Катрин Курц
Елитът на Дерините (14)

Глава четиринадесета

Ето моя служител, когото подкрепям, моят избраник, в когото благоволи душата ми.

Исаия 42:1

Тази нощ ветровитата равнина на Корът бе осветена от хиляди стражеви огньове, хиляди очи вперени в обсадения град. Пред палатката на Келсън стояха вързани пет коня, чиито копита бяха увити в парцали. Синът на Нигел, Конал, ги пазеше. Неговата задача бе да върне конете обратно, след като онези, които ги яздеха стигнеха до целта си. Младежът се загърна с черно наметало и уви токовете на ботушите си с плат, за да не тропат. Входът на палатката се отметна встрани и оттам излезе баща му, последван от Морган, Дънкан и краля, заедно с двамата епископи.

— Разбираш ли какво трябва да направиш, в случай че се провалим, чичо? — попита Келсън.

— Разбирам — отвърна мрачно Нигел.

— Също и ти, епископ Арилан — продължи младият крал — Зная, че мога да разчитам на тебе.

— Съмнявам се дали ще ви бъда от полза, Ваше Величество — усмихна се леко Арилан. — Планът изглежда разумен, но в случай на нужда, знаете как да се свържете с мен.

— Ще се молим да не се налага такова нещо — отвърна Келсън. После кралят се спусна на едно коляно, а Морган и Дънкан го последваха. След кратко колебание Конал и Кардиъл също коленичиха.

— Бог да бъде с всички ви, мой принце — благослови ги Арилан. — In nomine Patris, et Filii, et Spiritus Sanctus. Amen.

После мъжете се изправиха и възседнаха конете си. Пръв потегли Морган, след него Дънкан. Арилан направи знак на Кардиъл да се наведе към него.

— Бог да те пази, приятелю мой — изрече тихо той. — Скръб ще е за мен да си отидеш, преди да е дошло времето ти. Предстои ни много работа заедно, ти и аз.

Кардиъл кимна мрачно, но не проговори, за да не му изневери гласа. Арилан се усмихна.

— Разбираш защо тръгваш ти, а не аз, нали?

— Разбирам, че трябва да помогнеш на принц Нигел, ако стане нужда. Някой трябва да бъде с него, ако нещо се случи с Келсън, да не дава Господ.

Арилан се усмихна и кимна леко.

— Това е само половината от истината. А не ти ли минава през ум, че от четирима ви, ти си единственият без деринска кръв?

Кардиъл погледна косо приятеля си, после сведе очи.

— Обяснявам си го с това, че аз съм водачът на отцепилите се епископи. Така останалите биха се вслушали в думите ми. Но има и друга причина, нали?

Арилан го потупа по рамото.

— Разбира се има и друга причина, но в нея няма нищо страшно, уверявам те. Просто се надявам, че ще имаш възможността да наблюдаваш някой от най-изкусните в деринските заклинания, когато ги прилагат на практика. И макар че зная, че си повярвал с ума си в онова, което ти разказах за дерините, бих искал да го видиш с очите си и да повярваш със сърцето си.

Кардиъл го погледна в очите и му се усмихна измъчено.

— Благодаря ти, Денис. Аз… аз ще се опитам да държа и ума, и сърцето си отворени.

— Не ще те моля за друго — отговори Арилан.

Кардиъл обърна коня си и пое с лек тръс след останалите. Фигурата му сякаш се топеше в светлината на безбройните огньове. Арилан се обърна все така усмихнат и се запъти към Нигел, който продължаваше да стои на входа на кралската палатка.

Около половин час по-късно петимата ездачи слязоха от конете всред дълбока клисура, югоизточно от Корът. Най-напред се бяха насочили на запад, след което завиха на юг, за да се възползват от прикритието на скалите. Сега, на около половин миля от външните стени на града, Морган им направи знак да пазят тишина и навърза конете с общ повод, след което го подаде на Конал.

— Побързай, момко — прошепна той. — Внимавай да не се отклониш навътре, преди да си стигнал до мястото, където завихме. Не искам да те забележат от крепостта.

— Ще внимавам, Ваша Светлост.

