Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (4)

Трета глава

За Одра баща й беше мъглява фигура. Беше починал през 1909 година, когато е била на две години, и не си го спомняше.

Но майка й, Фредерик и Уилям се открояваха много ясно в съзнанието й, сякаш и тримата стояха до нея и я гледаха, легнала на тревата. Чичо Питър също беше незаличимо запечатан в сърцето й.

Съдбите им бяха преплетени с неговата.

Питър Лейси почина през 1920 година, все още млад мъж. Като офицер в Британската армия, по време на Първата световна война се сражавал в окопите на Франция, където бил тежко отровен с бойни газове при битката за Сом. Дробовете му били тъй сериозно пострадали, че здравето му рязко се влошило и поради тази причина по-късно починал. Или поне така казваха.

Майката на Одра — красивата Едит Кентън, беше неутешима. Тя го последва в гроба след по-малко от година — през юли 1921-ва. Тогава тя беше на трийсет и седем години.

Фредерик, по-големият брат на Одра, й беше казал, че майка им е починала от сърдечна слабост, но истината бе, че тя си бе отишла от сърдечна мъка. Когато порасна, Одра започна да вярва, че майка й наистина е починала от мъка по Питър Лейси. Тогава вече можеше да разбере по-добре отношенията им и беше наясно с това, че са били любовници.

Като дете Одра никога не си задаваше въпроси относно присъствието на този мъж в дома им. Той беше техният чичо Питър — далечен роднина на баща им, трети братовчед, както й бяха съобщили. Беше край тях, откакто тя се помнеше.

След като баща им Адриан Кентън бе починал от белодробна туберкулоза, чичо Питър бе станал техен чест посетител. Понякога стоеше при тях в „Хай Клъф“ в продължение на седмица или две. Поради финансовите си дела той се връщаше в Лондон, но винаги за кратко. А когато пристигаше обратно в имението, задължително носеше подаръци за всички.

— Не е ли чудесно, че чичо Питър толкова се грижи за нас! — беше й казала веднъж нейната майка. — Страхувам се, че съм голям товар за него. Той е толкова зает, но е добър и щедър и, което е много рядко, досетлив. Той иска да се грижи за мен, за теб и за братята ти. Настоява и не се отказва. — Едит беше въздъхнала, а после се бе усмихнала широко. — Беше много привързан към баща ти, разбира се. По тази причина се чувства отговорен за нас, Одра.

Но причината съвсем не бе в предаността към баща й, осъзна по-късно Одра. Питър Лейси обожаваше майка им и затова бе станал техен благодетел и защитник.

Щом разбра истината за съвместния им живот, Одра я прие такава, каквато е, и дълбоко в себе си никога не беше обвинявала или осъждала майка си и чичо си. Те се бяха обичали толкова много! Той обичаше и децата на Едит и се държеше като техен баща, грижеше се за семейство Кентън колкото можеше и колкото му позволяваха средствата. Казваха, че имал някъде жена и две деца — момче и момиче. С това Одра си обясняваше защо не се бяха оженили с майка й.

Одра и Уилям не разбираха положението, докато Едит и Питър бяха живи, а напоследък Одра се замисляше дали Фредерик не е подозирал нещо. Все пак той беше най-големият. Когато Едит бе починала, той бе на седемнайсет, Уилям — на петнайсет, а Одра предишния месец беше навършила четиринайсет.

Трите деца бяха преживели много тежко неочакваната смърт на майка си. В началото не бяха повярвали, тъй като се бе случило внезапно. После, само час, след като майка им бе положена в гроба, те бяха понесли още един ужасен удар.

Бяха научили, че Едит всъщност нямала никакви пари и че те не само били мизерстващи, но нямали и покрив над главите си. „Хай Клъф“ не била тяхна къща, както винаги смятали. Всъщност баща им никога не я бил купил. Той просто я бил наел от собственика — Питър Лейси. А от 1909 година Питър бил разрешил на Едит да продължи да живее в „Хай Клъф“ без да плаща наем.

