Катрин Курц
Елитът на Дерините (26)

Глава двадесет и шеста

Оногова, който седи над кръга на земята.

Исаия 40–22

Утрото бе необичайно мразовито. В ранните часове имаше роса, но въпреки това въздухът бе тежък и потискащ, пропит с онази влажност, характерна за настъпващия сезон. Изгряващото слънце беше огнено червено отвъд високите източни върхове. Хоризонтът бе облян в алено и златисто. В лагера на Келсън мъжете гледаха оловносивото небе и тайно се кръстеха. За тях странната зора носеше лошо предзнаменование. Слънчевите лъчи щяха да направят деня по-поносим.

Келсън се намръщи докато закопчаваше колана около алената си туника.

— Това е невъзможно, Арилан. Казваш, че не трябва да ходим въоръжени, не трябва да носим каквито и да било железни предмети. Когато се сражавах с Чариса нямаше такива условия.

Арилан поклати глава и се усмихна на Морган и Дънкан. Четиримата бяха сами в палатката по свое собствено желание. Кардиъл бе отслужил литургия за тях, на която присъстваха Нигел, Уорън и неколцина от най-приближените съветници на краля.

Но сега бяха сами и знаеха, че когато напуснат уединението на палатката няма да могат да се усамотят отново. С въздишка, в която се чувстваше силата на безвъзвратното, Арилан привърза краищата на мантията си, прекръсти се и сложи успокоително ръка на рамото на Келсън.

— Зная, че ти звучи странно, но не забравяй, че тогава не си се дуелирал под официалната закрила и надзор на Съвета. Правилата при такива дуели са по-строги, защото има по-голяма опасност от измама.

— Измамата бе достатъчна, — измърмори под нос Морган, загръщайки се в черен плащ. — След като видях какво причини Уенсит на Дери, нищо не бих оставил в ръцете му.

— Злото ще бъде наказано, — каза тъжно Арилан. — Хайде. Свитата ни чака.

Отвън Нигел и съветниците бяха на конете и не пророниха нито дума, когато четиримата излязоха от палатката. Кралят излезе последен и при вида му войниците паднаха на колене и сведоха с почит глави. Докато правеше преглед на войските, той дръпна маншета на червената си кожена ръкавица, развълнуван от тяхната вярност. За да прикрие смущението си, той рязко им кимна в знак да се изправят.

— Благодаря ви, приятели, — рече тихо той. — Не зная дали някога ще ви видя отново. Както знаете, битката тази сутрин е до смърт. Ако спечелим, ще сме сигурни, че никога вече не ще ни нападнат от изток. Силата на Уенсит от Торънт ще е разбита завинаги. Ако изгубим, — той облиза устни, — ако изгубим, други ще ви предвождат след мен. Част от уговорката е, че победителят ще пощади противниковата армия, тъй като нито Уенсит, нито аз имаме желание да управляваме мъртво кралство, лишено от цвета на рицарството си. Не мога да ви обещая нищо друго, освен че ще положа всички усилия от моя страна. Молете се за нас.

Той сведе поглед, сякаш бе приключил, но Морган се наведе към него и му прошепна нещо в ухото. Кралят кимна.

— Подсетиха ме за едно последно задължение, преди да ви напусна. Ще назова моя наследник. Желанието ми е чичо ми, принц Нигел, да е наследник на трона на Гуинид, ако ние не се върнем днес. След него трона преминава по право на децата му, техните деца и т.н. Ако… — Той замълча за миг и продължи отново: — Ако аз не се върна, вие трябва да го почитате и уважавате така, както сте почитали мен и баща ми преди мен. Той ще бъде достоен крал.

Последва напрегната тишина, Нигел се приближи до краля и падна на колене.

— Ти си нашият крал, Келсън. И такъв ще останете! Бог да поживи крал Келсън! — извика той.

Келсън погледна чичо си и обърнатите към него лица, върху които бе изписано безпределно доверие, след това кратко кимна и оседла жребеца си. Черният кон подскочи, когато Келсън го хвана за червените кожени поводи, като изпръхтя предизвикателно към околните.