— Добре. Сега изчезвай — прошепна Морган и го тупна по коляното. — Дънкан, приятели, да вървим.

Конал поведе колоната от коне нагоре по брега, а Морган се заизкачва по стръмнината. Останалите го изчакаха докато стигне до най-високата точка на прилива и им даде знак да го последват. Фигурите им, загърнати в тъмни наметала, хвърляха неясни сенки в лунната светлина.

Насочиха се към тъмна цепнатина в скалите, която почти не се забелязваше всред гъстите храсти около входа й. Морган се наведе и потъна в нея. Другите трима — Дънкан, Келсън и Кардиъл се спогледаха. Най-сетне Дънкан се престраши и се наведе към цепнатината. Вътре цареше непрогледен мрак. Внезапно лицето на Морган изплува от тъмнината на сантиметри от неговото.

— Исусе, стресна ме! — изсумтя недоволно Дънкан. — Нищо не виждаме.

Морган се ухили, зъбите му проблеснаха в бледите лунни лъчи.

— Идвайте, по-навътре се разширява, само в началото трябва да се наведете. Ти си първи, Келсън.

— Аз?

— Побързайте. Хайде, помогни му, Дънкан. Трябва да се престрашите.

Келсън се подчини и се сви преди Морган да потъне отново в мрака. Дънкан се наведе, за да помогне на младия крал. Лицето на Келсън бе бледо, а очите окръглени в бледата светлина, докато се взираше в мрака, където трябваше да скочи. После просто изчезна, само едно глухо тупване и неясното проклятие, което краля избълва, показваха, че е стигнал до пода. Дънкан направи знак на Кардиъл да го последва и скоро и четиримата се намираха в тъмното подземие. Морган ги остави да постоят няколко секунди, докато очите им привикнат към тъмнината, а после опипа стената с ръка, докато открие пролуката, която водеше надолу към още по-непрогледна тъмнина. Обърна се към спътниците си и им направи знак да се съберат около него.

— Дотук добре. Всичко е както си го спомням. Не смея обаче да запаля светлина, преди да сме минали първите два завоя, защото не е ясно дали някой не се навърта в района. Хванете се за коланите си, а аз ще водя. Помня добре първите двадесетина метра от пътя.

Останалите изръмжаха одобрително и скоро се наредиха в колона, първо Морган, след него Келсън, Кардиъл и Дънкан. Кралят хвърли един прощален поглед към звездното небе и Морган ги поведе. Няколко минути по-късно водачът им спря, но на останалите им се струваше сякаш са минали години. Мракът ги обгръщаше изцяло, нямаше даже намек за бледата светлина, която ги съпровождаше в началото.

— Всичко наред ли е? — попита Морган.

Всички измърмориха, че са добре, след което Морган пусна ръката на Келсън и отстъпи крачка назад. Кралят се взираше безпомощно, но скоро проумя какво прави Морган. Зеленикава светлина се разля наоколо и Кардиъл ахна като видя, че в ръката на водача им свети малка искряща сфера.

— Спокойно, епископе — рече Морган с протегната напред длан. — Това е само светлина, нито добра, нито зла. Ето, докоснете я. Тя е студена и напълно безобидна.

Кардиъл се подпря на стената, когато Морган пристъпи напред. Гледаше го в лицето, не в дланта, където продължаваше да блести зелената лъчиста сфера. Спомни си, че същата светлина обгръщаше главата на Арилан в нощта, когато му разкри, че е дерини.

Кардиъл посегна, но не усети нищо. Само някакъв хладен полъх докосна ръката му, преди да се допре до тази на Морган. После погледна младия генерал в очите и му се усмихна.

— Прости ми, ако ти изглеждам малко плашлив, но…

— Няма нищо — усмихна се Морган в отговор. — Хайде да тръгваме, сега ще стигнем съвсем бързо.

Това бе самата истина. След няколко минути бяха в края на тунела, но там ги чакаше ново препятствие, което не бе предвидено. Част от тавана беше срутена и запречваше изхода. Морган прекара ръка над сферата и тя се издигна плавно, за да увисне ниско над главите им. Кралят и Дънкан се приближиха и тримата заедно затвориха очи, за да изследват докъде стигаха камъните, препречили пътя им. Усетиха, че пред тях се бе събрало езеро от водата на приливите и насочиха вниманието си към него. После Морган свали наметалото и ръкавиците си и пристъпи напред.

