Катрин Курц
Елитът на Дерините (5)

Глава пета

Ето великият свещеник, в когото бе Господнето благоволение през дните на служението му.

Еклесиастикус 44:16,20

Рано вечерта на същия този ден други двама мъже обсъждаха съдбата на ренегатите дерини. Те бяха прелати, самозаточили се членове на същата тази Курия на Гуинид, за която, по-рано през деня, Уенсит се беше изказал с такова пренебрежение. Пак те бяха главните виновници за разкола сред гуинидското духовенство, който бе изправил служителите на Бога едни срещу други.

Томас Кардиъл, в чийто личен параклис се водеше разговора, никога не беше изглеждал като потенциален бунтовник. Епископ на престижната епархия Дхаса, за повече от половин десетилетие и човек навършил четиридесет години, той съвсем не беше очаквал да се окаже основна фигура в събитията отпреди два месеца. Още когато го ръкополагаха за епископ, макар и млад духовник, той вече беше улегнал, със спокоен характер и несъмнена вярност към църквата, на която служеше. Въобще човек напълно подходящ за неутралната роля, която по традиция играеха епископите на Дхаса.

Неговият колега Денис Арилан дори не беше сънувал, докъде ще доведат събитията отпреди два месеца. На тридесет и девет години, той беше най-младият епископ в Гуинид, но вече бе успял да заеме впечатляваща позиция в църковната йерархия. Но сега, освен ако не настъпеше някаква драстична промяна в положението, нито Арилан, нито Кардиъл щяха да постигнат нови успехи в кариерата. Всъщност двамата биха били късметлии, ако успееха да оцелеят през следващите няколко седмици.

Според Курията на Гуинид, Кардиъл и Арилан бяха извършили големи грехове. Те и четирима техни колеги бяха въстанали, като декларираха на открит Синод намерението си да разцепят Курията, ако тя наложи възбрана върху Коруин.

Възбраната беше наложена. Архиепископ Лорис, инициаторът на този акт, твърдо решен да постигне желаното от него, смяташе, че шестимата блъфират. Но се оказа, че не е прав и сега в Гуинид имаше две Курии. Едната със седалище в Дхаса, в която влизаха шестимата принудили Лорис и неговите последователи да напуснат града и другата, намираща се в превзетата столица на Морган — Корът. Тя се състоеше от единадесет човека, беше в съюз с бунтовника Уорън де Грей й твърдеше, че представлява легитимната духовна власт. Ако въобще можеше да се стигне до споразумение, то това в никакъв случай нямаше да стане лесно.

Кардиъл крачеше развълнуван напред — назад пред олтара, като прочиташе и препрочиташе измачкания пергамент в ръцете си. Той поклати посивялата си глава в знак на неразбиране, докато четеше, после въздъхна озадачено и се върна към началото на документа. Арилан седеше на първия ред от пейки и изглеждаше привидно спокоен. Това, което издаваше напрежението му, беше непрекъснатото барабанене с пръсти по облегалката. Кардиъл поклати глава и потърка брадичката си с ръка, като въздъхна още веднъж. Като отрази слабата светлина от свещта, на ръката му проблесна тъмен аметист.

— В това няма никакъв смисъл, Денис — каза той. — Как са могли коруинците да тръгнат точно срещу принц Нигел? Нима петното върху Келсън е засегнало и чичо му? Нигел не е дерини.

Арилан спря да барабани, колкото да направи жест, с който да изрази своята безпомощност и понечи да се върне към заниманието си, но се усети навреме и спря. Той също бе потресен от новините за разгрома при Дженън Вейл, преди два дни, но съобразителният му ум вече пресмяташе всичко известно за положението, като се опитваше да състави план за действие. Прокара неспокойно ръка през тъмната си коса, свали епископската си шапчица, повъртя я в ръце и я остави до себе си. Арилан скръсти ръце на гърдите си и тежкият сребърен кръст, окачен на врата му, проблесна във виолетово.

