Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 1глас)

Информация

Сканиране
pechkov(2022)
Корекция и форматиране
Epsilon(2023)

Издание:

Автор: Петър Стъпов

Заглавие: Гости от Мион

Издание: първо (не е указано)

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1965

Тип: роман

Националност: българска (не е указано)

Печатница: Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Редактор: Лиляна Илиева

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Александър Димитров

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Йорданка Киркова; Малина Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14306

История

  1. —Добавяне

Нощният посетител

Проклета тъмнина!

И черна бездна, зинала под краката му. Браун изпитваше неприятното чувство, че ако пристъпи, ще полети в неизвестността. Вълните плискаха с монотонно и тежко бучене. Белите им гребени понякога облизваха скалата, на която той седеше, и тогава солени капки докосваха лицето и устните му. Бе мрачно и пусто. Облаци закриваха звездите. Само далеч вдясно мигаха светлините на големия пристанищен град. Оттам Браун дойде преди час. Отначало крачеше бързо и безшумно по асфалтираното шосе, после се отби по една криволичеща пътека край брега и се притаи под „Самотната гейша“. Така му бяха заповядали по радиото.

Самотната гейша напомняше по форма приведена, коленичила жена, облечена в пеньоар. Очертанията й почти се сливаха с мрака, но Браун знаеше скалата отдавна. През последните дни той два пъти беше идвал, за да проучи и запомни мястото…

Сега слушаше глухия тътнеж на морето и чакаше…

Ако не бяха му забранили, с удоволствие би смукнал глътка лютив цигарен дим. По дяволите! Ония господа се залавят за такива подробности! Но в душата си Браун намираше, че те са прави. Слабото огънче на цигарата можеше да привлече граничния пост, някой рибар или случаен минувач. Ония бяха хитри, дявол да ги вземе! Те не му казаха откъде ще дойде човекът. И защо трябваше да го чака именно на този пуст морски бряг, в тази нощ — тъмна и неприятна?

Браун погледна светещия циферблат на ръчния си часовник. Дванадесет часът и една минута. Беше време непознатият да се появи. Как ще дойде той? С кола? Пеш? Лодка? Безшумен хеликоптер?

Браун вдигна глава.

Облаците се бяха разкъсали. Между тях надничаха звезди. Изгря и луната — голяма и червена като кръв. Черната завеса на небесния купол се топеше и откриваше все по-голям брой далечни светлинки. Мракът се поразсея. Браун се взря в люлеещата се повърхност на морето, по което светваха и угасваха светлинки. Сред тях той видя някакъв предмет, който изплува от дълбините на морето и тръгна към брега. Лодка? Не беше лодка. „Риба е — каза си Браун. — Акула може би, ако тук се въдят акули! Каква широка и грамадна! Като кит!“

Тъмното петно се очерта по-ясно — беше лъскаво, приличаше на ковчег, който се надигаше все по-високо от морето и приближаваше към пясъчния бряг. Плъзна се по сушата и спря безшумно.

Един силует като стърчаща към небето огромна пура израсна от странния продълговат предмет, който имаше размери на голям автомобил, само че беше по-тесен и като че ли малко заоблен. Силуетът се движеше. Беше човек. Браун си отдъхна. Сигурно идеше оня, когото очакваше. Предполагаше, че той ще се появи откъм сушата, по водата, от въздуха, но не и от дълбините на морето. „Всъщност така трябва да бъде — помисли си Браун. — Тъкмо от морето, защото е по-безопасно… За всеки случай внимание!“

Браун се притисна по-плътно до скалата. Не шаваше, дори, че дишаше. Беше уверен, че тялото му се слива напълно с мрака. И все пак човекът вървеше право към него. Спря се на няколко крачки и с висок шепот попита:

— Ало, другарю, имате ли огън? Тази моя проклета запалка не работи. Загубих едно винтче и от два часа не мога да запаля.

Напрежението на Браун спадна. Пое си дълбоко дъх, стана му топло и приятно.

— Кибрит нямам — каза той, — но случайно притежавам винтче.

Той извади от джоба на панталона си малък портфейл от кожа. Потърси с пръсти в тъмнината, подаде на човека от морето бяла сгъната хартийка и добави:

— Там има винтче. Опитайте!

Дотук всичко вървеше тъкмо тъй, както му бяха наредили по радиото. Винтчето му даде един агент преди месец, когато го посети. Той му каза, че човекът ще пристигне първия неделен ден на юни около дванадесет часа през нощта при „Самотната гейша“, ще му поиска огън, защото запалката му била повредена — изгубил някакво винтче.

И ето, винтчето вече беше в ръцете на непознатия. Той каза:

— Благодаря ви, но тук е тъмно, елате в моята кола. Там ще нагласим запалката и с удоволствие ще изпушим по една цигара.

Браун вече имаше доверие в човека, затова покорно тръгна към странния предмет, появил се от морето. Човекът натисна някакво бутонче. Отвори се врата. Той влезе. Браун се понаведе и седна на седалището до не го. Вратата се затвори. Чак сега светна. Браун видя вътрешността на луксозна кабина с две седалки. Отпред беше монтирано табло с разни уреди за управление.

Без да продума, човекът пъхна винтчето на мястото му. Беше около тридесет и пет годишен мъж, гладко избръснат, със сини студени очи, хубаво лице — волево и приятно. Облеклото му беше спортно, на кафяви квадрати.

— Прекрасно! — усмихна се непознатият и Браун помисли, че добре са го избрали, защото усмивката му беше много сърдечна и покоряваща. Тъкмо такъв привлекателен човек трябваше да се залови за опасната работа. — Сега ще запалим!

Щрак! Появи се пламъче. В същия миг капачето отдолу се отвори и в коленете на човека падна мъничка хартийка, навита на руло. Той я вдигна спокойно, разгъна я и я подаде на Браун. След това извади от джоба си малка лупа и добави:

— Четете!

Въоръжен с лупата, Браун се понаведе и прочете: „Приносящият е секретният сътрудник, когото изпращаме със специална мисия. Подчинявайте му се безусловно. Всички средства, които той предложи, са допустими. А-1“.