— Какво правиш? — попита Кардиъл и се приближи към него. Думите му сякаш извадиха останалите от сънното им състояние и те също се обърнаха към Морган, който се бе съблякъл полугол.

— Мисля, че отдолу има проход — отвърна той и се насочи към водата. — Сега ще се върна.

После си пое дълбоко дъх и се хвърли надолу с главата. Тримата видяха как изчезва в мрачните дълбини и зачакаха. Изтече цяла минута преди на повърхността да излязат първите мехури. Дънкан се намръщи и насочи светлината към езерото, откъдето се показа мократа глава на Морган и заплува към тях.

— Намерих прохода — изпуфтя той докато си тръскаше косата. — Продължава около метър, но е на два-три метра дълбочина. Можете ли да плувате, епископ Кардиъл?

— Ами, да, само че никога…

— Отлично, не се тревожете — ухили му се окуражаващо Морган. — Келсън, ти си първи. От другата страна е тъмно, но ръба на езерото е само на десетина метра. Веднага щом излезеш направи светлина и се върни да помогнем на Кардиъл. Ще те чакам. Келсън кимна и също се съблече.

— Ами оръжията? Със сигурност ще ни трябват от другата страна.

— Ще си набавим нови в стаичката ми горе, в кулата. Най-напред ще идем там — отвърна Морган и подаде ръка на Келсън.

— Добре. Покажи ми сега тая подводна прелест.

Морган кимна, пое си дъх и се гмурна, а Келсън го последва. След няколко секунди на повърхността се показа само Морган и направи знак на Дънкан да скача. На брега остана само пребледнелият Кардиъл, който недоверчиво топеше босия си крак в хладната вода. Не носеше никакво оръжие, и само дървеното разпятие, окачено на врата му, напомняше епископското му достойнство. Морган се показа за трети път и му махна с ръка.

— Сега ли? — попита плахо Кардиъл.

Морган кимна и му подаде мократа си ръка. Кардиъл приседна до езерото с въздишка. Сивите му очи изглеждаха като на мъченик в зелената светлина на кълбото. После пое дълбоко дъх и хвана ръката на Морган. Кардиъл зина като удавник, преди да се гмурнат и Морган почувства странно притеснение.

— Мислиш ли, че ще се справиш? — попита тихо той.

— Нямам друг избор — епископът явно се бе примирил с участта си. — Само ми покажи какво да направя.

Морган кимна.

— Входът е на два метра под водата, право надолу. Виждаш ли го?

— Не, но все едно.

— Добре. Сега искам да се гмурнеш, както видя да правят останалите, а аз ще съм плътно до теб, за да те бутам. Главното е да не дишаш, преди да излезем от другата страна. Разбрано?

— Ще опитам — рече измъчено епископът.

Морган се зачуди дали има светѝя закрилник на удавниците и му отправи мълчалива молитва. После изгаси светлината с едно движение на китката и даде знак на Кардиъл да тръгва. Епископът стисна очи и зарита отчаяно с крака, а Морган го буташе.

Обаче веднага разбра, че така няма да стане, въпреки всички усилия на Кардиъл да се гмурне по-надълбоко. Морган го хвана през кръста и се опита да го повлече към входа с тежестта си, но нещастникът изобщо не знаеше накъде да плува. Видя се принуден да го избута обратно на повърхността, където вече нямаше светлина. Епископът пляскаше панически с ръце като някакъв едър тюлен и се наложи Морган да го прегърне, за да се успокои. Кардиъл успя да си поеме дъх и попита:

— Успяхме ли, Аларик?

Морган бе благодарен, че тъмнината скриваше изражението му от другия.

— Боя се, че не, приятелю — отвърна той, като се опитваше да придаде на гласа си по-ведър тон. — Но този път ще стане, не се тревожи. По-силно трябва да риташ.

Настъпи скръбно мълчание и после Кардиъл се закашля, единственият звук, който нарушаваше плисъка на водата в подземието.