— Може би сбъркахме, като задържахме нашата армия тук в Дхаса — рече накрая той. — Може би още преди месеци, когато всичко това започна, трябваше да се присъединим към Келсън. А може би трябваше да отидем в Корът и да се опитаме да успокоим разгневените архиепископи. Докато с тях не се постигне споразумение, в Коруин няма да има мир. — Той погледна към кръста на гърдите си, преди да продължи тихо:

— Ние сме подготвили добре хората си. Ние епископите — пастири на Гуинид. Овците стават послушни, дори за тях да не се грижат добре, когато чуят тътена на анатемата, дори тя да е била необмислена, а тези, които са поразени от нея всъщност да са невинни.

— Следователно, ти смяташ Морган и Маклейн за невинни?

Арилан поклати глава и се загледа във върха на кадифения пантоф, който се подаваше изпод расото му.

— Не. Технически те са виновни. В това няма съмнение. Параклисът на Свети Торин беше изгорен. Хора бяха убити. Морган и Маклейн са дерини.

— Но ако имаше смекчаващи вината обстоятелства и на двамата им беше дадена възможност да обяснят… — промърмори Кардиъл.

— Може би. Ако ти си прав, като предполагаш, че Морган и Маклейн са действали в самозащита, за да се измъкнат от капан, в който са били вкарани чрез измама. Тогава те може да бъдат оправдани по случая Свети Торин. На човек може да му се прости дори убийство, ако го е извършил, за да защити собствения си живот — Арилан въздъхна. — Но те си остават дерини.

— Да, това е вярно.

Кардиъл спря да се разхожда и се облегна на мраморния олтар срещу събеседника си, с тъжно изражение на лицето. Епископската шапчица на главата му хвърляше червеникави отблясъци, като отразяваше светлината. Той погледна разстроен пергамента в ръцете си, след което го сгъна и пъхна в пояса си. Постави ръце на парапета пред олтара, вдигна очи към сводестия таван, след което отново насочи погледа си към Арилан.

— Как мислиш, Денис, те ще дойдат ли при нас? Ще дръзнат ли да ни се доверят?

— Не знам.

— Ако само можехме да поговорим с тях и да разберем какво наистина се е случило в параклиса на Свети Торин, тогава ще има възможност да посредничим на преговорите с архиепископите и да прекратим тези смешни противоречия. Денис, аз наистина не исках да разцепвам Курията на две точно в навечерието на войната. Но не можех и да подкрепя Възбраната върху Коруин. — Той замълча за момент, преди тихо да продължи. — Аз се вгледах в сърцето си и си зададох въпроса, имаше ли начин да не достигнем до кръстопътя, на който се намираме сега и винаги достигах до един и същи отговор — не. Логиката ми казва, че постъпих правилно и според повелята на съвестта си. Но нещо в мен продължава да ми натяква, че трябва да е имало и друг изход. Звучи глупаво, нали?

Арилан поклати глава:

— Съвсем не. Лорис отправи силно емоционален призив, като крещеше за ерес, светотатство и убийство. Той накара нещата да изглеждат така, като че възбраната е единственото подходящо наказание за херцогство, чийто управител е извършил престъпление срещу Бога и човечеството.

Но ти не се уплаши. Ти преодоля позьорството, яростните нападки, които целяха да те хвърлят в истерия и остана непоколебимо верен на принципите, които цял живот си отстоявал. Това изискваше смелост, Томас — Арилан се усмихна любезно и повдигна вежди. — Искаше се смелост и за да застане човек на твоя страна, но никой от нас не съжалява за решението, което е взел. Всички ние ще те подкрепим, каквото и да решиш да направиш. Ние всички сме отговорни за разкола.

Кардиъл се усмихна леко и наведе очи.

— Благодаря ти. Оценявам това, което каза. Проблемът е, че нямам ни най-малката идея какво да предприемем. Ние сме толкова сами.