Нигел ги поведе бавно през лагера към бойните линии, където малка група наблюдатели, възседнали конете си, ги очакваха. Младият принц Конал бе тук с кралското знаме на Гуинид. Там бяха също и Хамилтън, епископ Уолфръм и генерал Глодрут. Загърната в синия си плащ и със сведена глава, лейди Рикенда седеше странично на седлото до роднината си Кардиъл. Тя не погледна Морган, когато той мина покрай нея с краля, но срещна очите на Дънкан. Морган усети присъствието й, но решително я отхвърли от мислите си и се обърна към врага.

От срещуположната страна на полето, на около три километра, подобна група конници се приближаваше към тях. Бледите слънчеви лъчи ги осветяваха. Морган изгледа подред Келсън, Дънкан, който бе възвърнал душевното си спокойствие през последните часове и Арилан, спокоен и уверен в епископските си одежди. Зърна с крайчеца на окото си как кралят се придвижва напред, за да се изравни с останалите. Дънкан бе от дясната му страна, а Арилан бе в ляво от останалите. Зад тях, на почетно разстояние, яздеше Нигел. Продължиха напред, докато разстоянието, което ги делеше от противниците им стана не повече от триста метра. Кралят огледа четиримата конника срещу него. После той и тримата му спътници слязоха като един от конете си и дадоха поводите на оръженосеца, който се върна обратно. Четиримата останаха сами във влажния повей на утрото, проникващ през тежките им плащове. Вятърът развяваше гарвановочерната коса на Келсън, върху която се открояваше златния обръч.

— Къде са хората на Съвета? — прошепна Морган, обърнат към Арилан, докато приближаваха врага.

Арилан леко се усмихна.

— Те са на път. Вече посочиха представителите си. Отърваха се от самозванците и ще дойдат навреме. Уенсит ще се изненада.

Кралят се намръщи.

— Дано всичко тръгне добре. Не се срамувам да ви кажа, че ме е страх.

— Всички ни е страх, принце, — прошепна Арилан. — Ще направим всичко, което можем и ще вярваме в Божественото Провидение. Господ не ще позволи смъртта ни, ако вярата ни е силна, а каузата — права.

— Моли се на Бога това да не са празни думи, епископе — рече Келсън.

Враговете им се бяха приближили на петдесет метра и Келсън различи лицата им.

Уенсит бе мрачен и разтревожен тази сутрин. Облеклото му не бе толкова пищно, както вчера. Бе загърнат в проста виолетова туника и носеше обръч подобен на Келсъновия. Отляво Лайънел бе в обикновените си сребристочерни дрехи и липсата на камата му беше очевидна. От дясно на Уенсит стоеше Бран, измъчен и блед. Райдън, който се намираше до него, носеше плащ, а тъмната му коса бе привързана със сребриста лента към челото. Той и Уенсит хвърляха неспокойни погледи към хълмовете, сякаш очакваха нещо, и Келсън разбра, че чакат пристигането на Съвета. Запита се дали подозрението ги бе обхванало вече.

Нямаше време за размисъл. Още преди да дойдат на тридесет стъпки едни от други, от север се чу тропот на копита и върху възвишението се появи група от четирима пищно облечени конници. Белите им коне блестяха призрачно в лъчите на слънцето и осмината застинаха на място с погледи, приковани в конниците, чиито древни дерински одежди искряха в утринната мъгла. Келсън чу, че Уенсит и Райдън си шепнат нещо и се обърна, за да види побелялото от ярост лице на Уенсит.

Новодошлите скочиха от конете: слепият Барет, Ларън лечителят, младият Тирсъл Де Кларън и лейди Вивиан. Белите коне останаха неподвижни, докато ездачите се събраха пред тях и оправиха мантиите си. Барет се обърна с властен глас към осмината:

— Кой призова Камберианския Съвет на това бойно поле?

