното отстраняване на мръсотията Северн получи възможност да забележи, че природата бе създала гостенката му като бяла котка. На места козината липсваше, заради някаква зараза или заради белезите от сражения; опашката бе костелива, ребрата се брояха. И въпреки това усърдното почистване съумя да извади на показ качествата й. Живописецът учтиво я изчака да приключи, преди да възобнови разговора. Когато най-сетне тя затвори очи и легна, художникът меко поде:

— Разкажи ми за тревогите си, писано.

В отговор на гласа му тя започна да ръмжи, което той разпозна като опит за предене. Северн се приведе да я помилва по бузата. В отговор получи ново измяукване, което съдържаше зачатъците на въпрос.

— Определено изглеждаш много по-добре. А когато си върнеш и оперението, ще станеш прекрасна птица.

Видимо поласкана, тя се надигна и започна да се върти около краката му и да отрива глава в тях, изразявайки задоволството си. Северн отвърна с обичайната си учтивост:

— Кажи сега, какво те е довело тук, на улица „Четирите вятъра“, цели пет етажа до вратата, зад която намери приветствие? Какво те накара да не побегнеш веднага, когато аз загърбих платното си, за да срещна жълтите ти очи? И ти ли като мен си жителка на Латинския квартал? И защо носиш розов жартиер на врата си?

Котката се бе покатерила в скута му и отново мъркаше в отговор на галенето му.

— Моля да ме извиниш — продължи Северн, — ако проявявам неподобаващо любопитство, но този чудат нашийник го заслужава. Мога да видя, че закопчалката му е сребърна; виждам знака на монетния двор, изискван от закона на Републиката. Кажи сега; защо този жартиер от розова коприна, тъй деликатно бродиран, стои около изгладнялата ти шия? Недискретност ли проявявам, когато питам дали неговата притежателка е и твоя стопанка? Дали тя е някаква възрастна дама, която пази мили спомени от младостта си и се развеселява, като те краси по такъв начин? Обиколката на жартиера загатва това, защото твоята шия е тънка, а жартиерът не ти убива. Но пък от друга страна забелязвам — аз забелязвам много неща — че жартиерът може да се разширява. Тези дупчици със сребърни обкови са доказателство за това. Те са пет на брой. Сега виждам, че петата дупка е захабена, изглежда, езичето на закопчалката е стояло често там. Това загатва добре налята форма.

Котката доволно раздвижи лапички. Навън улицата беше притихнала.

Северн продължи да разсъждава гласно:

— Защо й е било на стопанката ти да те украсява с предмет, тъй важен за нейния тоалет? Поне важен през по-голямата част от времето… Защо тя е обвила врата ти с този предмет от сребро и коприна? Дали е било някакъв моментен каприз: когато ти, преди да изгубиш пълнотата си, жизнерадостно си влязла в спалнята й, за да й пожелаеш добро утро. Разбира се. И тя се е надигнала сред възглавниците, сплела коси, а ти си скочила връз леглото, мъркайки: Добро утро, милейди. Много лесно е да се разбере. — Той се прозина и отпусна глава на облегалката. Котката продължаваше да преде и мачкаше с прибраните си нокти коляното му.

— Да ти разкажа ли за нея, писано? Тя, господарката ти, е много красива — сънено промълви той. — Косата й се стеле в светлокафяво. Бих могъл да я нарисувам, но не на платното, защото се нуждая от цветове, нюанси и оттенъци далеч по-великолепни и от палитрата на дъга. Бих могъл да я нарисувам само докато сънувам, защото само в сънищата човек може да открие подобни цветове. За очите й трябва да имам небесен лазур — синьото на небе, недокоснато от облак. Само в сънищата се среща такова небе. За устните бих използвал рози от градините на сънищата, а за челото — белота от планинските лавини, които се издигат до луната, много по-високо от нашата луна. Кристалните луни на съня. Твоята господарка. Тя е много красива.

Думите утихнаха върху устните му, клепачите му се отпуснаха.

Котката също заспа, обърнала глава към хълбока си, отпуснала лапи.