Явно, че някоя точка в завещанието му бе защитила Едит след смъртта му, но не и тях. „Хай Клъф“ е трябвало да остане дом до края на живота й, а след това — да бъде предадена на собствениците.

За децата не се предвиждало нищо, най-вероятно защото Питър Лейси не е очаквал майка им да умре толкова млада. Очевидно и тя не го е подозирала, тъй като, независимо от голямата си скръб към него, не им бе оставила никакво завещание.

Алиша Дръмънд — братовчедка на майка им, бе разказала всичко това на трите сирачета. След службата в църквата „Сейнт Никълъс“ и погребението тя ги бе взела в своята къща. Бе ги въвела в библиотеката — мрачна стая, пълна с тъжни картини и тежки викториански мебели, където трябваше по-късно да сервират чая. Съпругът на леля Алиша — чичо Пърсивал, дъщеря й — братовчедката Уинифред, и майка й — леля Франсис Рейнолдс, бяха присъствали на погребението и по-късно се бяха присъединили към тях за чая.

Макар че децата Кентън не хранеха никакви симпатии съм семейство Дръмънд, те обичаха единствено леля си Франсис, която винаги бе проявявала голяма привързаност към Едит — единствената й племенница, както и към тях. Затова те механично бяха седнали един до друг на канапето, близо до нейния стол. И тримата бяха облечени в най-хубавите си дрехи, с черни траурни ленти. Седяха вдървено и сдържано и някак си успяваха да скрият мъката си зад безизразни физиономии.

Леля Алиша бе наляла чая от сребърен чайник в стил крал Джордж, а прислужницата бе подала изящни порцеланови чашки, после им бе поднесла сандвичи и кейк с ким. Те обаче не бяха в състояние да хапнат нищо.

Одра първа бе заговорила, след като леля Алиша им бе съобщила унищожителната вест за безпаричното им състояние.

— Какво ще стане с нас? Ще ни изпратят ли в приют за бедни? — бе запитала тя тихичко, но със странно твърд тон.

Изумена, леля Франсис бе възкликнала:

— Разбира се, че не, мило дете! — после се бе пресегнала и потупала ръката на Одра. — Страхувам се, че съм твърде възрастна, за да ви взема при мен. Обаче всички ще дойдете и ще живеете тук, в „Грейндж“. Леля ви Алиша и чичо ви Пърсивал много щедро предложиха да предоставят дома си на трима ви.

Децата Кентън тогава бяха принудени да приемат предложението, макар и да се отнасяха със съмнение към живота си със семейство Дръмънд. След като бяха прекарали само няколко дни в „Грейндж“, те бяха осъзнали колко дълбоко ще възненавидят този дом. Огромната викторианска къща беше студена и отблъскваща като самата Алиша Дръмънд — тесногръда, алчна и коварна жена. В дома бе наложен железен режим, атмосферата беше мрачна и неприятна, а храната — в най-добрия случай поносима. Братята и сестрата Кентън, които бяха отгледани с много любов и свобода от майка им, бяха потресени от живота в „Грейндж“.

Седмица след погребението на Едит Кентън една част от мебелите и от вещите й от „Хай Клъф“ бяха продадени в Рипън, за да се покрият разноските по погребението и да се изплатят дълговете й. Поне така им бе казала Алиша. Най-хубавите мебели, няколко прекрасни картини и дузина сребърни предмети бяха пренесени в „Грейндж“.

— Ще се радвам да ги съхранявам, докато пораснете достатъчно и си ги вземете — бе обяснила Алиша Дръмънд на тримата.

