Петър Стъпов
Гости от Мион (18)

Тревогите на Фадеев

Нишката беше скъсана. Сега накъде?

Фадеев седеше до бюрото си със сбърчени вежди. За трети път той четеше показанията, напечатани и подредени в зелена папка. Нищо особено. Нищо, за което можеш да се заловиш… Безнадежден случай! И все пак трябваше да се направи крачка. Да се разкъса този мрак и да се улови някакъв лъч, който да поведе следствието по верни следи.

Но как?

Телефонът иззвъня, Фадеев вдигна слушалката и сухо каза:

— Фадеев. Слушам!

— Началникът? — попита един възбуден глас.

— Да, какво има?

— Аз съм Спиридонов, радист при радио „Космоград“ за далечни връзки. Слушайте, току-що говорих с инженер Скрибин!

Веждите на Фадеев трепнаха. С нищо друго той не прояви изненадата си, а с обикновен глас попита:

— Къде е той?

— Обажда се от Марс!

Това беше съвсем неочаквано. Новината този път смая Фадеев. Но той се намръщи и кратко каза:

— Слушайте, вие наистина ли сте от радио „Космоград“?

— Да, моля! Разбирам ви — каза бързо Спиридонов. — И за мен това беше гръм от ясно небе. Сега ще затворя, наберете номера на радио „Космоград“, искайте Спиридонов. Чакам!

Връзката беше прекъсната. Фадеев помисли за миг и набра номера на радиото. Телефонистката го свърза със Спиридонов.

— Аз съм — каза той. — Потвърждавам, говорих със Скрибин от планетата Марс. Той е жив! Жив! — повтори бързо и задъхано Спиридонов. — Жива е и дъщеря му. Той говори и с Александър Павлович, с главния директор на подземния завод, аз ги свързах… — Буйният поток от думи пресекна. Гласът на Спиридонов притихна, после той продължи неуверено: — Всеки случай и аз съм много изненадан, другарю Фадеев, и в мене има едно съмнение… да не би това да е мистификация?

— Едва ли, драги — каза Фадеев. Ушите му шумяха. Той тържествуваше. Но беше свикнал да не издава чувствата си и със същия спокоен глас добави: — Благодаря ви. Ще мина след десет минути да ми разкажете подробно всичко.

В колата Фадеев мислеше за онова, което се случи след изчезването на Скрибин и дъщеря му…

Престъплението беше извършено много умело и тънко обмислено. Фадеев беше хванал нишките, но те го доведоха до безизходен финал. И той беше се отчаял…

Всичко започна от деня, когато край морето, чиито вълни бяха погълнали колата на Скрибин, се събраха офицери — криминалисти и от Държавна сигурност. Под стоманеното въже, опънато от рамото на плаващия кран, висеше разбитият автомобил. Върху камъните край брега лежеше тялото на Николаев, шофьора на Скрибин. Лекарят внимателно го изследваше, а Фадеев стоеше до него и наблюдаваше.

— Да, да, удавен! — каза лекарят, като разглеждаше с лупа ръцете на шофьора. — Но тези следи тук… хм!

Той изследва още известно време ръцете, после вдигна глава.

— Следи от въже. Ето, вижте! Кожата на китките е ожулена, има синини. Какво се е случило? — говореше лекарят и внимателно обследваше белезите. — Борба ли е имало? Що ли? Може би ще узнаем нещо, като намерим труповете на инженера и момичето!

Леководолази изследваха всеки камък на морското дъно в означения район. Всички водорасли бяха внимателно претърсени. Мощните прожектори на един усъвършенствуван батискаф огледаха внимателно целия залив. Не намериха труповете. Какво значеше това? Изядени от акули? Но акули тук нямаше. Притиснати между скалите? Всеки камък беше изследван внимателно. Отвлечени навътре в морето? Добре, ще чакат ден-два и морето непременно ще изхвърли удавените…

Минаха три дни.

Тогава от криминалния отдел съобщиха на Фадеев, че един мотоциклет е открит в храстите по пътя между вилата на Скрибин и града.

— Кога го намерихте? — попита Фадеев.

— Днес е петък… да, в сряда — отговори офицерът.

Фадеев ядосано изруга:

— И не обадихте досега, дявол да го вземе!

— Предполагахме, че това е криминален случай… някаква кражба. Обаче сега си мисля, че тази работа може би има някаква връзка със случая инженер Скрибин!

— Загрявате със закъснение, драги — подигра го Фадеев. — Но както и да е. Въпросът трябва незабавно да се изясни! Идвам!

Мотоциклетът беше докаран в двора на криминалната милиция. Мощна машина, с изящни форми, боядисана в масленозелен цвят. Никакви следи от насилие.

— Номерът фалшив ли е? — попита Фадеев. Младият самонадеян офицер, с когото разглеждаха машината, се изчерви.

— Не зная — призна си той. — Мотоциклетът стои в двора и чакаме да го потърси някой. Можем веднага да проверим!

— Защо стоите още? — ядоса се за втори път Фадеев.