Браун вдигна глава. Непознатият го наблюдаваше втренчено. Сега погледът му беше станал друг — строг, властен, студен. Браун почувствува неприятни тръпки.

— Мисля, че всичко е ясно — каза човекът с глас, който не търпеше възражение.

— Да! — отвърна бързо Браун. — На вашите услуги, мистър…

Той замълча и погледна въпросително човека. Непознатият кратко отвърна:

— Вега. Така ще ме наричате. Но изобщо по-добре е да не споменавате никакви имена. Впрочем за всичко ще говорим после. Къде ще отидем сега?

— Не зная — вдигна Браун рамене. — Бе ми наредено да се свържа с вас. Нищо не казаха за квартира.

— Те са пропуснали, а трябваше да предвидите. Преди години идвах тук на екскурзия, но връзки с местни хора нямам. Доколкото съм осведомен, вие имате самостоятелен апартамент?

— Да!

— Изглежда, че ще се наложи да ме приютите там за няколко дни. Ние трябва бързо и срочно да свършим работата си. Съгласен ли сте?

— Добре — каза Браун.

— Тогава към града!

Вега завъртя някакво ключе. Чу се леко бръмчене. Той натисна бутон. Над главата му щракна и Браун неволно погледна към тавана на кабината, тапицирана с небесносин плат. Тогава почувствува, че се издигат нагоре. Над тях бръмчеше и свистеше нещо, а кабината леко и плавно летеше.

— Но… — обади се Браун — мислех, че това е подводна лодка!

— Да, и подводна лодка, и самолет — отвърна Вега и пак се засмя с подкупваща усмивка. — Не се бойте. Машината е съвършен всъдеход. Плува под водата, над водата, лети във въздуха, а при нужда се движи като автомобил.

Браун долепи челото си до прозорчето. Беше тъмно. Отгоре висяха студени и далечни звезди. Но Вега и тях не поглеждаше. Стоеше спокоен на креслото и като че ли дремеше.

— Летим без светлини — каза обезпокоен Браун. — Ами ако се сблъскаме със самолет или хеликоптер?

Вега снизходително се усмихна.

— Не се безпокойте, драги — каза той. — Погледнете този екран.

В един квадрат потрепваше чиста зелена светлина. Вега добави:

— Тук наблюдавам всичко в радиус от десет километра. При това управлението е автоматично. Всъдеходът сам се отклонява колкото трябва, ако срещу него се насочи каквото и да е твърдо тяло. Аз държа никой да не го забележи, затова не запалих светлините.

През прозорчето Браун наблюдаваше други светлини — бели и жълти, червени, зелени, сини. Цели редици от светлини. Някои от тях светваха и угасваха. Яркочервените звезди се появиха високо по тъмното кадифе на небето.

— Наближаваме Космоград — каза Браун.

Вега натисна синьо бутонче. На екрана затрептя очертанието на гора. Сред нея се източи прав асфалтен път, който я разделяше на две половини. Зад гората се виждаха къщи, жилищни постройки, вили, а по-нататък зданията бяха повече, като гроздове, налепени край улиците и обградени с паркове.

— Това шосе ще ни отведе ли във вашия дом? — попита Вега.

Браун кимна с глава.

— Много добре — успокоен каза Вега и посегна към един бял лост с металическа топка на края.

Хеликоптерът започна плавно да се спуща. Предметите и дърветата се приближаваха, растяха все по-едри. Апаратът докосна платното на асфалта. Тогава Вега натисна друг бутон, завъртя колело и хеликоптерът с едва доловимо свистене се понесе по шосето.

— Зная какво мислите — каза Вега и пак се усмихна. — Отвън моят апарат изглежда груб с тези перки, нали? Но се лъжете, приятелю Браун. Перките са прибрани под един лъскав покрив, който чудесно оформя моя апарат. Колелетата се скриват при необходимост. Ето вижте!

Той натисна бутончето до екрана и на него се появи дълга елегантна лимузина. Тя нямаше перки. Приличаше на всички други автомобили, само че беше малко по-обемиста, а продълговатото й тяло напомняше риба. Екранчето угасна, после пак се очерта асфалтовият път с дървета, с храсти и вили, които кокетно надничаха зад гъстата зеленина. Инфрачервените лъчи ги виждаха и ги отразяваха на екрана така, като че ли беше светъл ден.

Неусетно колата засвистя по улиците на Космоград.

Преди години тук бе хълмиста земя с богата растителност и живописен морски бряг, недалеч от който изпъваше мощни рамене планината. Всяка утрин слънцето позлатяваше нейните снежни върхове, които сипеха светлини като от брилянти. Затова жителите на града я наричаха Искрящите брилянти.

Космоград бе селище на изобретатели, физици, астрономи, космонавти, техници, летци, строители… Ново селище с много научни институти, които изследваха космоса; с огромни заводи за ракети, самолети и съоръжения за тях, както и лаборатории, в които химици и лаборанти постоянно правеха опити да подобрят новите химически горива. Тук бяха събрани учени и инженери от СССР, България, Полша, Чехословакия, Германската демократична република, Унгария, Румъния, от някои азиатски и латиноамерикански страни. Социалистическите държави се бяха сплотили в мощна общност на Обединените социалистически републики и този град беше един интересен конгломерат от най-различни националности. Но хората там бяха обединени от общи стремежи, от общи идеали. Това беше слънчев град-градина, разположен сред паркове, езерца и гори. Град с бели вили и леки изящни жилищни блокове, които напомняха лебеди над свежата зеленина. По улиците нямаше лампи и все пак в този час беше много светло, по-светло от най-ярката лунна нощ. Светлината струеше мека и приятна от фасадите на къщите, обградени с дървета, храсти и лехи от цветя…

— Там живея — каза Браун, като посочи един жилищен блок с тъмни прозорци. — Но къде ще гарираме колата?

— Не пред вашия апартамент, разбира се — отвърна Вега. — Ще я оставим на съседната уличка. Както виждам, по улиците са гарирани много коли.