Макар че думите й се бяха сторили разумни на Фредерик и Уилям, Одра, която бе по-досетлива от братята си, не й бе повярвала. Недоверието й се бе задълбочило, когато няколко дни по-късно тя бе забелязала вещите на майка си в различни стаи в къщата на леля си. Затова една нощ, когато всички бяха заспали, тя се бе измъкнала в коридора и бе отишла в стаята на Фредерик и Уилям. Бе събудила братята си, бе им обяснила тревогите си и бе им прошепнала, че трябва да опишат всички вещи на майка им в къщата.

Уилям, който знаеше, че Одра е по-умна от него и брат му, се бе съгласил. Но Фредерик бе пребледнял разтревожен, че ще бъдат изхвърлени, ако направят някоя грешна стъпка.

— Тя ще се обиди — бе прошепнал той намръщено. — Не можем да го направим. Все едно я обвиняваме, че не постъпва честно.

Отхвърляйки възражението му, Одра бе изсъскала:

— Сигурна съм, че е точно такава и затова трябва да го направим. Трябва да се защитим. А какво ще кажете за бижутата на мама? И по-точно за сапфирите? Тях също ли е взела, Фредерик?

Фредерик енергично бе поклатил глава.

— Не е и това го знам със сигурност. Но те изчезнаха. На другия ден, след като мама почина, ги търсих навсякъде, но не ги открих. Докато ровех из скрина й, си спомних, че не съм я виждал да ги носи след смъртта на чичо Питър. Може да ги е продала, Одра, и с парите от тях да сме живели през последната година. Това е единственото възможно предположение.

— Защо досега не си ми казал за сапфирите? — бе запитала Одра гневно и го бе изгледала обвинително.

— Защото не исках да те тревожа — бе прошепнал в отговор Фредерик, а после бе добавил още по-тихо: — Но леля Алиша взе другите бижута на мама. Грабна кутията от мен, както каза, за да я пази…

Макар че бе обещала на Фредерик да не прави нищо прибързано, поради което тримата бяха изпаднали в немилост пред леля си, Одра бе решила да постъпи, както тя прецени. Алиша Дръмънд не я бе заплашвала, но момичето благоразумно бе решило да изчака благоприятния момент, за да повдигне въпроса. Случаят й се бе предоставил много скоро.

Още същата неделя се бяха върнали с леля си Франсис от църква. Възрастната жена, без да иска, бе дала на Одра идеалната възможност. Всички бяха седнали в голямата и мрачна библиотека. Чичо Пърсивал внимателно наливаше шери в чашки за големите, когато ненадейно леля им бе повдигнала въпроса за бижутата на майка им.

— Смятам, че Одра е достатъчно голяма, за да носи нещо от милата Едит като спомен от нея. Може би брошката с камея? Бъди така добра да донесеш кутията с бижутата на Едит, Алиша. — Със стиснати устни, прикривайки раздразнението си, леля Алиша бе изпълнила молбата.

Мило усмихната към Одра, възрастната жена бе извадила камеята и я бе закачила на лятната й рокля.

— Пази я, дете, майка ти много я обичаше.

Одра бе обещала и бе благодарила на леля си. Тогава бе решила да се възползва от момента.

— Фредерик, Уилям, елате и вижте бижутата на мама! И вие трябва да вземете своя дял от тях, когато пораснете.

Щом двамата й братя се бяха присъединили към нея, Одра бе възкликнала:

— Може би трябва да направим списък на тези неща, за да можем по-късно да решим кой какво ще вземе. Така е честно, нали?

В стаята бе настанало гробно мълчание.

Фредерик я бе зяпнал ужасен, знаейки какво има предвид тя. Уилям се бе опитал да скрие удоволствието си от дързостта й, но очите му бяха заиграли дяволито.

Тогава, преди някой да каже нещо, Одра бе изтичала до бюрото, бе взела молив и лист и се бе върнала до стола на леля си, където бе изсипала съдържанието на кутията. Докато пишеше, в един момент Одра бе вдигнала очи към побелялата жена и бе отбелязала нехайно:

— Лельо Франсис, смяташ ли, че трябва да направим списък и на мебелите и вещите на мама, които леля Алиша ще ни пази? Нали знаеш, за да можем един ден с братята ми да си ги поделим по равно?