— Сами? С целия град Дхаса и твоето опълчение зад нас? Проповедите на Лорис не са ги разколебали, Томас. Разбира се, хората знаят, че Морган и Маклейн са отговорни за унищожението на параклиса на Свети Торин и ще е необходимо време, за да им простят, без значение колко добронамерени са били те двамата. Но въпреки всичко верността им към Келсън е непоколебима. Виж големината на твоята армия.

— Да, виж я — рече Кардиъл. — Една армия, която не помага с нищо на краля, като стои на лагер пред стените на Дхаса. Денис, не мисля, че трябва още дълго да чакаме Морган и Маклейн да се появят. Възнамерявам да пратя вест на Келсън, с която да му съобщя, че ще го срещнем, когато и където той нареди. Колкото повече чакаме, толкова по-силни ще стават бунтовниците на Уорън, а архиепископите по-упорити.

Арилан отново поклати глава:

— Мисля, че трябва да изчакаш още малко, Томас. Няколко дни не са фатални, доколкото става дума за Уорън и архиепископите. Но ако успеем да изясним въпроса с Морган и Маклейн, това би свалило всякакво подозрение от нас. Тогава ще можем да се обединим и да тръгнем към Корът и Лорис с реалната надежда да постигнем споразумение. Нека си признаем, че като застанахме срещу Възбраната, ние, съзнателно или не, косвено взехме и страната на Морган, Маклейн и деринската кауза като цяло. За да можем да разрешим проблемите, ние на първо време трябва да докажем, че сме били прави, когато сме твърдели, че двамата са невинни.

— Е, моля се на Бога да успеем да докажем това — измърмори Кардиъл. — Лично на мен ми харесва това, което съм чувал за двамата. Мога да разбера, защо Маклейн е крил деринските си способности през всичките тези години. Не го оправдавам за факта, че е станал духовник, като е знаел, че е дерини, но трябва да призная, че той е много добър свещеник.

— Което може би ни подсказва нещо за дерините — усмихна се Арилан. — Помниш ли, че преди няколко месеца ме попита дали смятам дерините за зла раса като цяло?

— Разбира се. Ти ми отвърна, че сред тях без съмнение има зли личности, както и при хората. Също така заяви, че не ти се вярва Келсън или Морган, или Маклейн да спадат към тази категория.

Очите на събеседника му заблестяха в синьовиолетово.

— Все още мисля така.

— Е? Какво имаш предвид?

— Не разбираш ли? Самият ти каза, че Дънкан е много добър свещеник, макар и дерини. Фактът, че той е нарушил правилата, за да стане духовник и че въпреки това е добър свещеник, не те ли навежда на мисълта, че Рамоският съвет може да е сбъркал? А ако той е допуснал грешка по такъв важен въпрос, защо да не е сбъркал и по други? — Денис повдигна вежди. — Това може да ни накара да преоценим целия въпрос за отношенията дерини — човечество.

— Хмм. Не съм разглеждал проблема от тази гледна точка. Ако продължа твоята логика, това би довело до отпадане на ограниченията за придобиване на свещенически санове, за постъпването на държавна служба, за притежаването на земя…

— И край с въпроса за големия дерински заговор — кимна Арилан и по лицето му пробягна усмивка.

Кардиъл сви устни и намръщен поклати глава:

— А може би не, Денис. Преди няколко дни чух странен слух. Мислех да ти го кажа по-рано. Говори се, че наистина може да има дерински заговор, при това добре организиран. Според слуховете има съвет от върховни дерини, които претендират, че представляват своята раса и контролират действията на известните ни дерини. Те все още не са се показали открито, но… — Той спря, започна да мачка ръцете си и да си играе с аметиста на пръста си. Сивите му очи бяха тъжни и разтревожени.

— Денис, представи си, че има дерински заговор? Ами ако Морган и Маклейн участват в него? Или пък Келсън, Господ да му е на помощ? Минали са двеста години от края на Междуцарствието, два века откакто хората отново управляват повечето от Единадесетте кралства. Но човечеството не е забравило живота под тиранията на магьосниците, които използват силата си, за да творят злини. Ами ако тези времена се завръщат?