Браун неспокойно забеляза:

— Тя ще прави впечатление. Вие нямате номер на колата си.

Вега го потупа по рамото.

— Не се безпокойте, всичко е предвидено. Моята кола има същите знаци, както местните коли. Но време е да спрем, нали?

 

 

— И така, докладвайте! — заповяда Вега, като кръстоса крак върху крак.

Той седеше удобно и небрежно върху креслото. Всмукваше от цигарата, вдъхваше дима, после бавно с полуотворени устни го издухваше. Синкавият дим се виеше на кълба и леко замъгляваше хола. Браун пушеше нервно и мрачно. Безпокоеше го промяната, която настана с Вега още като влязоха в апартамента. Лицето на госта сега изглеждаше студено и строго, а тонът му беше рязък.

— Какво да докладвам? — каза Браун. — Съобщих, че през последните месеци не съм получавал пари!

Вега презрително сви устни. Бръкна във вътрешния джоб на палтото си, извади пачка банкноти и ги постави на масичката.

— Благодаря — промърмори Браун. — Знаете, че имам нужда от тях… за моето лекуване, трябва да се храня с изключително силна храна. Пък и да поживея… искам! Аз нямам време, мистър…

Гласът му потрепери. Той не обичаше да говори, дори да мисли за коварната си болест, но трябваше да обясни защо прави най-напред въпрос за пари.

— Зная — каза Вега, като не отмести проницателния си поглед от Браун. — Докладвайте всичко!

Браун вдигна рамене.

— Какво има да се докладва? Аз съобщих по радиото за онова, което узнах.

— Само това? — повиши тон гостът. — Но то е все едно нищо!

Браун се страхуваше от този човек и в същото време се възхищаваше на неговото спокойствие и хладина. Беше така естествен, като че ли разговаряха за вкуса на сладолед, а не за опасни действия, които можеха да им струват живота.

— Вие нямате представа колко странен и скрит е този инженер Иван Скрибин — каза Браун. — Не зная дали това е в характера му, или пък обстоятелствата, службата и работата са го направили такъв. Той не дружи с никого. Абсолютно с никого. Само един път в продължение на година го видях в града с дъщеря му, и то в автомобил… Не посещава ресторанти, кино, театър, не участвува и в тържества. Що за живот води? Не зная! Понякога се питам дали не излиза предрешен, дегизиран, маскиран! Дявол го знае. Странен човек, тежък характер! Нито веднъж не е идвал в ресторанта „Веселите бекаси“, където аз свиря в оркестъра всяка вечер.

Вега слушаше и наблюдаваше колелцата дим, които се откъсваха от върха на цигарата му. Те се издуваха, разтягаха се и неусетно се разтапяха във въздуха.

— Хм! — каза той. — Все пак пропиляхме цяла година. И Стареца има основание да се сърди!

Преди две седмици Стареца лично позвъня по телефона на Вега.

— Драги мой — каза той, когато Вега се обади в слушалката. — Имам нужда от вашата помощ.

Вега беше сам в кабинета си, но по навик се поклони и раболепно каза:

— На вашите услуги, сър!

— Елате точно след един час при мене.

Думата на Стареца беше закон. Законът можеш да нарушиш и да се измъкнеш с помощта на някой ловък и хитър адвокат от редица неприятни параграфи. Заповедите на Стареца никой не можеше да отмени. Той беше всемогъщ. Неговото име не се споменаваше във вестниците, по радиото и по телевизията като политическо лице, стопански деятел, бизнесмен и крупен банкер. Други бяха на сцената. Той стоеше зад кулисите, но управляваше като всевластен режисьор. Не се знаеше точно какви богатства притежаваше. Това бяха във всеки случай една мрежа от банки, заводи и могъщи компании за експлоатация на земни богатства, както и модерни предприятия, свързани с производство на атомна енергия. От Стареца трепереха много високопоставени лица. Политици му се кланяха и се стремяха да заслужат приятелството му, за да властвуват. Той не беше президент на Съединените държави на Западното полукълбо, но силата и влиянието му бяха като на президента.

Вега пристигна в дирекцията точно след час. Тя заемаше един изолиран небостъргач, построен сред зелен парк. Фонтани пръскаха водни струи, които преплитаха на слънцето прозрачните си дъги от разноцветни светлини. Вега се изкачи с асансьора на осемнадесетия етаж. Лакеят му се поклони, като стигна до вратата, а две здрави момчета, около тридесетгодишни, които неотстъпно вървяха подир Стареца, му махнаха приятелски с ръце. Лакеят въведе младежа в просторен кабинет. Там беше тихо, полутъмно и само на бюрото светеше работна лампа със зелен абажур, който напомняше лилия. Старецът обичаше тишината, обичаше и полумрака, защото може би в такава изолирана и откъсната от света обстановка беше в състояние да мисли най-добре и да крои своите планове. Сега той — едно невзрачно сухо старче — седеше зад огромно махагоново бюро. Полумракът омекотяваше чертите на лицето му и бръчките не контрастираха така ярко, а голата му глава не блестеше като полирано кълбо.

— Приближете се, драги мой — каза Стареца, като посочи едно кресло.

Младият мъж почтително седна. Стоеше пред могъщия човек, който притежаваше милиарди. Неговата сила беше по-мощна от силата на една армия, защото дори и армията зависеше от него.

— Чуйте, драги мой — поде Стареца, като гледаше втренчено Вега с малките си очи. Той го наричаше винаги „драги мой“, за да подчертае може би разположението си към него. — Оня тип, който имаше за задача да ни достави плановете на инженер Скрибин, докъде докара работата?

— Още няма нищо — отвърна кратко Вега.

Той знаеше с каква работа беше натоварен всеки агент на Стареца дори в най-отдалечения и незначителен остров. Вега беше инженер при неговите заводи за „производство на всякакви атомни съоръжения за мирни и други цели“, но скоро се появи като сръчен и находчив откривател на негодувание между служители и работници. Дебнеше със злорадство колегите си и с голямо удоволствие разкриваше всички техни лични и служебни тайни. Докладваха на Стареца за полезните способности на Вега. Старецът пожела да го осведомяват как се развива младият инженер и скоро се увери, че той ще бъде много по-полезен, ако мине в тайната служба. Така Вега — истинското му име беше Арчибал Картър — бе зачислен като един от ръководните агенти на тайната служба.