С поглед, изпълнен с омраза, Уенсит пристъпи напред и коленичи. Овладя гласа си, но не успя да скрие подозрението.

— Уважаеми съветнико, аз, Уенсит от Торънт, крал и истински дерини те моля за височайшата ти закрила и справедливо отсъждане на Дуела на Тайната, на който призовах тези хора. — Той посочи Келсън с укор. — Моля за закрила от измама за мен и моите спътници: херцог Лайънел, граф Корис и лорд Райдън от Истмарч.

— При произнасянето на имената им, всички коленичиха. Уенсит продължи:

— Молим ви това да е битка до смърт, ние срещу тях, и ви молим Дуелът да не се прекрати преди и четиримата от едната страна да са мъртви. В името на това залагаме силата и живота си.

Барет се обърна към Келсън.

— Такова ли е и вашето желание?

Келсън преглътна нервно и също коленичи.

— Лордове, аз, Келсън Халдейн, крал на Гуинид, принц на Меара, владетел на Пурпурните Покрайнини, по произход истински дерини, приемам предизвикателството на Уенсит от Торънт да не проливаме повече кръв помежду си във войни. Също моля за закрилата ви за себе си, херцог Аларик, епископ Арилан и монсиньор Маклейн.

Тримата също коленичиха.

— Неохотно приемаме това да е Дуел до смърт, ние срещу тях, и Дуелът да не се прекрати, докато четирима от едната страна не са мъртви. В името на тази битка залагаме силата и живота си.

Барет кимна и удари в земята дългия си жезъл от слонова кост.

— Така да бъде. А сега каква награда се предвижда за победителите? Двете страни споразумели ли са се да останат верни на уговорката си след изхода на борбата?

— Да, милорд, — рече Келсън преди Уенсит да успее да вземе думата. — Казах на хората си, че ако загубим, те ще бъдат пощадени и че моите наследници за вечни времена ще се закълнат във вярност на кралете на Торънт, както и че между двата народа ще настъпи мир. Това е справедливо разрешение. Съгласен ли е с мен кралят на Торънт?

Уенсит погледна хората си, след това Барет.

— Съгласни сме с условията, милорд. Заклевам се, че ако загубим, моите наследници, за вечни времена, ще се закълнат във вярност на краля на Гуинид като на техен върховен господар.

Барет кимна.

— Кой е наследникът ти, Уенсит от Торънт? — Уенсит погледна Лайънел.

— Принц Алрой от Торънт, най-големият син на сестра ми Мораг и съпруга й Лайънел. След Алрой на престола остават неговите братя Лайъм и Ронал.

— И принц Алрой е готов да се закълне във вярност на Келсън от Гуинид, в случай че ти и баща му бъдете убити днес?

Уенсит стисна устни и кимна.

— Да.

Барет се обърна към Келсън.

— А ти, кралю на Гуинид, твоят наследник готов ли е да се закълне във вярност на Уенсит от Торънт, ако те убият днес?

Келсън преглътна.

— Моят наследник е чичо ми, принц Нигел, а след него синът му Конал. Ако бъда убит, принц Нигел знае задълженията си.

— Много добре, — каза Барет. — Задоволяват ли напълно тези условия и двете страни?

— Не съвсем — чу се да казва Келсън. — Има още нещо, милорд.

Очите на Уенсит се разшириха, но жезълът на Барет го спря.

— Изложи условията си, Келсън от Гуинид — рече Барет.

— Миналата нощ Уенсит и Бран Корис влязоха в лагера ми и откраднаха едно дете. Ако победя, искам детето да бъде предадено на мен, за да го върна на майка му.

— Не! — извика Бран и скочи. — Брендан е мой син! Той ми принадлежи! Няма да й го дам!

— Запази спокойствие, Бран Корис, — каза рязко Вивиан, която за пръв път взе участие в разговора. — Ако Келсън победи, какво те интересува кой ще вземе детето? Ти ще си мъртъв.