— Ако, ако? — гласът на Арилан беше остър и издаваше нетърпение, когато очите му срещнаха погледа на Кардиъл. — Ако има дерински заговор, той е в ума на Уенсит от Торънт, Томас. Няма съмнение, че авторите на слуховете, които си чул са той и неговите агенти. А колкото до заплахата от деринска тирания, това е точно описание на онова, което Уенсит прави в Торънт. Неговият род е управлявал там през по-голямата част от двата века, за които говориш. Това, приятелю, е единственият дерински заговор, с който би могъл да се сблъскаш в близко бъдеще. А колкото до съвета на дерините… — Той вдигна рамене някак разочарован. — Бих искал да видя някакво доказателство за тяхната дейност, ако те наистина съществуват.

Арилан замълча, а Кардиъл премигна няколко пъти, изненадан от емоционалния отговор на своя колега. Синьо-виолетовите очи на Арилан се смекчиха и студеният огън, който се беше разгорял в тях изчезна. Като въздъхна почти с облекчение, Томас взе мантията си от седалката до Денис и се усмихна плахо, докато се загръщаше с дрехата.

— Знаеш ли, понякога ме тревожиш. Никога не мога да предвидя, точно как ще реагираш. А някак си успяваш да ме успокоиш, макар че в същото време ме плашиш до смърт.

Арилан се протегна и успокоително стисна рамото на Кардиъл.

— Съжалявам, но понякога съм твърде напрегнат.

— Знам — усмихна се Томас. — Какво ще кажеш за нещо освежително? Когато се тревожа за дерините, гърлото ми винаги пресъхва.

Арилан се засмя, стана и тръгна с Кардиъл към вратата.

— Може би по-късно. Сега бих искал да се отдам на размишления и да се помоля. Настроението ми е твърде лошо.

— В такъв случай, желая ти успех. А ако уредиш нещата с Него — Кардиъл кимна към разпятието, което висеше над олтара, — защо не се присъединиш към мен. Няма да си лягам още, не и след всичко това.

— Може би по-късно. Лека нощ, Томас.

— Лека нощ.

Вратата се затвори зад Кардиъл и по-младият епископ погледна с въздишка надолу по пътеката между редовете с пейки. Той прекоси бавно главния кораб, взе собствената си копринена мантия, облече я и завърза виолетовите връзки около врата си, след което си сложи и епископската шапчица. Огледа параклиса отново, като че ли да си припомни всеки детайл, като се загледа малко по-дълго в главния олтар. После тръгна през напречния кораб и спря пред един по-малък, страничен олтар. Той беше без никакви украшения, като изключим парчето ленен плат и самотната свещ, която гореше пред него. Арилан обаче не се интересуваше от олтара, а се загледа в инкрустирания мраморен под, като започна да се движи кръгообразно. Лекият сърбеж, който усети, му подсказа, че е заел точната позиция.

Денис погледна още веднъж към вратата на параклиса, след което се загърна в мантията си и затвори очи.

Той каза наум необходимите думи, като си представи точно мястото, където искаше да отиде и изчезна.

Малко след това вратата на параклиса се отвори и вътре надникна Кардиъл. Той отвори уста, за да каже нещо, като очакваше да види слабата фигура на Арилан коленичила някъде из помещението, но с изненада откри, че няма кой да го чуе.

Томас се намръщи от изненада, защото не беше се отдалечил много от помещението, преди да реши да се върне, за да разкаже на колегата си за още един слух, който беше чул. Арилан беше казал, че ще се моли, а сега го нямаше.

Е, добре. Сигурно е имал предвид, че ще прави това в стаята си, а в такъв случай Кардиъл нямаше да му се натрапва. Да, сигурно така е сторил, каза си Томас. Вероятно точно в този момент е коленичил в собствената си стая. Много добре. Слухът можеше да почака до сутринта.

Но епископ Денис Арилан не беше в стаята си. Нито пък в Дхаса.