— Нищо, нищо! — повтори с презрение Стареца. Набръчканото му изсушено лице се сви още повече и стана зло и грозно. — А в Космоград комунистическите заводи за изкуствени спътници построиха планета, населиха там и хора. Този инженер Скрибин осъществява по-дръзки планове. Той ще построи и цял град в космоса! Цял град с улици, площади, здания, заводи, лаборатории! А ние, драги мой, едва сега изпращаме части, за да сглобим нашата планетка. По размери тя е мъничка, като лилипут пред космическия град на инженер Скрибин! Да!

Той замълча. Лицето му изразяваше досада и недоволство.

Мълчеше и Вега. От цялото си сърце той желаеше Стареца да притежава плановете и изчисленията на инженер Скрибин. Най-после, макар и със средствата на шпионажа, изнудване и шантаж, изобретателите и конструкторите трябваше да си помагат взаимно…

А този агент Браун се оказа негодник! Напразно бяха разчитали на него. Той имаше задача да фотографира или открадне плановете. Преди това, разбира се… трябваше да попадне в компанията на инженера или да се сприятели с негови близки и сътрудници, да се промъкне по някакъв начин до тайното хранилище и да задигне документите…

— Цяла година чакаме! — поде пак Стареца. — И стоим на едно място, а ония, както узнавам, строят космическия град.

— Нима вече работят?

— Да. Ракетоплани отнасят металическите конструкции горе. Нямаме време, драги мой. Ще трябва вие да свършите тази работа. Лично вие. Сто хиляди долара стигат ли ви? И една прелестна вила на лазурното тихоокеанско крайбрежие! При това ще имате прилична доживотна рента. Заемете се, драги мой, изработете подробен план как да осъществим гостуването на конструктора инженер Скрибин…

— Той ще ни гостува? — прекъсна Вега този поток от думи.

Стареца помълча, тракна няколко пъти с пръсти по стъклото на бюрото си и отегчен продължи:

— Трябва да ни гостува! Лично да ни гостува и да сътрудничи с нашите конструктори. Много внимателно и много майсторски да го убедим в това, дори ако той е на друго мнение, което е много понятно. Разбирате ли ме?

— Разбирам, сър! — изчерви се Вега, защото едва сега се досети какво искаше да му внуши Стареца.

— Наш гост на всяка цена, ясно ли е?

— Ясно, сър!

— Да бъде обкръжен с изключително внимание и удобства. И в тази работа аз нямам никаква намеса. Абсолютно никаква, това добре запомнете!

— Да, сър!

Стареца гледаше със студен, настоятелен поглед. Вега изтръпна. Този поглед говореше повече от думите, той заповядваше, той искаше пълно подчинение, беше по-могъщ дори от инстинкта за самосъхранение и Вега знаеше, че и да умре, трябва да удовлетвори желанието и заповедта на Стареца. О, да! В такива истории той никога не участвуваше пряко. Не заповядваше ясно и точно, а само подсказваше кое е необходимо да се направи и как да се действува. Подробностите? Това бе работа на сътрудниците. За това те получаваха пари. Парите изкупваха престъпленията. Стареца ги плащаше щедро, за да излиза чист от всякакви мръсни истории.

А да стои далеч от случая със Скрибин, бе заинтересован особено сега, защото извърши глупостта да сподели намеренията си с най-близкия съветник на Президента.

Двамата бяха заминали за няколко дни на почивка във Флорида. Една вечер Стареца дълго обяснява на съветника колко е важно да ускорят монтажа на огромна изкуствена планета и дори на град в космоса. Въпрос на престиж, въпрос на бази, въпрос на солидна стъпка за овладяване на космоса. Но учените от социалистическите страни, дявол да го вземе, всякога изпреварват и най-смелите мечти! Те строят вече селище в космоса. Да, да, селище, цял град!

Агентите на Стареца бяха узнали, че най-важният конструктор в тази работа е инженер Скрибин. Най-после защо този човек да не постави знанията и опита си в услуга на грандиозните начинания на Стареца?

Съветникът беше весел човек, приятен събеседник и компаньон. Той потупа Стареца по рамото, опъна дългите си крака под кръглата масичка, край която седяха, и сърдечно се засмя. Не, Стареца е наивен. Тези комунистически учени никога не услужват дори и да им предложиш фантастично възнаграждение.

Тогава Стареца подчерта, че няма пред вид подкуп, а просто може би ще се наложи да поканят Скрибин да работи при тях. „Глупости! — каза съветникът. — Той няма да се съгласи.“

Стареца, намръщен отвърна: „Ще се изразя по-точно. Ще доведем Скрибин без негово съгласие и тук ще му предложим най-изгодни условия не само в пари, но ще му създадем и изключително благоприятни възможности за неговата дейност. Това може да сломи упоритостта и на най-заклетия фанатик, стига да му осигуриш онова, за което той мечтае!“

Тези думи имаха обратен ефект. Неочаквано съветникът дръпна краката си изпод масичката и се изправи студен и сериозен. „Драги мой — каза той загрижен. — Какво говорите? Та това ще бъде невероятен скандал! Ние държим, както и онези, за мирно съвместно съществуване. Вие забивате клин в нашата политика. Не, Президентът никога няма да се съгласи. Не! Откажете се от вашето намерение, моля ви!“

Съветникът беше категоричен. Той добави, че няма да уведоми Президента за този разговор, защото знае как зле ще му подействува подобен опасен план.