Леля Франсис я бе изгледала изненадано и слабо се бе усмихнала.

— Добре, Одра, изглежда, че си практично дете. Смятам, че идеята ти е отлична, особено след като бедната Едит не се е сетила да направи завещание. Така вие тримата на спокойствие ще можете да обсъдите как да разделите имуществото на майка си. Защо през седмицата не направиш инвентарен списък, мила?

Одра бе кимнала тържествено, прикривайки триумфа си.

— Ще направя, лельо.

През дните след този разговор Фредерик, разтреперан от страх, бе предупредил Одра, че ще последват наказателни мерки. Той единствен беше забелязал погледа в малките лукави очички на леля им Алиша Дръмънд, докато всички бяха в библиотеката.

Но в края на краищата не се бе случило нищо неочаквано и дългото горещо лято бе преминало в хладна есен, после бе дошла зимата и животът в „Грейндж“ бе продължил без сътресения. Колкото и нещастни да бяха децата Кентън в студената къща на леля им, дори Одра бе принудена да се съгласи с Уилям, нейния любимец, че в едно отношение бяха извадили късмет: тримата бяха заедно. Те се обичаха, правеха си компания и се утешаваха.

През седмицата преди Коледа Одра съвсем случайно бе чула странна забележка, която дълбоко я бе разтревожила. Истинското й значение я озадачаваше дълго време след това.

Късно един следобед, знаейки, че леля Франсис е дошла на гости, Одра бе тръгнала да я търси.

Готвеше се да бутне вратата към всекидневната, която зееше леко отворена, когато чу, че леля Алиша споменава името на майка й много пренебрежително. Не разбра какво каза след това, защото Алиша бе снишила глас. Но Одра се бе сковала, когато изведнъж леля й Франсис бе възкликнала ужасено:

— Не можеш да наказваш децата заради греховете на майката, Алиша!

В същия миг ръката на Одра се бе отпуснала от дръжката. Момичето не бе пожелало да чуе нищо повече, а освен това знаеше, че не е хубаво да се подслушва.

Промъквайки се по тъмния коридор към задния салон и разсъждавайки върху странната забележка на леля си, Одра бе разбрала, че става въпрос за тях. Но не можеше да разбере значението на думите. Как така е грешала майка й? През целия си живот майка й не е извършила и един-единствен грях! Макар и да беше много млада, Одра беше проницателна и отдавна знаеше, че Алиша Дръмънд непрекъснато е ревнувала класическата красота на майка й, очарованието и изтънчеността й. По тази причина тя не бе изпускала възможността да унижава Едит Кентън приживе. Очевидно не можеше да се въздържи да го прави и след смъртта й.

През следващите няколко дни Одра бе продължила да недоумява защо Алиша иска да ги накаже. Най-накрая бе успяла да обуздае тревогите си с утехата, че каквото и да им е скроила Алиша Дръмънд, майка й явно бе намерила начин да я спре.

Но излезе, че не е така.

Защото най-накрая бяха наказани.

Два месеца по-късно — през февруари 1922-а, Фредерик и Уилям бяха изпратени в Австралия като емигранти, а Одра — да работи в детската болница „Фивър“ в Рипън.

Ожесточените им протести и молби да останат заедно не трогнаха никого. Така против волята им и тази на леля им Франсис, братята и сестрата бяха принудени да направят онова, което искаше Алиша Дръмънд.

Жесток и болезнен бе моментът, когато в онази студена зимна сутрин Фредерик и Уилям трябваше да се сбогуват със сестра си. Преди да тръгнат за Лондон и да се качат на кораба за Сидни, те се събраха в антрето, казаха си довиждане и се постараха да не заплачат.