— Съжалявам, Аларик. Аз… аз нали ти казах, че не ставам за тази работа. Не мога да се гмурна толкова дълбоко.

— Ще трябва да можеш — рече тихо Морган. — Иначе трябва да те оставя тук, а това няма да стане.

— Прав си, за жалост — съгласи се немощно Кардиъл.

— Добре, нека опитаме пак — рече с въздишка Морган. — Този път искам да изпуснеш част от въздуха си, преди да се гмурнем. Така ще потънем по-лесно. От другата страна ще те изтласкам.

— Ами няма ли да ми свърши въздуха? — въпросът на епископа накара Морган да се вцепени. Усети, че човекът е много поизплашен, отколкото даваше да се разбере.

— Не се тревожи. Само недей да дишаш. Сега пускай въздуха и давай.

Чу как епископът си пое дълбоко дъх, издиша бавно и потъна, правейки слаби опити да се гмурне по-надолу. Морган го натисна с всичка сила и го насочи към прохода, но още преди да навлязат навътре, почувства, че човекът изпада в паника. Принуди се да го натика насила в прохода, но усети как тялото му омеква и съпротивата изчезва. Мислено призова Дънкан и Келсън и задърпа безжизненото тяло към повърхността като се молеше Кардиъл да не е глътнал твърде много вода.

Но колкото и вода да бе поел епископът, когато го изнесе на повърхността, бе изпаднал в безсъзнание. Морган отръска главата си и ревна на Дънкан и Келсън да му помогнат. Двамата вече бяха във водата и пренесоха тялото на брега, но това им отне ценни секунди. Морган го обърна по очи и взе да натиска стомаха и гърдите със силни, ритмични движения като заруга ядно щом видя, че от носа и устата му излиза вода, но не започва да диша самостоятелно.

— Дявол го взел! Казах му на туй магаре да не диша под водата! За риба ли се мисли, говедото?

Наложи се да го обърне по гръб, но гърдите на епископа все така не помръдваха. Морган преглътна поредното проклятие и започна да му прави изкуствено дишане. Келсън следеше тревожно за пулса му, а Дънкан дори му удари няколко шамара. След цяла вечност, както им се стори, Кардиъл потрепна в синхрон с дишането на Морган, и тримата подновиха отчаяните си усилия. Дънкан смени Морган и скоро бяха възнаградени със задавената кашлица на удавника, която премина в давещи гърчове Кардиъл се превъртя на хълбок и избълва още вода, а после отвори очи и ги загледа, сякаш ги виждаше за първи път.

— Сигурни ли сте, че не съм умрял? — изграчи той. — Имах най-ужасяващия кошмар.

— Ами, почти беше умрял — каза Морган с облекчение. — Но явно някой се е застъпил за теб пред Господа.

— Слава Богу, тогава — прекръсти се Кардиъл. — Благодаря ви, на всички.

Той приседна с помощта на Морган и отново се закашля, след което им направи знак да му помогнат да стане. Скоро отново продължиха като подкрепяха бившия удавник. Няколко минути по-късно пред тях изникна разклонение. Дясната страна бе запушена от огромен каменен къс, а от лявата сякаш извираше непрогледен мрак. Морган докосна с длани преградата и въздъхна.

— Ама че нещастие. Надявах се коридорът вдясно да е отворен, за да се доберем до кулата, където да се преоблечем и въоръжим.

— Не можем ли да стигнем до там по този коридор? — попита Келсън.

— Да, можем. Само дето трябва да минем по обикновения път през двореца и рискуваме да ни забележат. Все едно, налага се да опитаме. Ще минем през нещо като лабиринт и после ще се изкачим на няколко нива. Пазете тишина.

Малко по-нататък се заизкачваха по дълга и стръмна стълба без парапет, чиято ширина не бе повече от половин метър. Стъпалата завиваха леко вдясно и се нижеха едно след друго до безкрайност. Морган изведнъж спря и им направи знак да мълчат. Светлината в дланта му почти угасна, само неясно мъждукане показваше къде е застанал водача им. После в тъмнината се чуха няколко неясни думи и по грубите каменни стени заиграха огнени призраци. Сетне светлината съвсем угасна и Морган се извърна и им прошепна да го последват. Пред тях се отвори врата и се озоваха в стаята на херцога, неговото светилище, където никой не влизаше без разрешението му.