„А знаете ли какви огромни разходи съм направил вече? — каза намръщен Стареца. — Най-после въпросът е на престиж между две политически системи. При това, казах ви, една изкуствена солидна планета с лаборатории, космодруми, обсерватории, складове с гориво, храни и други запаси ни е крайно необходима за нашите полети към далечните планети, чиито богатства ни са необходими, както и за проектите ни да отлетим и на други звездни системи.“

„Не! — повтори съветникът отегчен, като поклащаше показалеца на дясната си ръка. — Със собствени сили. Имаме учени, имаме конструктори, имаме физици! Нека те се постараят сами да постигнат всичко, а вие вложете там средствата си!“

— „Е да, имаме специалисти, но докога ще чакаме? Аз съм в края на живота си, а имам амбиция да направя нещо повече, докато съм жив! — промърмори Стареца. — Всеки случай вземам под внимание вашите съображения, щом те са и на Президента. Въпросът за мене е приключен!“ Но това беше маневра.

Стареца реши да отвлекат Скрибин и никой не бе в състояние да му попречи. Налагаше се само да се измести тактиката, да се приложат други мерки, да не се объркат конците така, че никога да не се разплетат. Разбира се, цялата вина щяха да поемат неговите сътрудници, в случай че Президентът и съветникът му действително проявят своето решително неодобрение и своя гняв. Това именно трябваше да има пред вид Вега и да действува уж на своя глава, като поеме върху себе си всички рискове.

Вега не знаеше за разговора между Стареца и съветника, но не беше трудно да се досети, че неговият шеф има право да остане дълбоко зад кулисите, както това се случваше при всички случаи. И той повтори:

— Да, сър! Разбирам, че вие нищо не знаете за случая Скрибин.

— Чудесно момче сте, драги мой! — каза Стареца, понаведе се към Вега и с внушителен тон продължи: — С този важен конструктор трябва да бъдете напълно убедителен. Разбирате ли ме?

— Зная, сър! На всяка цена той трябва да заработи за нас!

Стареца разтегна тънките си устни и покровителствено се усмихна.

— Драги мой, благодаря ви, вие сте умно момче! — повтори той. — Значи, ще заминете лично и така или инак ще отведете инженер Скрибин на Луната, където са нашите най-добри конструктори. Тъкмо на Луната е добре да поживее гостът, а после ще видим! Ще разпоредя да го посрещнат както трябва. И моите хора, надявам се, ще успеят да го убедят, че трябва да помогне на нашата човеколюбива кауза.

Вега не отговори. Той размисляше. Една дълбока бръчка се вряза между веждите му.

— Сър, разбирам — каза той. — Този… как го казахте… Скрибин? Добре, той ще бъде при нас. Ами скандалът след това?

— Вие сте умен и не са необходими много думи, за да разберете, драги мой. Нима не може с всеки човек да се случи нещастие?

— Какво нещастие?

— В случая фиктивно. Цял свят трябва да узнае за гибелта на Скрибин. Ще монтирате някаква катастрофа, но умно и убедително. При пълна тайна! Е, приемате ли?

В този момент Вега нямаше никакъв план. Но той не можеше да откаже на Стареца, който го обсипваше с щедрости и му вярваше като на себе си. И със сляпо угодничество каза:

— Да, сър! Ще направя всичко възможно.

— Така и предполагах — засмя се хрипкаво Стареца. — Вие ще напреднете бързо, струва ми се!

Вега се поклони, поласкан. Той смирено каза, че му е необходима една седмица, за да помисли, да проучи въпроса и да изработи някакъв план. Разбира се, най-напред се налагаше да се заеме с оня тип — цигуларя…

— Добре, добре — каза насърчително Стареца. — Сам ще прецените какво трябва да направите.

Той се усмихна. Това не беше усмивка, а гримаса. Лицето му се набръчка като спаружена ябълка. Подаде ръка, отпусната и мека. Вега я стисна с почит и с лице към Стареца, се отдалечи от махагоновото бюро…

 

 

— От това положение трябва да излезем! — каза Вега, като наблюдаваше внимателното, отпуснато и уморено лице на Браун. — Сега е поставена друга задача!

Веждите на цигуларя леко потрепнаха. Известието не го зарадва. Най-добре му беше, когато не изпълняваше поръките и опасностите бягаха далеч от него.

— Да обсъдим положението — продължи Вега с равен и внушителен тон. — Трябва по някакъв начин да се доближим до инженер Скрибин. Сами или чрез негов близък човек! Вие сте проспали времето си, но за това по-късно ще говорим. Имате ли някакво предложение?

Браун вдигна рамене.

— Не… нищо, не зная… — каза бързо той по навик, защото никога нямаше желание да прояви инициатива в тази опасна област. Ала се досети и добави: — Бях се запознал с един негов човек, но не зная дали той ще ви интересува.

— Мен всичко ме интересува. Кой е той?

— Шофьорът на Скрибин.

Вега трепна, понаведе се към Браун и живо подкани:

— Разкажете!

— Николаев се казва. Виждах го зад волана на колата, с която се движи Скрибин. Във „Веселите бекаси“ понякога идва късно вечер. Веднъж се приближих към неговата маса с цигулката. „За вас, другарю! — казах. — Какво желаете да изсвири оркестърът?“ Той се позасмя, драго му стана. Предпочете Шостакович. Е, добре! Шостакович! Ние свирихме, а следния път, като дойде в ресторанта, заприказвах шофьора. Отивах при него през паузите винаги когато беше в ресторанта. Но уви, мистър Вега! Той говори за всичко друго, но не и за инженера. Всякога, когато насочвах мислите му нататък, той махаше с ръка: „Е, оставете, службата си е служба…“ Така че смятам случая за безнадежден.

— Безнадежден? — живо каза Вега. — Защо? Не виждам никаква безнадеждност!

Той се засмя с онази усмивка — сърдечна и подкупваща, която го правеше приятен и предразполагаше към интимност.

Браун сви рамене.

— Какво ли всъщност може да ни помогне той? Някакъв шофьор! Той не е осведомен. Би могъл да ни достави документи, ако го подкупим. Но мисля, че такива хора не се подкупват. Той вероятно служи не за пари! — Браун въздъхна, защото си спомни, че той служеше само за пари.

Вега не отговори. Като че ли не слушаше, а го занимаваха други мисли и той не беше тук. Лицето му изглеждаше разведрено, той дори се усмихваше.