Одра прегърна Уилям, когото тайничко обичаше повече. Гърлото й тъй се бе стегнало, че тя успя само да промълви:

— Няма да ме забравиш, нали, Уилям? — После се разрида горчиво.

Преглъщайки своите сълзи и стараейки се да прояви кураж, Уилям притисна силно обичната си сестричка. Тя изглеждаше толкова малка и уязвима…

— Няма да те забравим — уверяваше я той. — Ще дойдеш при нас веднага, щом стане възможно. Обещавам ти, Одра.

Фредерик също се беше разчувствал. Той погали главата на Одра и повтори обещанието. Тогава братята й се отдръпнаха, взеха багажа си и излязоха от къщата, без да кажат и дума повече.

Одра грабна палтото си от антрето, изтича навън и се втурна по алеята, като викаше имената им. Те се обърнаха, изчакаха я и после тримата, хванати за ръце, тръгнаха мълчаливо. Твърде голяма бе мъката им, за да говорят. Когато стигнаха до портата, момчетата безмълвно целунаха Одра за последен път и се откъснаха от прегръдките й.

Сложила едната си ръка на треперещите си устни, за да заглуши риданията си, Одра наблюдаваше как братята й вървят смело по пътя към Рипън. После те се превърнаха в малки точици в далечината. Искаше й се да изтича след тях и да им извика: „Почакайте! Не ме оставяйте! Вземете ме с вас!“. Но знаеше, че е безполезно. Те не можеха да я вземат със себе си. Алиша Дръмънд бе поискала да се отърве от децата на Едит Кентън и бе направила първата стъпка.

Едва когато двете фигурки изчезнаха от погледа й, Одра откъсна поглед от пустия път. Обърна се към алеята и се замисли със свито сърце и призляващо чувство на отчаяние дали някога отново ще ги види. Австралия бе страшно далеч — на другия край на света. Те й обещаха да я извикат при себе си, но за колко време щяха да спестят толкова пари, за да й изпратят за път? Вероятно цяла година.

Когато тази ужасяваща мисъл трайно се вряза в съзнанието на Одра, тя погледна студената мрачна къща и потръпна. Точно в този миг антипатията към братовчедката на майка й се превърна в страшна и горчива омраза, която щеше да я съпътства до края на живота й. Одра Кентън никога нямаше да прости на Алиша Дръмънд преднамерената жестокост, която прояви към тях. Споменът за деня, когато братята й бяха отпратени, щеше да остане завинаги в паметта й.

Следващия следобед, пребледняла и разтреперана от мъка, Одра отиде да живее и работи в болницата „Фивър“. Тъй като тази година нямаше места за момичета, които се учат за медицински сестри, взеха я като санитарка.

За Одра Кентън започна живот, изпълнен с безпаметен труд. Тогава тя бе едва четиринайсетгодишна.

Събудиха я призори на следващата сутрин. След закуска от каша с препържена мазнина, хляб и чай, изядени в компанията на другите малки санитарки, започна трудовото й ежедневие. За Одра, ужасена от тежката работа, която никога в живота си не беше вършила, първият ден беше неописуем. Борейки се със задачите, които й бяха възложени, тя се питаше отчаяно как ще се справи. Въпреки това не посмя да се оплаче на по-висшестоящите. Тъй като беше интелигентна и будна, още през първите няколко часа разбра, че тях не ги е грижа за такива като нея.

Втората сутрин момичето се втурна към работата с подновени сили и започна да се учи от другите. В края на първия месец тя се равняваше на всяка една от тях. Перфектно миеше подове, изтъркваше вани, переше и гладеше чаршафи, оправяше легла, изпразваше подлоги, чистеше тоалетни, дезинфекцираше хирургическото отделение и стерилизираше инструменти.