Помещението бе тъмно и смълчано, само бледата луна и звездите проникваха през седемте зелени прозореца. Морган мина безшумно по мекия килим и затъмни прозорците. После извика вълшебната светлина в дланта си и запали огъня в камината. Взе една главня и запали високите свещи на масата до камината. Останалите още мижаха в ярката светлина изпълнила стаята, но вниманието на Кардиъл бе внезапно привлечено от кристалната сфера в средата на масата, поставена на гърба на златен грифон. Светлините се пречупваха през нея и тя изглеждаше, като че плува във въздуха. Кардиъл запристъпва като омагьосан към нея, но гласът на Дънкан го върна обратно към действителността.

— Нека се поразровим из сандъците на братовчеда и да сменим мокрите дрехи със сухи.

Когато се преоблякоха, само Морган и Дънкан изглеждаха горе-долу прилично. Келсън бе навлякъл някаква къса риза, но наметалото бе по-дълго от необходимото и леко се влачеше по пода. Кардиъл пък се бе облякъл целия в черно, но с това приключваше всяка прилика с духовник. Туниката бе твърде стегната в кръста, а ботушите му стягаха, но широкото черно наметало прикриваше останалото. Избърса дървеното си разпятие и отново го сложи на врата си. Същевременно Морган и Дънкан прехвърляха разни мечове и ками от частната колекция на Морган. Най-сетне домакинът им вдигна ръка, за да привлече вниманието им и отиде до голямата дъбова врата, върху която ясно се виждаше големия зелен грифон. Той погледна през окото на грифона от другата страна и им направи знак да мълчат. После отвори вратата и прекоси коридора до отсрещната врата. Остана дълго с ухо опряно в нея, преди да се върне при тях и отново да затвори първата.

— От другата страна има стража, както и предполагах. Дънкан, ела с мен да чуеш. Ако е достатъчно податлив ще можем да го контролираме през вратата. Иначе ще се наложи да го убием.

— Нека поне опитаме — рече Дънкан и се плъзна покрай Морган. Двамата останаха дълго време с ръце опрени на втората врата като дишаха съвсем леко. Най-сетне Морган поклати глава и измъкна камата си от ножницата. Произнесе беззвучно „Готов“ и Дънкан кимна мрачно, опипвайки ключалката.

Келсън и Кардиъл се приближиха, за да виждат по-добре действията им, а Морган се опря на едно коляно като балансираше внимателно ножа в лявата си ръка. Вратата се открехна безшумно и острието се втурна в очерталия се процеп. Когато Морган отстъпи назад, камата имаше мокър, червен блясък. Чу се глух стон и някакво тяло се свлече тежко от другата страна. Дънкан отвори широко вратата, пред която лежеше един от бунтовниците. Раната бе нанесена в долната част на гърба и бе несъмнено смъртоносна. Морган се поколеба за миг, след което го издърпа навътре в стаята. През лицето на Кардиъл мина сянка и той прекръсти падналия на пода мъж, преди да се присъедини към останалите.

— Съжалявам, но беше неизбежно, епископе — прошепна Морган като притвори вратата и им направи знак да го последват.

Кардиъл кимна, но без да продума, и тръгна след него.

Близо пет минути се промъкваха из разни коридори, преди Морган да свали една от факлите и да натисне част от стената зад нея по особен начин. Изведнъж коридора хлътна навътре и се оформи малка ниша, през която спокойно можеше да мине един човек. Морган ги пусна пред себе си и ги последва като затвори стената зад гърба си. Отдалечиха се от мястото на повече от десет метра преди да спрат.

— Сега ме слушайте и то внимателно, защото сигурно няма да имам време да ви повторя всичко отново. Оттук започват стотици тайни входове, които пресичат замъка на всички нива. Оттук ще отидем право в моите покои, където се обзалагам, че ще намерим или Уорън, или някой от архиепископите. А сега никой да не си отваря устата, докато не ви разреша. Съгласни ли сте?