— Вижте какво — каза най-после той. — Не е необходимо да подкупваме този шофьор. И все пак той ще ни помогне. Ако бъдем много внимателни и хитри, разбира се. Не ни трябват вече документи, планове и формули. Трябва ни самият инженер Скрибин.

— Какво? — попита смаян Браун. — Да го отвлечем?

— Не се изразихте точно. Той трябва да участвува в големите космически строежи, които Стареца финансира. Още не ми е ясно как ще стане това, но ще помисля тази нощ… Някак си ще трябва да убедим инженера да дойде при нас. Разбирате ли? Това е голямата игра. — Вега потърка челото и поуспокоен добави: — Сега да спим, а утре пак ще говорим. Къде е моето легло?

Браун посочи дивана в ъгъла и потиснат от мисълта, че работата става сериозна, глухо промърмори: — Веднага ще го приготвя…

Зеленото бутонче на нощната лампа щракна. Мека бяла светлина обля леглото на Браун. Той постоя със затворени очи, за да свикне със светлината, после извади изпод възглавницата ръчния си часовник. Три часът призори. Време, когато сънят е най-сладък. А повече от два часа се въртеше в леглото. Затваряше очи, опитваше се да заспи. Напразно…

Този мистър Вега не му даваше спокойствие. Навярно сега той безгрижно спеше в хола, а в малката спалня, където едва се побираха гардеробът, леглото, едно малко бюро с книги и вестници върху него, Браун пъшкаше и мислеше за утрешния ден. Досега времето му минаваше все пак спокойно. Но присъствието на този човек, а особено думите му, че трябва да отвлекат инженер Скрибин, разстроиха живота му, объркаха мислите му и той отново почувствува опасността, която го застрашаваше. А беше наредил живота си в Космоград нелошо. Минаваше за добър цигулар в ресторанта „Веселите бекаси“. Знаеха го за тих човек, който харчи много и живее доста нашироко, без да мисли за утрешния ден. Но това бе обяснимо с неизлечимата му болест. И какво… Нека си поживее нашироко тези последни две-три години, които му оставаха…

Браун обичаше цигулката. Нейният глас бе сладък и мелодичен, говореше му и го успокояваше. Тя бе негов другар, негова любима. Той дърпаше лъка по струните, а те плачеха, радваха се, смееха се, шепнеха, страдаха или копнееха.

В ресторанта Браун долепваше ухото си до нейното изящно тяло и слушаше гласа и. Тогава очите му, полузатворени и замечтани, зорко следяха посетителите. Познаваше много граждани — постоянни гости в ресторанта. Ала когато се случваше да влезе непознат човек, той трепваше неспокойно и се питаше: „Дали не е изпратен за мене?“ Пак тревоги, пак страхове и кошмари… Искаше само спокойствие. Да свири, да гледа хората прямо в очите, да им се усмихва и погледът му да казва: „Аз съм честен човек! Честен човек…“

Понякога му се искаше да избяга от този град. Да заличи следите си, да замине далече на изток, да отиде дори в Сибир или край бреговете на Балтийско море, да се засели в някое малко село в Карпатите или Стара планина и там да дочака мирно и кротко края на живота си. Можеше да си намери работа навсякъде в обширните Обединени социалистически републики. Биха го приели, където пожелае, но… ония щяха да го намерят — и той знаеше това. Ако все пак успее да заличи следите си, те ще използуват простото средство да изпратят документи за неговата шпионска дейност. Какво ще спечели от всичко това? Арест, процес, позор…

А преди години Браун беше честен младеж. Обичаше музиката, обичаше песните, обичаше да стои пред радиото и да слуша големите майстори виртуози. Свиреше на цигулка не лошо. Тази цигулка беше стара, протрита, олющена, но тя имаше вълшебен тон. Бе спомен от баща му.

Той учи в гимназия, после се записа студент в Берлинската консерватория. Живееше само с музиката. Мечтаеше за самостоятелни концерти, за турнета в Москва, Ленинград, Париж, Прага, София, Лондон, Рим…

Но едно събитие промени живота му.

Всичко започна един ден, малко преди изпитите. Беше обед. Той си подсвиркваше и вземаше две стъпала наведнъж — тичаше навън. На улицата го спря някакъв учтив младеж.

— Много сте весел, хер Вили фон Браун — каза младежът, като се поклони.

Браун се намръщи. Той никога не употребяваше тази досадна титла. Тя му напомняше за едно неприятно минало.

— А и майка ви така се радва, че изпитите ви вървят чудесно — добави непознатият. Беше хубав младеж, много жизнерадостен, весел и внимателен. Браун го наблюдаваше учуден. Младежът продължи: — Тя вече беше в цветарския магазин. У вас са занесени чудесни орхидеи. И един малък подарък, един златен пръстен, който…

Браун почервеня от възмущение.

— Откъде знаете всичко това? И кой сте вие? С какво право си позволявате?

Младежът още веднъж учтиво повдигна шапката си и спокойно каза:

— Вижте какво, фон Браун, аз зная още много работи. Представете си, осведомен съм и за такива неща, които дори вие не подозирате, че съществуват. Погледнете това!

Той извади от вътрешния джоб на сакото си някаква снимка. Браун веднага позна баща си. Никога не беше го виждал, но вкъщи имаха много негови фотографии: като млад данъчен агент, после представител на оръжейна фирма и най-вече като офицер с лента на ръкава, където беше изобразен пречупен кръст. На снимката, която непознатият показа, беше фотографиран в есесовска униформа. Това не беше толкова страшно. Страшното бе, че той държеше револвер в дясната си ръка. Неговото дуло сочеше врата на една жена. Край него лежаха няколко трупа, между тях и един детски — малко полуголо момиченце с кукла в ръка.

— Имам цяла серия подобни снимки, някои от тях ся още по-любопитни — каза младежът.