— Тя казва истината, Бран, — добави Уенсит преди Бран да изрази протеста си. — От друга страна, ако аз победя, мога да поставя условие майката на детето да бъде върната на съпруга й. — Той посочи Бран и кимна. — Ако Келсън се съгласи с това искане, аз ще приема да върна момчето. Ако това ще подобри отношенията, бих се съгласил да върна всички останали затворници, които държа живи в плен.

— Келсън? — въпросително се обърна към него Барет.

Келсън не се подвоуми нито за миг.

— Договорихме се. Нямам други условия.

— А ти, Уенсит?

— Нямам други изисквания.

— Е, тогава можете да се изправите.

Сред шумоленето на коприна и кадифе, осмината станаха на крака.

— Можете да заемете местата си в кръг. Дуелът ще започне — продължи Барет, като мина между двете групи, хванал Ларън под ръка. — Вярваме, че сте се подчинили на изискването ни да не носите никакви метални предмети или оръжия. Смятам, че не са необходими допълнителни проверки. Но ако някой има въпроси относно протичането на битката, нека ги зададе сега, преди Съвета да закрие първия кръг.

Ларън и Барет се бяха отдалечили на около четиридесет стъпки от останалите и четиримата съветници се разделиха и застанаха на четирите точки на компаса, образувайки по този начин квадрат със страни по десет метра. Когато заеха местата си, осмината противници се подредиха в две дъги, в един по-малък кръг вътре в квадрата. Двамата крале погледнаха с очакване Барет, но Тирсъл напусна мястото си и уверено стъпи в центъра на фигурата.

— Така постанови лорд Камбър, вечна му памет, така постанови Бог, който ни даде познанието. Така е писано, така ще бъде сторено. Да бъде свято името на височайшия. Той коленичи и започна да чертае с палец знак върху земята. Там, където пръстът докосна тревата, тя стана златна.

— Да бъде благословен Създателя, вчера и днес, Началото и Краят, Алфата и Омегата.

Пръстът му изписа кръст с гръцки букви в горната и долната му част.

— Негови са сезоните и времето, Него славим и му се подчиняваме и така ще бъде во век и веков. Благословен да бъде Бог, благословен да бъде Свети Камбър.

Когато се изправи, странни символи се появиха в четирите краища на кръста: печатите на четиримата съветници в знак на тяхната закрила над кръга. Веднага щом Тирсъл се върна на мястото си, Барет затананика с вдигнати над главата ръце.

— Аз съм Алфата и Омегата, Началото и Краят, каза Господ — запя Барет. — Този, който оцелее, ще бъде облечен в бели одежди и аз няма да изтрия името му от книгата на живота, а ще изповядам името му пред Отца си и пред Неговите ангели.

— Да бъде благословен, почитан и славен Този, който седи на трона и Синът му во век и веков — рече Вивиан с вдигнати към небето ръце. — Нека Господ подкрепи добродетелните и да защити справедливата кауза. Освети със светлината на Своето благословение този кръг, о, Господи. Нека тези, които са вътре да познаят силата Ти и да не се боят от възмездието Ти.

Ларън също вдигна ръце и затвори кръга. Около четиримата дерини заблестя светлина — кехлибарена, сребриста, пурпурна и синя. Докато Ларън говореше, светлината се разпростря, докато кръгът не се затвори. Цветовете се сляха, докато думите му звучаха в кръга.

— Пази слугите Си, о, Боже. Укрепи кръга така, че никой и нищо да не може да не влезе отвън. И да помогне на осмината, които ще водят битка тук. Защити онези извън кръга от силите, които ще излязат на свобода и ни пази от гнева Си.

— Както е било в началото — запяха и четиримата — и както винаги ще е, о, Господи, нека така да е и днес. Да бъде.

Когато свършиха, страховит гръм се разнесе наоколо, и едно бледосиньо сияние обхвана и дванадесетимата. Стената скриваше онова, което бе вътре. Втори кръг загради осмината от останалите. Дори и Камберианският Съвет не можеше да проникне през втория кръг.