Никой не възрази, така че четиримата отново тръгнаха и се озоваха в коридор застлан с дебели килими и драперии, окачени по стените. Морган подаде факлата на Дънкан и отмести една от драпериите вляво. В стената имаше скрита пролука, през която надзърна Морган. Внимателно огледа помещението с всичките му познати подробности, което бе негов дом до преди няколко месеца. Както предположи, в стаята бе настанен Уорън де Грей и в момента обсъждаше нещо с командирите си. Морган махна на Дънкан да изгаси светлината и им посочи още няколко шпионки в стената. Така можеха да узнаят какви са плановете им, преди да предприемат каквото и да е.

— И к’во смятате, че ще направят срещу нас? — питаше един от хората на Уорън. — Не че мъ и страх от дерините, пък не се боя да умръ, ако требе, ама ако херцогът ’земе да използва магия? Ни’ква защитъ немаме срещу туй, освен вярата ни, де.

— Това не е ли достатъчно? — прекъсна го Уорън, седнал с гръб към камината.

— Абе, да, ама…

— Вярвай в правотата на делото ни, Маркъс — обади се трети глас — Господне подкрепи ли Уорън онзи ден, когато ги хванахме в параклиса на Свети Торин? Никаква магия не можа да ни спре.

Уорън поклати глава и се обърна към пламъците.

— Не ти е добър примера, Пол. Морган беше упоен, когато го хванахме в Свети Торин. И аз му вярвам в онова, което ми каза тогава, че не може да използва вълшебната си сила, ако е поел от онази деринска отрова. Нали така разбрахме, че и братовчед му Маклейн е като него. А той не би се разкрил, ако въпросът не бе на живот и смърт.

— Значи все тая, ’сичко мо’е да стори херцогът, за да ни избие — изблея Маркъс. — Сигурно мо’е целия тоя замък да ни го срути връз главите, ако иска. Мо’е…

— Не мо’е — имитира го другият — Той е разумен мъж, нищо, че е дерини. Не би разрушил собствения си дом, освен ако няма друг избор.

В същия момент на вратата се потропа силно. Уорън се изправи, без да каже онова, което си бе намислил и се провикна:

— Влез.

Тропането обаче продължи още по-настойчиво и Пол се запъти към вратата.

— Не могат да чуят, милорд. Стаята е доста добре изолирана. Ще им отворя.

Едва успя да натисне дръжката и в стаята влетя един от сержантите на Уорън.

— Командире, командире, трябва ни помощ! — извика задъхано той още преди да коленичи пред Уорън. Хората ми трупаха камъни на северната стена, когато цялата купчина се срина.

Уорън се сепна при новината и попита:

— Има ли пострадали?

— Да, сър: Оуен Матисън. Всички други успяха да избягат навреме, но Оуен се спъна и — сега и двата му крака са премазани!

Четирима войника внесоха Оуен и го положиха в краката на Уорън. Сержантът се обърна разтреперан към него и прошепна:

— Помогнете му, сър. Ако искате, можете да го спасите.

Четиримата отстъпиха назад и Уорън кимна леко като им направи знак да го пренесат върху леглото в противоположния край на помещението. Мъжете изпълниха бързо заповедта и после се оттеглиха. Уорън нареди на Маркъс да затвори вратата и пристъпи към леглото. На лицето му се изписа искрено състрадание към пострадалия.

Оуен бе едър и силен мъж, но това не му бе помогнало, когато камъните са се свлекли върху му. От кръста нагоре по нищо не изглеждаше да е пострадал, но краката му бяха смазани и извити под най-невероятен ъгъл. Уорън махна на Маркъс да премести по-близо свещника и положи ръка на челото на Оуен. Мъжът дойде на себе си и простена от болка.

— Чуваш ли ме, Оуен?

Очите на ранения трепнаха и се спряха на Уорън. С усилие успя да прошепне:

— Прости ми, господарю. Трябваше да внимавам повече.

Уорън огледа травмата и отново насочи вниманието си към лицето му.

— Много ли те боли, Оуен?