Установи се, че мотоциклетът е на авто-мото клуба. Оттам казаха, че действително едно лице взело машината под наем и предплатило за цяла седмица. Лицето се оказа Вили Браун, цигулар в ресторант „Веселите бекаси“. Фадеев изфуча с автомобила и спирачките му изскърцаха пред ресторанта. Управителят незабавно прие Фадеев в кабинета си.

— Искам да видя веднага вашия музикант Вили Браун — каза Фадеев.

— Той си взе отпуска за цял месец, другарю — отвърна учтиво директорът.

— А къде живее?

С адреса в джоба, придружен от помощника си Костов, Фадеев натисна звънчевия бутон, под който беше написано името на музиканта. Никой не се обади. Чукаха доста време, звъниха, най-после попитаха съседите. Не бяха виждали Браун от четири-пет дни. Фадеев отиде в управлението и нареди да направят справка дали този Вили Браун е имал някакви връзки със Скрибин или Ана. Резултатът беше отчайващ за следствието: никакви връзки. Кой е този музикант? Донесенията пристигаха едно след друго: скромен и тих човек, избягва познанства, болен е и това го прави може би саможив; не дружи почти с никого…

Фадеев нервно пушеше цигара след цигара, гледаше през прозореца синия гребен на планината и се мръщеше. Нишката пак се прекъсна.

Тогава се появи рибарят.

Той дойде един следобед — изпечен и здрав мъж, с широкопола шапка и гумени ботуши, в които бяха пъхнати крачолите на панталоните му. Имаше сухо, обветрено лице, а с едрите си зъби беше захапал черна лула. Рибарят започна своя разказ за една безсънна нощ, когато болен зъб не му давал мира. Излязъл от колибата да се поразтъпче и да потърси успокоение на хладина край морето. Това било през една тъмна нощ, няколко дни преди катастрофата с инженера и момичето. За тази катастрофа научил от вестниците. Труповете им не били намерени и някои вестници загатвали, че може би има престъпление. Тогава рибарят се досетил за черната кола.

— Каква кола? — живо се надигна от стола си Фадеев.

— Не зная… Бях минал по пясъка край брега, а като се прибирах към бараката си, недалеч от Самотната гейша видях колата. Нямаше я преди. Как беше дошла, когато не я забелязах по пътя, където крачех преди малко? Това ме учуди, но махнах с ръка. Може би не бях я забелязал. Скрих се зад скалите, а колата тръгна към града. Хора не видях. Беше голяма черна кола, много голяма, такива почти няма в нашия град.

Фадеев нареди на помощниците си да търсят. Проверени бяха стотици черни автомобили. Собствениците им се оказаха почтени хора. Случайно Костов беше разговарял с един продавач от гастронома и той разказа, че видял необикновена черна кола — продълговата, каросерията й заоблена като лодка. Видял я два пъти на улицата пред гастронома.

Установиха, че на пресечката живее Браун. Нишките пак се свързаха. Фадеев нареди да проверят какви пътници са гостували в хотелите през тези дни. Доставиха му дълъг списък. Една част от тези хора все още бяха в града, други заминали.

— Узнайте кои са дошли и отпътували с черни автомобили! — заповяда Фадеев.

Двама пътници притежаваха черни коли. Едната беше „Волга“, а другата — „Вартбург“.

— Задънена улица! — каза Фадеев.

Той видя изход от тази улица. И пак отиде в квартирата на Браун. Пак обезпокои съседите, но този път не разпитваше за музиканта. Интересуваше се дали не са го виждали с някакъв непознат човек. Не бяха го виждали…

— Тая работа ще ми скъси дните! — въздъхна Фадеев през нощта, когато напразно се опитваше да заспи. Ала заранта телефонът му иззвъня. Непознат глас му каза, че живее до апартамента на Браун. Снощи, като разговаряли за Браун и за неговото изчезване, майка му, стара жена, която обичала да прекарва времето си до прозореца и да плете, на два пъти видяла Браун да излиза от къщи. С него вървял непознат млад човек, много елегантен. Двамата сядали в една черна кола и заминавали…

И толкова. Никой не знаеше повече за този тайнствен млад човек, който бе посещавал квартирата на Браун в дните, преди той да изчезне. Фадеев нищо не можа да измисли, за да хване пак нишката на загадката. След обед двамата с Костов се качиха на служебната кола и тръгнаха по панорамния път към морето. Спираха пред всяка вила и питаха обитателите й дали в утрото на катастрофата не са забелязали черна кола да пътува към морето. Един прегърбен градинар заклати острата си брадичка и каза, че е видял, но не една кола, а две. Едната сива. След нея по панорамния път пътувала голяма черна кола. Но кога е било това? Не помни. Може би в деня на катастрофата…

— Благодаря ви — каза Фадеев и неочаквано си спомни една подробност. Той сам се изруга. Та трябваше да се сети веднага!

— Костов! — каза той. — Помниш ли деня, когато отидохме на мястото на катастрофата?

— Да, Фадеев! Защо?