Бащата на Браун загина през 1945 година. Тогава Браун беше няколкомесечно бебе. За баща си знаеше, че е служил като офицер. Ранили го при отстъплението и умрял в една болница през последните дни на Втората световна война. Храбър офицер, но… майка му отдавна беше обяснила, че е по-добре да не говорят за него. Сега възмутен от гняв и ненавист към този нахален непознат, Браун извика:

— Как си позволявате? Това е фалшификация! Аз дори не помня баща си!

— Ще си го спомните, уважаеми фон Браун — любезно поде човекът, като прибираше снимката. — Аз мога да ви помогна. Ще узнаете и нещичко за миналото на вашата любима майка. Например това е един прелестен спомен, нали?

Той извади от вътрешния джоб на палтото си друга снимка. Беше майка му — млада и хубава, усмихната и блестяща в разкошен тоалет. С този тоалет тя беше се снимала и друг път. Портретът й, окачен на стената вкъщи, възхищаваше Браун. Но на снимката, която нахалникът сега държеше в ръката си, тя не беше сама.

До нея се усмихваше непозната жена. Две-три окъсани деца поемаха от ръцете на двете дами някакви пакети.

— Благотворителност, както виждате, уважаеми фон Браун! — с ирония продължи безочливият младеж. — Но най-интересното тук е другата дама. Познавате ли я?

— Не! — отрече възмутен Браун.

— А тогава цяла велика Германия я познаваше много добре. Чували ли сте за хер Гьобелс и за неговата прелестна жена фрау Гьобелс? Аз мога да ви напомня кои бяха те.

— Слушайте! — избухна Браун. — Това е шантаж! Не ме интересува нито вашият Гьобелс, нито неговата жена!

Той направи крачка да се махне от този нагъл човек, но непознатият го спря властно и продължи:

— Както виждате, майка ви е била интимна приятелка с това знаменито семейство. Подобни снимки имам още няколко. Имам и документи. Хайде, старият отчита греховете си в ада, но майка ви е още жива, при това твърде чувствителна старица и аз не намирам за много полезно да й напомняме онези години…

Браун беше зашеметен. Поразен. Той не знаеше нищо за миналото на своите родители. Майка му беше добра стара женица с набръчкано лице и очила. Любеща майка, която живееше само за своя син.

— Какво искате от мене? — попита студено той.

— Преди всичко няма да достави удоволствие на моите приятели да изпратят копия от тези снимки и от някои дискретни документи по принадлежност… Не се бойте, не ще стигнем дотам! Но срещу нашето мълчание искаме една малка услуга. Съвсем незначителна за вас.

Нямаше съмнение, че този човек беше ужасно лицемерен и подъл. Браун би разбил зъбите му с един юмрук, но схвана, че го заплашва опасност. За нищо на света не би позволил майка му да страда. Той сухо попита:

— Каква услуга?

— Един куфар, обикновен куфар ще получите и ще заминете с него за Бон. Ще ви дам адрес. Ще го оставите на един старик. Това е всичко.

На другия ден, точно в десет часа, едно черно такси спря пред консерваторията. От прозореца сърдечно махна с ръка същият неприятен младеж. Браун се качи.

Куфарът беше поставен на седалището. Младежът пъхна в ръката на Браун няколко банкноти, пожела му приятен път и слезе. Таксито го откара на гарата.

Същия ден Браун пристигна в Бон и отиде на посочения адрес. В една вила край града, недалеч от аутострадата, го прие плешив старик — любезен, приказлив и разговорлив. Той все се оглеждаше, прекъсваше речта си, ослушваше се и пак говореше. По едно време попита:

— Никой ли не ви следи?

— Не! — отвърна сухо Браун.

— Слава богу, слава богу! — повтаряше старчето, като опипваше куфара. — Но уверени ли сте? Някакви неприятности по пътя?

— Никакви, уверявам ви — каза Браун.

Старчето се наведе над куфара, провери дали е заключен добре и тъкмо тогава капакът се разтвори случайно. Браун видя няколко шмайзера. Старчето бързо хлопна капака и избърса потта от челото си… После неведнъж Браун се питаше: дали всъщност всичко не беше нагласено, за да го вплетат в мрежите си? Бяха го принудили да отнесе куфар с оръжие. Така го въвличаха в тяхната тайна организация и го правеха съучастник.

— Ще обядвате с мен, нали? — каза любезно старецът.

— Не! Бързам! — отвърна Браун.

— Както желаете… Щом е така, добър път. И, разбира се, ще използувам вашето идване, за да отнесете в Берлин тази кутийка.

Той поднесе към очите на Браун зелена кутийка. Обикновена кутийка за аспирин. Дори сам я разтвори и Браун видя вътре наредени малки бели таблетки.

— Днес е вторник, значи, четвъртък в седем часа вечерта ще отидете в сладкарница „Космос“, вие сигурно знаете тази сладкарница. Ще седнете на една маса в ъгъла. При вас ще дойде човекът, който изпрати куфара. Той ще каже, че го боли главата и ще попита имате ли аспирин. Вие ще му предложите кутийката. Това е всичко.

Докато той говореше, Браун го наблюдаваше враждебно. Съзнаваше, че искаха да го използуват, да го въвлекат в някаква опасна авантюра. Какви бяха тези хора? Гангстери? Шпиони? Престъпници? Той съжали още тогава, че беше се поддал на заплахите и не обърна гръб на младежа, макар това да му струваше може би някои неприятности. Най-после всичко би могло да се изясни…

— Какво има в кутийката? — попита Браун.

— Аспирин, както виждате. Но обърнете внимание на четирите таблетки в ъглите. Повтарям, четирите таблетки в ъглите. Те в никой случай не бива да попаднат в ръцете на чужд човек… особено, то се разбира, на полицията. При нужда незабавно ги изгълтайте. Не се страхувайте, нищо няма да ви се случи — с остър смях добави старчето. — Те са безвредни, но в тях има миниатюрни документи, които ще се разтворят в стомаха ви. Няма никаква опасност. Вземете!

Всичко това не интересуваше Браун, а все пак любезно го осведомяваха. Той отказа да пренесе аспирина. Старчето премигна смаяно.

— Но как така? Вие сте наш човек! Вие сте длъжен да изпълнявате нарежданията! — повтаряше то, като цъкаше с език.