Всяка нощ Одра се стоварваше на малкото си легло в отделението за санитарките. Костите толкова я боляха, че не забелязваше окръжаващата я обстановка, както и неудобното легло. През първите няколко седмици беше толкова изтощена, че нямаше сили дори да заплаче. По-късно го правеше във възглавницата. Тя не плачеше толкова заради окаяното си състояние или противния си безрадостен живот. Одра плачеше от копнеж по своите братя, които за нея вече бяха загубени, тъй както майка й и чичо Питър.

Понякога, докато миеше и лъскаше отделенията, Одра се питаше дали тя не е донесла това нещастие на братята и на себе си. Усещаше се виновна, когато си спомняше колко настояваше да направи списък на вещите на майка си. Здравият й разум обаче взимаше връх и Одра разбираше, че щяха да бъдат наказани във всички случаи. Даже започна да вярва, че Алиша Дръмънд беше предопределила съдбата им още в същия ден, когато майка им бе починала.

Когато Одра бе отпратена в болницата, леля Алиша й беше казала, че може да ги посещава всеки месец в един от двата уикенда, които й се даваха за почивка, и освен това да прекарва празниците с тях. Одра се осмели да отиде там само два пъти, и то главно, за да вземе останалите си дрехи и някои други свои вещи. Тя се чувстваше неудобно в тази ужасна къща, нещо повече — разбираше, че там е нежелана. Освен това омразата на Одра към леля й беше другата силна причина, която я караше да стои настрана.

Втория път, когато отиде в „Грейндж“, Одра се закле, че кракът й повече няма да стъпи в този мавзолей, до деня, когато ще отиде и ще поиска нещата на майка си. И така, през тези първи месеци на 1922 година, докато се учеше да стои на двата си крака, тя бе съвсем самичка. Продължаваше усърдно да изпълнява работата си и да няма неприятности в болницата.

Ако дните й бяха мрачни и им липсваха нормалните дребни удоволствия, които повечето момичета на нейна възраст изживяват, все пак Одра успяваше да се крепи с мечти за едно по-различно бъдеще. Надеждата беше единственият й спътник. Нея никой не можеше да й отнеме. Нито пък някой можеше да намали упованието в братята й. Беше абсолютно убедена, че ще й пратят пари за път и че скоро ще отиде при тях в Австралия. Три месеца след като Фредерик и Уилям напуснаха Англия, писмата им започнаха да пристигат, при това доста редовно. В тях винаги имаше много новини, те й носеха настроение и обещания и не след дълго страниците им се измачкаха от често препрочитане. Одра пазеше писмата като скъпоценности. През онези дни те бяха единствената й радост.

През първата година дневният режим в болницата оставаше непроменен. Работата беше тежка даже и за най-силните и здрави момичета. Някои от тях напуснаха, тъй като всекидневната работа ги изтощи и смаза интереса им към сестринството. Останаха само онези, които имаха искрено желание да направят нещо повече за себе си. Тъй като Одра нямаше къде да отиде, остана поради необходимост.

Одра Кентън притежаваше висок дух, благодарение на който издържа, докато завърши сестринските курсове. Макар и да беше дребна, тя имаше необикновена физическа издръжливост и умствена енергия, качества, забележителни за толкова младо момиче. И така, тя продължаваше непрекъснато да трие, чисти и мие, да тича нагоре-надолу по безкрайните стъпала… Винаги на крак или на колене.

Като се изключи тежката и еднообразна работа, Одра не можеше да се оплаче, че се отнасят зле с нея. Всички в болницата бяха мили към санитарките и ако храната беше съвсем обикновена, то поне беше в изобилие. Никой никога не беше гладен. Одра непрекъснато си казваше, че човек не умира от непосилна работа и трудносмилаеми буламачи.

В края на първата година тя очакваше положението й да се подобри. Мислите й бяха съсредоточени върху деня, когато ще мине едно стъпало по-нагоре. Беше изпратена тук против волята си, но докато вършеше работата си, тя имаше възможност да наблюдава и да възприема. Постепенно започна да осъзнава, че сестринството й харесваше.