Онзи кимна и преглътна с усилие, явно му бе трудно да говори. Уорън се взря в очите му и разбра, че човекът с мъка остава в съзнание. Изправи се и протегна ръка към Пол.

— Дай си камата.

Уорън пое оръжието и забеляза, че очите на Оуен се разширяват от страх. Раненият дори направи опит да се изправи, но Уорън го натисна леко към леглото.

— Спокойно, синко. Няма да те ампутирам. Ще си загубиш само панталоните, но нищо друго.

Човекът се отпусна, а Уорън хвана единият от напоените с кръв крачоли и внимателно го разпори до горе. Оуен изкрещя при докосването и припадна. Вторият крачол бе разпорен по същия начин. Краката приличаха по-скоро на някакви окървавени чукани, отколкото на крайници.

Уорън захвърли ножа и заразглежда нараняванията. После се обърна към Маркъс и Пол и ги помоли да му помогнат да намести костите. Когато приключиха, той постоя за миг със събрани ръце и се обърна към останалите.

— Жестоки са раните му. Ако не се погрижим веднага за него, няма да оживее. Никога по-рано не съм лекувал подобно нещо. Помолете се с мен, приятели! Това ще е нужно, даже и ако Бог без друго е решил да спаси този мъж.

Пол, Маркъс и сержантът паднаха на колене като по команда и се втренчиха в Уорън със страхопочитание. Той остана прав дълго време преди да продума с поглед вперен в краката на пострадалия.

— In nomine Pairis, et Filii, et Spiriius Sancti, Amen. Oremus.

Още докато говореше, около главата на Уорън започна да се оформя светъл ореол. Гласът му бе приглушен, така че Морган не успя да чуе думите, но светлината около главата му се виждаше съвсем ясно, когато водачът на бунтовниците протегна ръце и докосна краката на пострадалия.

И всички видяха как ужасните рани се затварят една след друга под дланите му. После Уорън замълча и вдигна леко краката на ранения. Бяха здрави, все едно че никога не са били премазвани от каменната лавина.

— Per Ipsum, et cum Ipsum, et in Ipso est tibi Deo Pairi omnipotenti in imitate Spiritus Sancti, omnis honor et gloria. Per omnia saecula saeculorum. Amen.

Думите на Уорън още звучаха в стаята, когато Оуен отвори очи и приседна. Взря се с изумление в краката си и ги заопипва, а другите скочиха на крака. Уорън го погледна за миг и го прекръсти с думите:

— Слава да е на Бога! Чудото бе станало.

Морган вече бе изготвил плана си. Прошепна няколко думи на Дънкан и Келсън, преди да погледне отново през шпионката. В същото време Дънкан изтегли меча си и изчезна в тъмнината. Морган се обърна към Кардиъл.

— Сега ще влезем, Ваша Светлост. Следвайте ме. Те сами подготвиха сцената за нашето появяване и ми се ще да се възползвам от създадената атмосфера. Съгласен ли сте?

Кардиъл кимна тържествено.

— Келсън?

— Готов.

Уорън и хората му още стояха около Оуен, когато откъм камината зад гърба им се чу странен шум. Само Пол бе обърнат с лице в тази посока и се вцепени с широко отворени очи.

— Господарю!

При този вик Уорън и останалите се извърнаха и видяха как лявата стена се отмества встрани и в стаята влизат някакви хора. Даже и в слабата светлина на камината успяха да разпознаят лицето на младия крал, но когато до него се появи златната коса на Морган, всички застинаха в изумление и ужас. Зад тях стоеше още един човек, чиято сива коса блестеше със стоманен блясък, но Уорън не го позна. Отворът в стената се скри с глухо триене.

Уорън се заозърта като хванат в капан, а хората му се спуснаха към вратата, но там ги посрещна Дънкан с гол меч в ръка. Не изглеждаше враждебно настроен, но позата му издаваше пълна непоколебимост. Уорън се втренчи в Дънкан, за миг пред очите му изплува спомена от последната му среща с младия дерини, който стоеше така гордо пред него сега. С видимо усилие си наложи да овладее паниката, след което се обърна към своя отколешен враг и краля си.