— Не съм ваш човек! — каза Браун. — Моля, повече не ме вплитайте във вашите тъмни истории.

Той си тръгна. Старчето живо се спусна към вратата, подпря я с гръб и с жест го спря.

— Чакайте! — каза то. — Разбирам, но вие ни направихте неоценима услуга. Вие дори нямате представа! Та това не е шега! Ако узнаят… но не се плашете! Никой за нищо на света няма да ви издаде, моля, ние сме джентълмени… стига, разбира се, и вие да изпълните тази последна наша молба. Хайде, драги, някакви си аспиринови таблетки! Просто е смешно да ни отказвате тази малка услуга!

Браун грабна кутийката и с презрение каза:

— Да сме наясно: това е за последен път. Сбогом!

Всичко се случи така, както каза старчето. Усмихнатият тип се яви в сладкарница „Космос“ и получи таблетките. Изглеждаше много доволен. Казваше, че услугата е неоценима, но все пак нека фон Браун се задоволи с нищожното възнаграждение, което заслужил с честния си труд! Непознатият безцеремонно напъха в джоба на палтото му няколко банкноти. Браун протестира колкото за форма, но ги взе, понеже имаше нужда от пари. Човекът не си отиде след тази история, а с друг тон, решителен и заплашителен, поиска от Браун да участвува в „една акция“, както я нарече той. Ролята му се свеждаше да спре на улицата едно лице, което ще му посочат, да помоли за кибрит или запалка. В това време ще се доближи лека кола. С помощта на Браун трябваше да хвърлят човека в нея и да изчезнат. Браун се помъчи отново да откаже. Не, за нищо на света! Младежът учтиво му напомни за снимките. При това вече на два пъти им беше услужвал. Никой нямаше да повярва на приказките му, че не е знаел какво върши. Беше се справил добре с възложените задачи и бе необходим за хората, които се борят, добави младежът, за „свободния свят“!

— Не! — повтори Браун.

Той обърна гръб на нахалника и излезе от кафе-сладкарницата разстроен и възмутен. На улицата го спряха двама непознати и учтиво го осведомиха, че знаят всичко. Нека той дойде с тях и да поговорят сериозно. Един автомобил стоеше до тротоара. Приближи се и младежът от кафе-сладкарницата. Настоятелно и любезно подканиха Браун в автомобила. Беше невъзможно да се отърве от тях…

Колата тръгна по улицата. Непознатите говореха за неприятностите, които ще последват за почтения Браун, ако не изпълни и тази задача… последната. След това е свободен.

— Вие няма да устоите на думата си! — каза сухо Браун.

— Ние? Какво говорите!

И те се заеха настървено да го убеждават в своята честност, кавалерство и добри намерения! Пътуваха из разни улици около час. Най-после Браун прошепна:

— Добре… за последен път.

— За последен път! — каза усмихнатият младеж.

Така Браун започна да служи на един шпионски център. Той всякога си казваше, че това е за последен път и ще скъса решително с двуличния живот, с това подло съществувание. Неговите господари винаги му повтаряха, че онова, което е направил досега, е достатъчно да метне на врата му въжето, а при това той не бива да измени на идеите, за които загинал баща му…

Браун отстъпваше. Страдаше и мълчеше.

Той завърши консерваторията, работи няколко години в Берлин като цигулар в един естраден състав. Не беше лек двуличният му живот. И може би от мъка, страх и притеснение той заболя. Отначало лекарите не му откриваха диагнозата на болестта. Браун бе уверен, че е язва, но в болницата, където се лекуваше, ненадейно узна за безнадеждното си състояние — рак в стомаха. Оперираха го. Позакърпиха здравето му и от тъжната бяла стая той излезе отслабнал и отчаян. Тогава от „центъра“ му съобщиха, че за него е намерена работа в далечен крайморски град, в подножието на една прелестна планина. Промяна в живота на Браун и на климата — това ще му подействува чудесно на здравето. Той отказа да замине. Искаше да умре в Берлин. Но му обещаха чудотворно лекарство. Ще бъде излекуван или почти излекуван. При това, щом изпълни задачата, ще го освободят да живее, където си иска, и да прави всичко по волята си. Повече нямаха нужда от неговите услуги. За да заслужи това, трябваше да се сближи с инженер Скрибин и да открадне секретните планове за постройка на сензационния град в космоса. За този труд му обещаваха голямо възнаграждение. Браун дълго се колеба. Беше се примирил, че ще умре. Но му предлагаха може би изцеление. Пък какво… нека опита. И да умре, получените пари ще остави на майка си, за да бъде осигурена до края на живота си. Една телеграма от Бон разби и тази му мечта. Някакъв автомобил беше блъснал старицата и тя почина след няколко дни в болницата. Браун я погреба, плака няколко дни и му се стори, че е останал сам в света, изоставен и излишен…

Той прие с безразличие предложението да постъпи цигулар в ресторант „Веселите бекаси“ в Космоград.

Зазоряваше се. На изток бледнееше черната нощ. Алени светлини, още плахи и немощни, пълзяха по небето, угасяваха звездите и позлатяваха върховете на планината и на дърветата в парка, който се разстилаше под прозореца. Браун лежеше неподвижен и гледаше раждането на деня. Струваше му се, че той е необикновено прекрасен, жизнен, свеж и вечен. Бе тихо. Зачуруликаха врабчета по прозореца му. Браун въздъхна. Завидя на птиците, че са безгрижни, не боледуват и мислят само за трошички и зрънца. Да беше като тях! Да живее като човек, който смело гледа хората в очите…

Той се обърна към стената и притихна.

На вратата се почука. Браун каза:

— Влез!

Беше Вега. В пижамата на Браун той изглеждаше малко смешен, понеже ръкавите и панталонът бяха по-дълги и по-широки.

— Добре ли спахте? Добро утро — каза весело Вега и като не дочака отговор от Браун, продължи: — Аз мислих… Имам вече готов план. Да видим как го намирате. Но най-напред да се обръснем и да закусим. Хайде, драги мой, ставайте!