Одра знаеше, че ще трябва да печели, за да се издържа, дори и да отиде при братята си в Сидни, и затова искаше да стане медицинска сестра. Според Уилям нямаше да има пречки да си намери работа в някоя болница. Беше й писал, че в Австралия има недостиг на сестри и това разпали още повече амбицията й.

През пролетта на 1923-та, малко след като Одра бе започнала втората си година в болницата, изникна нейният шанс. Старшата сестра се пенсионира и на нейно място бе назначена заместничка. Казваше се Маргарет Ленъкс — беше модерна жена със съвременен начин на мислене, някои дори казваха, че е радикална. Беше известна в Северна Англия заради страстната си подкрепа на реформите по отношение на положението на жените и децата, както и на развитието на правата на жените изобщо.

След като бе обявено нейното назначение, за известно време духовете се възбудиха. Обикновено при идването на нов човек се сменяше и старата практика. В случая бързо се наложи „режим Ленъкс“.

Одра, която наблюдаваше всичко с обичайната си прозорливост, реши, че не бива да губи време и веднага трябва да подаде молба за сестринските курсове. От онова, което беше чувала за Маргарет Ленъкс, тя харесвала млади и амбициозни момичета, които искали да растат, окуражавала ги и им давала безграничната си подкрепа.

Две седмици след като сестра Ленъкс пое функциите си, Одра й написа писмо. Реши, че това е най-добрата тактика, вместо да й се яви лично. След пристигането си сестра Ленъкс имаше много ангажименти и беше заобиколена от безкрайна редица болнични служители.

Седмица след като бе оставила писмото в кабинета на сестрата, Одра беше извикана на разговор. Беше кратък и само по темата. Десет минути по-късно тя излезе в коридора, широко усмихната. Молбата й бе удовлетворена.

С високата си интелигентност и със способността си да учи бързо, скоро Одра стана една от най-добрите курсистки в болницата. Новата й работа и учението бяха истинско предизвикателство за нея. Освен това тя откри, че има и желание да лекува, следователно се оказа, че е предразположена към тази професия. Малките пациенти станаха център на любовта, която се бе събрала в девойката след заминаването на братята й…

 

 

Лежейки върху склона над реката Юър, Одра си спомняше всичко това. Тя обаче си мислеше не само за дипломата си и за постигнатото като медицинска сестра през последните четири години, а също и за Фредерик и Уилям.

В края на краищата братята й не я извикаха при тях.

На момчетата не им бе провървяло и те не бяха успели да спестят пари за път до Австралия. Фредерик боледувал два пъти от бронхопневмония и се възстановявал трудно. Освен проблемите със здравето му, той и Уилям нямали никаква квалификация и едва свързвали двата края.

Тя въздъхна и се размърда, после седна, примигвайки, докато свикне с ярката слънчева светлина. Бедните Фредерик и Уилям имаха лош късмет! В писмата им, които пристигаха вече все по-рядко, се усещаше духът на поражението. Одра вече бе изгубила надежда, че ще отиде при тях в Сидни. Те все още й липсваха, но сигурно така щеше да бъде винаги, защото тя ги обичаше много.

Работата в болницата й носеше удовлетворение, но то не й беше достатъчно. Усещането й за самотност се засилваше. Понякога това й се струваше непоносимо тежко, независимо от безценното й приятелство с преданата Гуен.

Одра се изправи и хвърли поглед към другия бряг на реката.

Светлината се бе променила и „Хай Клъф“ изглеждаше изграден от лъскави бронзови камъни. Обляна в златист блясък, къщата трептеше като мираж в далечината. Даже градината сякаш излъчваше сиянието на розовия залез. Най-милите спомени на Одра бяха свързани с тази стара къща. Чувствата се надигнаха в нея и тя окончателно разбра, че никога няма да престане да копнее за всичко онова, което „Хай Клъф“ олицетворяваше.