— Външният свят е затворен, — каза слепият Барет. Гласът му отекна в блестящия кръг. — Следва вътрешността. Запомнете: докато всички от едната страна не изчезнат, вътрешният кръг остава. Само победителите ще излязат.

Настъпи тишина, в която думите потънаха.

— Призовавам ви да изградите пръстена и да започвате. В името на честа си и в името на Всевишния.

Осмината се измерваха с поглед. Уенсит излезе напред и се поклони.

— Ти ли ще започнеш или аз?

Келсън сви рамене.

— Няма значение. Започни, ако така искаш.

— Много добре.

С лек поклон, Уенсит се върна на мястото си и разпери широко ръце. Вторият кръг щеше да се изгради от двамата водачи, а не с общи усилия. Тихият глас на Уенсит отекна наоколо.

Аз съм Уенсит, лорд на Торънт,

и призовавам теб, кралю на Гуинид,

на смъртното ми предизвикателство

да отговориш, както ти ще прецениш.

Веднъж кръга се щом затвори,

един от нас ще да умре,

единствен победителят остава,

властта си волно да простре.

От пръстите му изскочи искра, която описа полукръг около него и тримата му съюзници. Келсън сви устни и без да погледне приятелите си вдигна ръце.

Келсън, крал на Гуинид,

приема хвърлената ръкавица,

и повеят на северната смърт

очаквам с достойнството на рицар.

Никой няма да прекрачи този кръг,

докле животът на един от нас не свърши,

докле едни от нас днес не умрат,

и смъртта живота не прекърши.

Яркочервен огън избухна зад Келсън и се сля с този на Уенсит. Обкръжи ги пурпурен купол от светлина. Келсън отпусна ръце и огледа другарите си, които се приближиха плътно до него. Те виждаха съветниците през вътрешния пръстен. Келсън обаче разбираше, че каквото и да стане, те няма да се намесят. Отсега нататък трябваше да разчитат на собствените си сили.

— Първи удар, обречени ми принце? — подигра се Уенсит.

— Не, почакай — извика Райдън. — Забравяме добрите си обноски. Дори и във война условностите трябва да се спазват.

Всички погледи се обърнаха към него и той извади сребърен бокал от колана си, както и плоска бутилка. Другарите му се засмяха, докато той отваряше бутилката, дори Уенсит сви снизходително рамене.

— Това е наш обичай — каза той. — Да вдигнеш тост за противниците в рицарските битки. — Той вдигна бокала и го пресуши до половината.

— Разбира се, — продължи той и го подаде на Бран. — Знаем, че ще ни заподозрете в измама.

Погледна как Бран отпи голяма глътка и напълни отново бокала, за да го подаде на Лайънел.

— Надяваме се, че ще разсеем страховете ви, като пием първо ние. — Лайънел отпи и подаде бокала на Уенсит.

Уенсит го задържа, докато Райдън наливаше отново.

— Това, което каза Райдън, е вярно — рече Уенсит. — Пием за вас, врагове.

С лукава усмивка отпи и се приближи към Келсън.

— Ще отпиеш ли, обречени принце?

— Не, той няма да пие — каза тихо Райдън.

Уенсит замръзна, очите му се изцъклиха и бавно се обърна към Райдън. Всички погледи бяха върху него. Изведнъж образът на Райдън им се стори съвсем непознат.

— Какво значи това, — попита Уенсит с леден глас. Райдън го изгледа, без да мигне. В ъглите на устата му играеше язвителна усмивка.

— Ще видиш след малко, Уенсит, — каза тихо той. — От шест години играя тази роля като нося самоличността на друг човек. Съжалявам, че този ден не настъпи по-рано.

Ужасно съмнение се изписа по лицето на Уенсит и погледът му се спря върху чашата в ръката му, която той запрати към земята със сподавен вик.

— Какво си направил? — Ледените му очи се впиха в Райдън. — Кой си ти?

Райдън се усмихна. Гласът му бе приглушен.

— Аз не съм Райдън.