— Слушай! Водолазите тъкмо влизаха в морето и на шосето спря лека кола. Един „Москвич“ с момък и девойка, помниш ли?

— Да. Те попитаха какво се е случило. Виненочервена кола, помня! — каза бързо Костов. — Заговорихме и узнах, че момъкът работи в съседния град П. като инженер по напояването, а тя била лаборантка в нашия подземен завод. Помня още, че момичето беше русо, хубаво момиче, със сини очи, поглеждаше часовника си и казваше, че ще закъснее за работа…

— Достатъчно. Днес много съм доволен от тебе — засмя се Фадеев. — Ела с мене!

Двамата пристигнаха в завода след двадесет минути и помолиха началника на цеха да събере всички лаборантки. Дойдоха двайсетина момичета с неспокойни, питащи погледи.

— Една справка, другарки — каза Фадеев, като се усмихваше. — Много е важно да узнаем коя беше младата жена, която заранта на 27 юли, в деня на катастрофата със Скрибин и дъщеря му, е пътувала с младеж, инженер от град П., по панорамното шосе за Космоград. Необходима ни е важна справка — повтори той. — Колата им е спряла, за да погледат как водолазите се опитват да извадят катастрофиралия автомобил.

Пълно мълчание. Секунда, две, три… Едно момиче с уплашени сини очи стана от стола и каза:

— Аз бях. Моят годеник ме доведе с колата тук.

— Благодаря ви. Другите са свободни.

Когато останаха сами, Фадеев покани момичето да седне, усмихна му се отново, за да разсее неговата уплаха и недоумение, и попита:

— Спомнете си добре. Преди да спрете на мястото, където е станало нещастието, срещнахте ли голяма черна кола?

Девойката помисли.

Не! — каза тя без колебание.

— Сигурна ли сте?

— Помня, беше прелестно утро. Морето бе много тихо, а пътят пуст. С Коля говорихме тъкмо за това. Аз бързах да не закъснея за работа. Той се смееше и казваше, че има време, моята смяна започва в единадесет часа. Да, така беше!

— Хм! — каза Фадеев. — Това е много важно за нас! Бих желал тези ваши думи да потвърди и годеникът ви. Ще уредя днес да ви освободят от работа. Желаете ли да заминем за П.?

— О, да!

След час една кола ги откара в П. Младият инженер без колебание потвърди показанията на годеницата си — никаква кола не бяха срещнали.

Фадеев се ръкува с момъка, извини се, каза, че с много благодарен за сведенията и отведе момичето обратно в завода. После отиде в кабинета си, повика Костов и твърдо каза:

— Съвсем съм сигурен, че катастрофата е монтирана! Скрибин и Ана са отвлечени.

— Как е станало това? — попита Костов.

— С всъдеход. Сега трябва да узнаем къде са!

Но тук прекъсваха всички нишки.

Два пъти Фадеев ходи сам на мястото на катастрофата, седя по цял час на един бял крайпътен камък, взира се в морето, като че ли очакваше оттам да се появи черният всъдеход. Морето спокойно изпращаше тихите си вълни към брега. Летяха чайки, той ги наблюдаваше със завист и си мислеше: „Ех, ако те умееха да мислят и да говорят! Може би някоя от тях е видяла какво се е случило тук!“

Следите довеждаха до Браун и до непознатия пътник. Кои бяха всъщност тези хора? Това трябваше да се установи. Фадеев започна издирванията си от ресторант „Веселите бекаси“. Подробно и внимателно още веднъж разпита оркестранти, келнери и прислужнички за живота, навиците, срещите и поведението на Браун…

Нямаше нищо, което да насочи следствието по сигурни следи. Случаят беше много сложен, много неясен. За повече от седмица Фадеев изгуби настроението си. Виждаха го все замислен, а с другарите си се държеше нервно и отчуждено. Тъкмо тогава дойде съобщението на Спиридонов…

Сега, като пътуваше за радиостанцията, Фадеев си отдъхна. Зарадва се, но разкритието, че Скрибин и Ана са живи, не го изненада. Той пристигна в зданието, където се помещаваха службите на радиопредавателя. Спиридонов му разказа дума по дума странния си разговор със Скрибин и Ана.

— Хм! След петнадесет часа! — каза нетърпеливо Фадеев. — А не може ли да се свържем още сега с Марс?

Спиридонов дълго търси на вълните, на които бяха се обадили от Планетата, но не успя да се свърже. Марс мълчеше. Пот изби по челото на радиста. Да не би пък наистина да са се пошегували? И той разкара напразно човека…

— Вижте какво, може би това е била някаква лоша шега — за трети път повтори Спиридонов.

— Не вярвам! — отвърна Фадеев.

Радистът вдигна рамене. Откъде тази увереност? Може би тези приятели от Държавна сигурност имаха и други сведения?

— В колко часа казахте, че ще се обадят от Марс? Спиридонов погледна часовника си по навик.

— Утре към седем часа сутринта.

— Добре, ще бъда навреме тук. А сега искам да посетя и Александър Павлович!